Той е един от първите наши фантасти и автори на криминални романи
Автор: Атанас Коев
Павел Вежинов, чието истинско име е Никола Гугов, е един от талантливите наши писатели, оставил с творчеството си трайна диря в българската литература. На 21 декември се навършват 35 години от неговата смърт.
Бъдещият писател е роден в София на 9 ноември 1914 г., като първоначално учи в столицата, а след това завършва гимназия във Варна. От 1939 до 1944 г следва философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Павел Вежинов за пръв път печата свои творби във вестник „Жупел“, а от 1932 година сътрудничи на вестниците „РЛФ“, „Щит“, „Литературен преглед“, както и на списание „Изкуство и критика“.
По време на Отечествената война 1944-1945 г. е военен кореспондент и същевременно е главен редактор на вестник „Фронтовак“. След края на войната работи във вестник „Стършел“ и е член на редколегията на списанията „Септември“ и „Пламък“.
От 1954 година Вежинов е в Българска кинематография, където последователно е сценарист, заместник генерален директор и председател на Художествения съвет. През 1972 г. той става главен редактор на новосъздаденото литературно списание „Съвременник“, превръщайки го постепенно в един от духовните оазиси на застойното ни общество.
Умира в София на 21 декември 1983 г., като ни оставя богато литературно наследство.
Първите му разкази се появяват в средата на 30–те години на ХХ век, като са свързани с живота в софийските покрайнини. През 1938 г. излиза от печат първата му книга „Улица без паваж“, имаща остра социална насоченост. В издадения през 1942 г. сборник с негови разкази „Дни и вечери“ Вежинов разглежда всекидневието на столичната младеж и на софийското чиновничество в стила на сатиричната ирония, като подлага на остра критика еснафската психика и бита на тези съсловия.
След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. писателят е подложен на остра критика заради „декаденството и формализма“ в романа му „Синият залез“, излязъл през 1947 г. Той е принуден да се съобрази със „социалистическия реализъм“, но въпреки това създава редица произведения със сюжетна динамика като „Втора рота“, „За честта на Родината“, „В полето“, „Сухата равнина“.
В годините на т. нар. „размразяване“ след 1956 г. Павел Вежинов е сред първите наши творци, освободили се от сковаващите естетически догми на комунизма. В последващите си произведения той търси отговорност от родителите за възпитанието на децата, като рисува климата, в който расте градската младеж в този период.
Изявеният наш белетрист се нарежда сред създателите на българската фантастика с творбите си „Сините пеперуди“ и „Гибелта на Аякс“, както и на българската криминална литература, като създава освободени от конюнктурни идеологически изисквания произведения като романа „Самопризнание“.
Вежинов издава и няколко книги с фейлетони („Мека мебел“ и „Невероятни истории“). Той е автор на няколко киносценария – „Това се случи на улицата“, „Отвъд хоризонта“, „Неспокоен дом“, „Процесът“ и др.
Спортните си интереси видният наш писател представя в няколко повести-„За честта на Родината“, „Знамена на стадиона“ и др. Той издава и две книги за олимпиадите в Хелзинки и Мелбърн.
В края на живота си, в последните си творби Вежинов подлага на остра критика социалния фалш на обществото, създавайки герои, неспособни да се адаптират и нежелаещи да се примирят с него. Такива са романът му „Нощем с белите коне“ и повестта „Бариерата“. Тези две негови произведения са филмирани и до днес се радват на голям зрителски интерес.
Псевдонимите, под които видният наш писател подписва творбите си, са: Чучурин, Хороводец, Фекете, Пигмалион, Павленко, Мустафа и др.
В съвременната ни литература Павел Вежинов остава като художник на градския живот и проблемите на интелигенцията. Той е майстор на психологическия анализ, диалога и композицията. Неговите творби днес се четат на редица езици, сред които руски, чешки, полски, немски и др.
