Преди 145 години: Драматични мометни покрай Освобождението на Поликрайще от османско робство


Преди 145 години: Драматични мометни покрай Освобождението на Поликрайще от османско робство
25 Юли 2022, Понеделник


По някое време в селото се събират над 17 000 души. Населението прави чудеса, за да ги изхрани и приюти

Автор: Проф. д-р Георги Георгиев и д-р Марияна Георгиева

На 9 юли с тържествена божествена служба в църквата „Св. Вмчца Марина” в Поликрайще беше отпразнувана 145-годишнината от Деня на Освобождението на селото от Османско робство (24 юни/6 юли 1877 г.). Тя беше водена от отец Дмитрий Павлов, който е от руски произход.



Прадядото на неговата съпруга Наталия Владимировна Тимофеева е генерал-майор княз Александър Василиевич Тимофеев, който през Освободителната война е извършил подвиг при Горско Абланово, Русенско, повеждайки лично полка си в контраатака. С цената на 1300 убити и двойно повече ранени той успял да задържи турския щурм и да спре противника край бреговете на р. Бели Лом.


Това вдъхновява художника Александър Попов да нарисува картината „Контраатаката на генерал Тимофеев при Абланово” (Държавен Руски музей, Санкт-Петербург).

През 1865 – 1867 г. в Поликрайще идва разузнавателна мисия на руския Генерален щаб под прикритието на топографска експедиция, водена от щабс-капитан Николай Артамонов и проф. Иван Кортаци от Пулковската обсерватория (Санкт-Петербург). Тя проучва пътищата, реките, мостовете, ландшафта, селищата и състава на населението в тях. Най-вероятно по нейна препоръка още в началото на юли 1877 г. се изгражда етапната линия Свищов – Царевец – Павел – Иванча – Поликрайще – Търново.

Тя минава само през български селища и по-късно е продължена към Габрово и Шипка. Състои се от етапни пунктове с коменданти и гарнизони, охраняващи определени райони. Българското население също е въоръжено. Армията и цялото й снабдяване се движат главно по етапната линия.

Комендант на Поликрайшкия етапен пункт от юли 1877 е майор Леонид Андреевич Комендантов, а от октомври – майор Зундблат. Поликрайшкият руски гарнизон през януари 1878 г. наброява 700 души (9-ти резервен батальон с командир полковник Герасимов от Първа резервна пехотна дивизия с началник генерал-лейтенант Владимир Мацнев). Той охранява денонощно района Куцина – входа на Дервенето след Самоводене – Никюп – Ресен – Драганово, пътищата към тях и моста на р. Росица.

По участъка на етапната линия Поликрайще – Габрово непрекъснато се движат и конни патрули от 15-ти Нарвски хусарски полк с командир полковник Александър А. Пушкин (син на великия руски поет Александър С. Пушкин).

Мостът на Росица при Поликрайще е най-важното пътно съоръжение за Руската армия. Тя го финансира и изгражда изцяло наново от началото на юли до 11 септември 1877 г. Това е най-големият строеж в България през войната. Ръководи се от полковник Моисей Яковлевич Доморадски – командир на 3-ти понтонен батальон. По него минава огромна част от половин милионната Освободителна армия и цялото й снабдяване.

С ходатайството на Началника на Полевия щаб генерал-адютант Артур Непокойчицки е сключен договор за снабдяването на армията с фирмата „Грегер, Хоровиц, Коган и Ко“. Но Грегер, Хоровиц и Коган се оказват измамници, а фирмата – мошеническа. Парите им се превеждат предварително, а те доставят некачествена храна или не изпращат договорените количества.

Още с влизането на румънска територия кавалерията получава плесенясало сено. Офицерите купуват фураж за конете със собствените си пари. След минаването на Дунава при Свищов доставки не пристигат. Армията попада в пусти черкезки села. Населението е избягало, а имуществото – изнесено и разграбено. Генерал Непокойчицки докладва на Главнокомандващия Великият княз Николай Николаевич, че е в безизходица: войските няма какво да ядат.

В Царевец генерал Дмитрий Скобелев (бащата на белия генерал Михаил Скобелев – героят от Плевен и Шейново) лично дере овца за Главнокомандващия и генералите от Главната квартира. На 28 юни 1877 г. в Иванча обаче овца няма, нищо няма и Главнокомандващият и неговите генерали си лягат гладни.

Войводата Панайот Хитов, който ги съпровожда, тръгва да търси масло из селото. Искат му толкова много пари, че той се отказва и се връща с празни ръце. Едва на другия ден в Поликрайще Великият княз и генералите се нахранват, защото ги посрещат и засипват с погачи, варени кокошки, печени агнета, баници... „от пиле мляко“.

Поради лошото снабдяване половин година 80 000 освободени българи от района с граници Свищов – Бяла – източно от река Янтра – Чаиркьой (днес Камен), Джулюница – Кесарево – Златарица – Елена – Трявна – билото на Балкана до връх Свети Никола – Габрово – Севлиево – Плевен (изключен) – Никопол хранят 250 000 (през юни), а после 510 000 (октомври-ноември) руска армия.

Зад Балкана положението с изхранването става критично. Главнокомандващият прекратява едностранно договора с фирмата и търси други доставчици. Макар че нищо не са свършили, „Грегер, Хоровиц, Коган и Ко“ са толкова нагли, че след войната подават иск срещу Руската армия и няколко години се влачат с нея по съдилища. Армията се принуждава да влезе в споразумение с тях и само и само да се отърве, им заплаща 10 милиона рубли неустойка.

В разпоредбите на руското командване за пленниците са предвидени същите дневни дажби и парични средства, както за Руската армия, т.е. на пленения османски генерал, офицер и войник се полага същото, както за руския. Командването обаче не предвижда, че в плен ще попаднат цели армии.

След като Осман паша се предава в Плевен, се оказва, че пари за изхранване на армията на Вейсел паша няма. Затова Главнокомандващият прехвърля пленниците на грижата на българите. Впрочем същото се отнася и за самите руски части – и те се хранят главно от българите.

След капитулацията на армията на Вейсел паша на 28 декември 1877 г. при Шейново и на връх Свети Никола, Великият княз Николай Николаевич заповядва:

1) от 29 декември пленената армия да започне да се придвижва по етапната линия Шипка/Шейново – Селце – Трявна (връх Свети Никола – Габрово) – Дряново – Търново – Поликрайще – Иванча – Павел – Царевец – Свищов и оттам през Румъния към Кишинев;

2) армията да се раздели на партии (групи) от по 5 хиляди души;

3) първата партия да пристигне в Поликрайще на 4 януари;

4) в участъка Търново – Поликрайще – Иванча пленниците се охраняват от три полка от 24-та пехотна дивизия (93-ти Иркутски, 94-ти Енисейски и 95-ти Красноярски) от по 1 500 и две сотни от 23-ти Донски казашки полк – 240 души;

5) българските граждански власти посрещат, настаняват за нощуване и изхранват пленената армия, като осигуряват на всеки пленник от половин до един килограм хляб на ден и допълнителна храна;

6) гражданските власти настаняват охраната;

7) за охраната се готви два пъти на ден.

На 30 декември 1877 г. вечерта в Поликрайще пристигат 93 пехотен Иркутски полк с командир полковник Владимир Василиевич Лихарьов от Лясковец през Търново и 3-та сотня със сотн. Шапошников от 23-ти Донски казашки полк от Добри дял. Тогава се  получава и заповедта на Главнокомандващия, но веднага се разбира, че тя не може да се изпълни: толкова хора няма къде да се сложат; толкова хляб и храна за тях няма и не може да се приготви.

Причините за това са, че населението на Поликрайще е 1500 души (официална британска статистика за най-важните селища в света, Лондон, 1870-1872); руският военен гарнизон (700 войника) с военната болница и други части наброяват към 800 души; с пленниците (5000) и охраната им (общо към 7200), се събират към 9500 човека на ден.

В същото време къщите в Поликрайще са 138 от по една стая, най-много от стая и пруст (всичко от по 10 – 15 – 20 квадратни метра); във всяка от тях трябва да влязат по 69 души (падат се по 0,15 – 0,20 – 0,30 квадратни метра на човек); конете и воловете (с колоните вървят волски коли, които събират паднали пленници) няма къде да се сложат.

С използването на плевни, дамове и сайвана, площта най-много може да се увеличи двойно (до 0,30 – 0,40 – 0,60 квадратни метра на човек, което е нищо), ако се изхвърли всичко от тях (сеното, сламата) и се изкарат животните на студа.

Само за пленниците са нужни от 10 до 20 тона жито, а то вече почти е свършило. А и всяка къща има най-много по една пещ (138) и няма къде и кога да се изпекат поне по един хляб на ден за пленник, а за охраната и населението са нужни поне 25 000 – 30 000 хляба.

Проблем съществува и с водата. Нужни са по 2 литра вода на човек, а това прави  поне 19 000 литра или 1 900 котли вода по 10 литра на ден само за хората, без да се броят животните. А тя трябва да се пренесе от 200-500 метра и повече от чешмите и кладенците с кобилици, като трябва да се изминат общо 625 км (125 часа ходене) по заледени и застежени пътеки.

В периода 30 декември 1877 г. – 13 януари 1878 г. в Поликрайще са разквартирувани  93 пехотен Иркутски полк и 3-та сотня от 23-ти Донски казашки полк. Полковник Владимир Василиевич Лихарьов е поканен и настанен в дома на свещеник Георги Полуганов и презвитера Гергина Полуганова. През този период в дома им отсядат и командирите на 94-ти Енисейски полк генерал-майор Константин Иванович Ренвалд, на 95-ти Красноярски полк полковник Владимир Петрович Голохвастов, представители на 1-ва и 2-ра бригада и на командването на 24-та пехотна дивизия и на XI армейски корпус, командирът на 23-ти Донски казашки полк полковник Попов, Търновският губернатор Шчербински, които са на инспекция на условията при които са пленниците.

Тук са настанени и пленените османски генерали (паши) Вейсел, Хусни, Ахмед Шамси и Хаджи-Осман.

Презвитера Гергина Полуганова през цялото време приготвя всеки ден храна и посреща най-гостоприемно и се грижи за всички. Освен това изпълнява денонощно обществените си задачи си по приемане, настаняване, изхранване и грижи на пленниците, дава упование за успех на нашето население – организира, меси, пече хляб, готви, вади от герана и носи с кобилицата вода, както всички останали и им дава сила.


Презвитера Гергина Полуганова 

В началото на 1878 г. в Поликрайще пристигат 11 415 пленници. Така в селото се събират над 17 000 души. Но местните жители успяват да приютят всички, да ги хранят и лекуват ранените.

На 13 януари 93 пехотен Иркутски полк напуска селото, като свещеник Георги Полуганов служи благодарствен молебен. Командирът на полка изпраща от Поликрайще рапорт до началника на 24-та пехотна дивизия генерал-адютант Константин Иванович Гершелман: „Донасям на ваше превъзходителство че повереният ми полк в пълно наличен състав излезе на днешно число в 10 1/2 ч сутринта от Полекраиште в с. Присово, полк Лихарьов.“


В категории: История , Добри Вести

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки