Кратък обзор върху дипломатическата активност на цар Иван Шишман, неговите контакти и приоритети

Автор: Проф. Пламен Павлов

Царуването на Иван Шишман е белязано от много неизвестни, но едно е ясно – незаслужено подценяваният владетел води борба с завоевателите до последния миг на живота си – „… за Христова вяра, за българско име!“

За последните му дни авторът на Българската анонимна хроника от XV в. разказва: „Отново се надигна голямо множество турци. Тръгнаха против власите на Мирчо воевода и стана голям бой, така щото измежду турците да паднат мнозина избрани измежду силните (…)  И сам Баязид се обърна в бягство, като искаше да премине Дунава. Той постави стражи по целия брод на реката Дунав, залови българския цар Шишман и го уби в годината 6903 (1395) на третия ден от месец юни…“

След повече от две десетилетия отчаяна съпротива българският владетел е загубил повечето от земите си, вкл. старопрестолно Търново. Нейде от около 1388 г. негова столица е Никопол – дунавската крепост, която със своето местоположение осигурява нужните връзки с Влахия, Сърбия и Унгария като единствените в онези години съюзници срещу османската заплаха.

Именно Никопол бе домаскин в края на май на Национална научна конференция на тема „Цар Иван Шишман, Никопол и съдбата на България,  ХІІІ–ХVІІ в.“, организирана от Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Община Никопол и Регионалния исторически музей – Плевен. 

За научния форум трябва да благодарим на никополския кмет Емил Цеков, на главен асистент д-р Симеон Хинковски от СУ и на д-р Володя Попов, директор на РИМ – Плевен, както и на техните колеги. Пленарните доклади са на пишещия тези редове (за дипломацията на търновския цар) и на проф. Николай Овчаров на тема „Последната война на цар Иван Шишман“.

Интерес будят докладите на доц. Павел Георгиев за историята на Никопол през ХІ-ХІІ в., д-р Тенчо Попов –  „Потенциално сребърно монетосечене на Александър Шишман“ (престолонаследникът на Иван Шишман), доц. Владислав Иванов – „Неизползвани сведения за хронологията на българо-османската война в началото на управлението на цар Иван Шишман“, Венко Иванов –„Никополската крепост преди, по време и след османското завоевание“, гл. ас. д-р Делян Русев – „Цар Иван Шишман и османското завоевание: наблюдения върху османските извори“, д-р Лъчезар Кръстев (за татарския фактор на Долни Дунав), гл. ас. д-р Симеон Хинковски (Никопол –  последната столица на Българското царство).

Важни приноси съдържат научните съобщения на Серхан Реджебов (за синовете на Иван Шишман), проф. Пенка Данова (за италианските извори за битката при Никопол през 1396 г.), доц. Николай Хрисимов и докторант Иван Цветозаров (за т. нар. "дълъг" поход на крал Владислав ІІІ и Янош Хуниади през 1443-1444 г.), докторант Алексей Цветанов и Венко Иванов, които се спират на интересни артефакти, открити в крепостта на Никопол.

Конференцията завърши с представянето на новата книга на проф. Николай Овчаров „Аристокрацията на Второто българско царство“ и с  културна програма.

Тук ще направим обзор върху дипломатическата активност на цар Иван Шишман. Трябва да се отбележи, че тази активност включва широк спектър от контакти и приоритети, а самите обстоятелства водят до „външна“ и „вътрешна“ линия в дипломацията на търновския цар.

Разбира се, по неволя водещи са отношенията с османците. С „великия емир“ Мурад  I (1362-1389)  и наследника му Баязид  I (1389-1402) нещата са повече от сложни... С Мурад са постигнати някои показателни компромиси, вкл. с династичния брак на царската сестра Кера Тамара. Дори и през 1388 г. когато губи възлови крепости, търновският цар успява да спаси българската държавност, макар и на тежка политическа цена.

С далеч по-агресивния Баязид тази политика се оказва обречена на неуспех, нещо повече – води до гибелта на „защитника на Отечеството“, както с право бе наречен Иван Шишман от проф. Николай Овчаров. Търсейки помощ срещу османската заплаха, владетелят е принуден да избере „по-малкото зло“ в лицето на Унгария, въпреки нейните завоевателни стремежи към българските земи.

Какви са връзките на Иван Шишман с крал Людовик/Лайош Велики (1342-1382) и неговите преки наследници е трудно да се отговори. Факт е обаче системното подценяване на османската заплаха от страна на силното в онази епоха кралство, заето с други приоритети. В известна, макар и недостатъчна степен нещата се променят при Сигизмунд Люксембургски (1386-1437).

И все пак, непоследователната политика на Унгария с нейните мудни реакции в крайна сметка имат трагични последици. Така или иначе, като продължение на тези връзки виждаме Шишмановия син Фружин да продължава борбата срещу османските завоеватели именно с унгарска подкрепа.

Със Сърбия Иван Шишман постига военен съюз, скрепен с брака му с една от дъщерите на княз Лазар (1371-1389). Според турския поет Енвери на страната на сърбите в емблематичната битка на Косово поле се сражават и татарски наемници, осигурени най-вероятно с посредничеството на търновския цар.

Твърде малко е известното за отношенията с агонизиращата в онези години Византийска империя, управлявана последователно от Йоан V (1331-1391, с прекъсвания), Андроник IV (1376-1379) и Мануил II (1391-1425) от династията на Палеолозите.

Ще отбележим, че през 1376 г. Иван Шишман заедно с крал Марко  („Крали Марко“) подкрепя Андроник, женен за неговата сестра Кераца Мария. За три години Йоан V, стар противник на България, е свален от престола, но подкрепата за Андроник не дава резултат. Напротив, императорът отстъпва Галиполи на османците, с което масираните походи срещу България са подновени с нова сила.

За Иван Шишман отношенията с Влашко, образно казано, са „вътрешно-външни“ – младата държавица де юре все още е васална на Търново. Нещо повече, нейният владетел Мирчо Стари (1386-1418) е поставен на престола именно от Иван Шишман, който сваля и убива неговия съперник Дан I. Този факт показва, че Търновското царство продължава да е достатъчно силно, а митническият контрол в проходите на Карпатите остава български.

Проблемът за отношенията на Иван Шишман с другите български владетели при характерната за епохата политическа разпокъсаност е поставян рядко, дори е игнориран, ако изключим онези с неговия брат цар Иван Срацимир. В тази посока обаче съществуват твърде много предубеждения...

Разбира се, видинският цар е имал своите претенции за короната в Търново, но свидетелства за враждебни действия между двамата братя на практика няма. Трудно е да се отговори защо нейде след 1388 г. Иван Шишман вече не е „цар на всички българи“, а просто „господин търновски“ (!) със столица Никопол.

При днешните ни знания изясняването на тази загадка е почти невъзможно. Преди години заедно с проф. Иван Тютюнджиев допуснахме, че по неизвестни причини, породени от османското завоевание, Шишман е принуден да отстъпи мястото си на своя по-голям брат. Това положение е в сила и при техните наследници цар Константин II Асен (1397-1422) и „господин“ Фружин.

Що се отнася до деспот Добротица и неговия наследник Иванко, добруджанските господари в теоретичен план признават върховенството на търновския цар и са в съюз срещу османската експанзия. Трудно е да се каже какви са били връзките на Иван Шишман с владетелите на българските земи в Македония. И все пак, в Синодика на Търновската патриаршия (т.нар. Борилов синодик) се слави паметта на крал Вълкашин и деспот Иван Углеша – свидетелство, макар и косвено, за връзки с търновския цар.

Предлаганият от нас обзор често се гради върху хипотетични разсъждения, но е важно да подчертаем – Иван Шишман в никакъв случай не се примирява със съдбата си. Напротив, до сетния си час „господин Търновски“ води активна дипломация в името на българската държавност. Националната научна конференция в Никопол е свидетелство за осъзнатия стремеж на учените към по-нататъшно проучване и осмисляне на епохата, чието олицетворение е царят мъченик Иван Шишман.

Източник: ТРУД


В категории: История , Добри Вести , Средновековие