Последният майстор на дървени лодки

Автор: Диана Славчева

В края на ХIX век 2/3 от населението на крайдунавските села в Тутраканско се занимават с риболов. През 40-те години на ХХ век само в Тутракан семействата на рибарите са 1500. Когато по тоза време в дунавския град започват да се заселват земеделци, идващи от селата в Северна Добруджа, двете групи почти не общуват, дори не се женят помежду си. Едните играят по празниците „земеделско хоро“, другите – „рибарско хоро“.

Тези и други любопитни подробности за древния поминък на тутраканци може да се научат в единствения по рода си на Балканския полуостров етнографски музей „Дунавски риболов и лодкостроене“ в  Тутракан.



В залите му са експонирани най-различни средства, с които някога са ловили риба в Дунав и в околните блата – ласперник, орие, уклейник, кармакуци, дифан, гегерица и т.н.

В малкия дунавски град се намира и единственият по рода си в България архитектурен резерват Рибарска махала, изграден по крайбрежната ивица.  На територията му се намират множество сгради - паметници на културата, в които може да се видят работилница за лодки и работилница за мрежи, в които са изложени различни оръдия, методи и предмети от двата основни поминъка на тутраканци – рибарство и лодкостроителство.

Тук посреща туристите последният майстор на дървени лодки, известни като тутраканки –  Румен Тросков. В момента той плете мрежа за карагьоз, а в една от одаите ще ви покаже мрежата, която е стягал цели четири години.



Той е горд собственик на над 50-годишна лодка тутраканка, с която все още влиза в реката, за да лови риба. Кани се да пристегне и лодката на сина си.



Един от любопитните експонати е приспособление за сушене на риба, каквото са ползвали от стари времена местните рибари. Основно са сушали в него морунаж.  Традицията продължава бай Румен, който е изградил на двора и пещ, в която пече риба на туристите.



„Най-любознателни са германците – питат за всичко, разглеждат, снимат“ – казва старият лодкостроител.

Най-голямата му болка е, че никой не иска да учи занаята – нито за плетенето на рибарски мрежи, нито за правенето на дървени лодки.  Нито едно местно момче не проявява интерес към това и той няма на кого да предаде уменията и знанията си.

И рибарите вече не са толкова много, но то и риба вече няма в такива количества, в каквито са ловили едно време – по 100 000 кг риба годишно. Причината е, че още в средата на ХХ век се пристъпва към пресушаването на околните блата, за да се разшири орната земя. Но именно в блатата рибата хвърляла хайвера си, който в спокойните им води лесно се оплождал. Хвърлят ли го в реката, течението го отнася, а и в студената вода рибешките яйца рядко оцеляват.



Никак не е било лесно в миналото да се стане рибар. Още от 7-годишни децата помагали при плетенето на мрежи, но не им давали да се занимават с риболов. Вече юноши на по 13 години помагали при чистенето на рибата и им давали да гребат в лодката, но все още не участвали в риболова. На 18 години им разрешавали да помагат на бащите си за риболова и едва на 21-годишна възраст, вече задомени, младите мъже можело да станат ватафи, т.е. водачи на група рибари.



Тези времена днес са бъзвъзвратно отминали. Няма ги старите рибари, лодките тутраканки са заменени с пластмасови речни корита, няма и кой да плете мрежите. Останал е последният мохикан – бай Румен  Тросков. И спомените, съхранени в музея и в архитектурния резерват... 


В категории: Новини , Репортажи , Занаяти