Бе дълбока зима. През прозореца виждах как снегът бе натрупал доста отвън и навял на места високи преспи, заличил пътища и пъртини дотолкова, че светът около нас, освен приказно-бял, бе станал някак неестествено смълчан и неразпознаваем.
Краткият ден тихо и неусетно гаснеше, затова в собата ни притъмняваше, а няколко палави светлинки блесваха ярко през малките дупки на вратичката и колелетата отгоре на печката ни за дърва, като се стрелкаха внезапно и започваха да танцуват край нас по стените и тавана. Пламъците на огъня весело и внезапно избухваха високо, фучаха, лакомо облизваха и стръвно се нахвърляха върху метнатите набързо цепеници и шишарки в печката, като фучаха силно и караха дървата да припукват и разпръскват в стаята аромат на бор, на гора.
Мама спря да върти вретеното, отвори вратичката на печката, плю на три пъти в огъня и рече: „Пак някой ни одумва, ама аз го накарах да се спре. Така се прави винаги, още от старо време, кога зафучи така силно огъня“.
Вратата на стаята се отвори в това време и ведно с аромата на студ и сняг, влезе баща ми, понесъл в ръце да видим и ние първото бяло новородено наше агънце, да му се порадваме и да го кръстим. Стар народен обичай бе това и тиха, негласна надпревара у нас да се съревноваваме кой да намери първото агънце, да го внесе в стаята като гаранция за пълна радост, изобилие и напредък на дома ни през идната година.
- Нека да е Кротуша! – предложи батко ми.
- Нека името му да е Рогуша, защото и то има малки рога на главата си също като майка си, наричана Капушка. че лицето й е цяло в кафяви малки капчици.
Всички единодушно се съгласихме с мама, защото Кротуша се наричака много други овце в стадото на махалата ни.
Това малко същество бе наистина много мило, красиво, кротко, меко, къдраво, чисто и топличко, така тихо и крехко, миришещо на мляко, че грабнала го в ръце започвах да го целувам и целувам по лицето. После татко го взе от ръцете ми да не го угнявя и смачкам от обич и му завърза малко пиринчено звънче на гушката, а мама му сложи герданче от червено малко пискюлче против уроки.
В стаята отново се вдигна гълчава, препирня и радостна топурдия, като всеки от нас искаше още малко да го подържи и погали. Ала татко го взе от ръцете ни, като каза че майка му ще го търси и го върна обратно в кошарата при нея.
Тогава отвън на портата ни силно се повика. Брат ми радостно се втурна навън да види кой се е сетил за нас в тази тежка зима. Той взе малката, приготвена за целта метличка, поставена на стъпалата ни, за да почисти с нея раменете и дрехите на новодошлия от снега.
Баща ми, по обичая си, силно затропваше с краката си пред къщи, докато чака за метличката, преди да прекрачи прага на дома ни. Веднъж запитах мама защо така силно трополи баща ми отвън?
- Да се чуе и знае, че се връща стопанинът, а и да изтръска хубаво снега от краката си – отговори тя, като стана на крака от уважение да посрещне баща ми. Така посрещаше по-късно тя и мен, когато бях омъжена и й идвах понякога на гости.
Тогава брат ми уведе в стаята съседката Даринка. Тя бе детска учителка и директор на детската градина в квартала ни. Искаше аз да стана Дядо Мраз, за да не ме разпознае никой, когато раздам подаръците на децата. Приех с радост.
На другия ден бе неделя и тогава децата в забавачката щяха да посрещнат тържествено добрия старец.
Този предиобед бях облечена в разкошна, дълга до земята яркочервена дреха, типична за Дядо Мраз. Бях с други чорапи и обувки, за да не ме познае никой по тях. На главата си имах огромен весел червен калпак, изпод който се подаваха много дълги, снежнобели коси. Цялото ми лице бе покрито в дълга до пояса бяла и къдрава брада от памук. Имах огромни дебели вежди и мустаци, така че едва дишах през тях и се потях, докато свикна. На ръцете си носех хубави бели ръкавици, за да не ме познае никой и по тях!
Големият, тежък чувал с подаръци за децата ме чакаше скрит под елхата, а по-малкият, пълен с бонбони и дребни сладки, бе сложен на гърба ми. А в ръката си държах дебела и здрава тояга.
Елхата бе в съседната стая – нагиздена празнично и бляскава от многото разноцвети светлини и гирлянди по стените и тавана. Чуваше се и весела песен и радостното топуркане на малчуганите, както и нетърпеливите им крясъци, с които ме викаха да отида по-скоро при тях с подаръците.
Когато се появих в стаята при елхата, всички притихнаха и се правеха на послушни и добри, че да получат подарък от мен. Малките ме гледаха с големи, широко отворени очи и се втурнаха да ме посрещнат. Ала любопитството на големите не бе по-малко.
Те ме начоголиха от всички страни, като някои любопитно ме заничаха отблизо и ми се навираха в лицето, за да могат да ме разпознаят. Други леко повдигаха маншета на ръкава ми, за да видят дрехата или ръцете ми, че по тях да ме разпознаят и се успокоят, а трети повдигаха мантията ми, за да видят нозете ми, но аз бях с панталони и мъжки вълнени чорапи и огромни, не за ръста ми мъжки обувки.
Когато ставаха много упорити и любопитни, аз тропвах силно с тоягата си по пода и клатех заплашително глава, да не би да докоснат и оскубят брадата и мустаците ми от лицето!
Оставих чувала си до елхата и се хванах да тропам хоро с децата около нея. Дадоха ми стол да седна, че съм старец и се уморих. Тогава с преправен дебел глас взех едно малко момиченце на коленете си и започнах да го питам как се казва, каква песничка ще ми изпее, каква ще стане като порасне. Слушат ли го мама и тати, а баба какви манджи му готви? Колко пъти ще прогони тя дядото с точилката от стаята, докато прави баницата с късмети?
Познавах децата и знаех кое за какво да попитам, за да стане забавно и интересно на всички.
Няма да забравя никога с какъв трепет и доверие се гушкаше това малко същество до гърдите ми, с каква обич и преданост ме гледаше и как мило и с голямо чувство ми пееше песничката си.
Трогната и благодарна аз бръкнах в чувала и му подадох подаръка. Боже с каква светлина и обич ме огряха тогава очите на това малко момиченце! Ала трябваше да го пусна и прегърна следващото дете в скута си.
Всичко бе весело и приятно, дорде в стаята не нахлу безпардонно и с голяма тупурдия и крясъци не съвсем старата циганка Зара от махлата. Грозно облечена, мърлява и с развлечени дрехи, тя се втурна в стаята и веднага грабна и надвеси над чувала с подаръците.
Започна да ги изхвърля наблизо и надалеч в безпорядък, докато намери подаръка на детето си. Взе го в ръце и веднага излезе навън, за да обиколи и прошета домовете на тези свои комшии, дето бяха уважили с присъствието си новогодишното тържество на децата си.
Тогава една дузина цигани последваха примера й, разграбиха подаръците за някакви минути само, като никак не ги интересуваше как ще декламират или изпеят песничка пред всички насъбрани децата им, нито искаха да чуят какво ще ги запита Дядо Мраз и как ще му отговорят те.
Побързаха веднага да се приберат по домовете си, защото познаваха Зара и навика й да краде. Така тази дърлява, неопрана жена развали празника на всички. Собствените им деца също не можаха да се порадват както трябва на старателно подготвяното новогодишно тържество.
Аз мълчах изненадана, да не би злобно и ядно да ми бъде оскубана брадата от нея, че децата да видят, че това съм аз, а няма при тях дошъл истински Дядо Мраз!
В стаята имаше и мъже, но те не искаха да се забъркват в разправия с цигани! А за бодигардове детската градина нямаше пари.
- Така е! Така свършва празника ни всяка година с тая Зара, че има много деца, ала на какво може да ги научи като майка тя?! Не бива само да раждаш деца, трябва и хора да направиш от тях, полезни за самите себе си и за държавата, в която живеем! А как ще стане това, като самата тя е толкова невежа и неграмотна, безотговорна жена! – въздъхна директорката Маринка и ми наля чаша с лимонада, да се почерпим, като ми заплати с това и тържеството в детската градина.
