Подготовката за Рождество Христово (Божич) започва с Коледните пости. Пази се да не се яде блажно нито да се нарушава с думи и дела сговорът в дома. Няма кавги, спорове, клевети, подялби, защото се пости от лоши, несправедливи думи, обиди и раздори.
През дългите нощи на Коледните пости се правят седенки, за да се приготви чеизът (сватбарските дарове за сватовете) на момата, която вече е на години и трябва да се задоми.
Но наближи ли Игнажден, не трябва много да се заседява на дълги седенки в дълбока нощ, защото не се знае кой ще дойде като гост.
В нашия фолклор има много разкази за коледни седенки, когато момите работели до късно и пеели песни да се разсънят и повеселят. Помамени от песента, ги посещавали караконжули. Това са зли духове с човешко тяло, които можели да се променят в каквото си иска, дори и на животно. Още помня песента, която мама вечер ни припяваше край печката в дългите зимни вечери, когато още нямаше радио, компютри, нито телевизия: „Нещо надзърна на врата,/ я легай Яне, я бегай!/ Светли вереги на рамо,/ кован му гердан на шия,/ я легай Яне, я бегай!“
В една такава вечер, когато седянката била на развала, дошъл млад и хубав непознат момък. Заслушал се той в песните и нямал намерение да си отива. Заседял се, като чакал някой от седенкярите да си тръгне, за да го хване и яхне из пътя. Тогава една разтропана будна мома се усетила какъв гост им е дошъл. Взела кобилицата на майка си, която била от дряново дърво, и се насочила към госта, замахвайки да го удари. За да избегне удара, гостът бързо се претворил на котка, която с мяукане и врява побягнала, та се невидяла в нощта. Момите не се разотишли, а останали да спят в къщата, където била седянката, като бързо се завили с черги и смълчали, за да не дойдат и други такива неканени гости.
Имало случаи, когато седенкуващите били нападани на път за дома от караконжули, които се катерели на гърба им и като ги яхвали, чак ги превивали на две под тежестта си и карали жертвите си да ги носят из улиците и снега по цяла нощ, докато пропеят първи петли. После изчезвали внезапно, както са се появили, а имало случаи, когато убивали своята жертва, като я докарвали до някоя воденична вада.
Вървял някой си човек пеша, щото бил бедняк, та нямал кон. Прибирал се в село, но замръкнал на пътя. Не щеш ли, по едно време видял едно хубаво агне да блее жално и да се лута изгубено. Пътникът се зарадвал, взел го на ръце и започнал да му говори: „Добре мъниче, не бой се! Сега ще те занеса на моята малка щерка Васка. Тя много ще ти се радва, ще те гали, ще ти пее, ще ти върже звънче на шийката! Не бой се!
Вървял пътникът, вървял, ала усетил, че агнето почнало да става едро и тежко в ръцете му. Започнало да го гледа лошо с бялото на очите си и така натежало, че човекът се принудил да го пусне на земята, тъй като бил плувнал в пот изтощен. Но агнето не мирясало, тръгнало подир него и му заговорило с човешки глас, като се опитвало да му яхне гърба. Хукнал човекът да бяга пряко сили към дома си, като едва стискал душа зад зъби... Когато се зачул кучешки лай, агнето започнало да изостава назад и лека-полека се изгубило в тъмнината.
Изобилни на тайнственост, вълшебства и страхотии бяха тези разкази, които никога не уточняваха човека и мястото, където се бе случила случката.
Ден-два преди Божич цялата къща се почистваше основно и пренареждаше, като леглата се застилаха с нови черги. Така домът светваше от чистота и замирисваше на орехова шума, лавандула или нафталин. Мама поставяше стълба под капака на тавана в коридорчето и като се изкатереше на тавана, хвърляше ни от там дюли, ябълки, орехи, а ние с радостни викове ги събирахме от пода.
После мама ще смъкне в кошница от тавана чепки грозде, къде загнило и мухлясало, къде добре запазено, което почиствахме и измивахме, за да стане за ядене. Привечер тя запалваше кандилото пред иконата „Света Троица“ в гостната стая и в одеята, в която нощувахме. Кръстеше се, молейки се шепнешком, като ни съветваше да сме кротки и послушни, защото ще имаме гост – „Христос ще дойде и в нашия дом, да го благослови, а не трябва да се злепоставим пред такъв добър, обичащ и закрилящ бог!“
На Бъдни вечер, така се наричаше целият ден и нощ преди Божич, мама ще стане призори, за да омеси погачите и да приготви ястията за вечерята. Много пъстри и красиво нашарени погачи месеше тя, заквасени с мая от сирище. С такава закваска тестото ставаше много вкусно, хранително и пухкаво.
Цялото домочадие бе заето в подготовката на празника. Децата носеха дърва и поддържаха огъня, бащата цепеше дърва и хранеше добитъка и кокошките, мама месеше и готвеше, а ние се втурвахме услужливо да й помагаме и гледаме кое, как се прави.
Вечерта на земята, в средата на стаята, върху рогозката мама застилаше 1-2 големи месали (покривка за ядене). Те бяха домашно тъкани от сръчните й ръце. Върху тях се нареждаха тавите с трите погачи, като средната от тях бе най-голяма и най-добре украсена. С фитил от тесто върху нея бе изобразен кръст, в средата на който имаше кръгче от тесто. В центъра му се правеше дупка, в която се поставяше голяма, хубава свещ.
И четирите краища на кръста бяха завити като охлювчета. Между неговите рамене имаше поставени малки накъсани парчета тесто, които имитираха овцете на дома. Освен това имаше къщичка, дърво, риба, ябълка и козичка, всичко, за което се грижехме в нашия дом, дори пиленца и кучето. Останалото пространство се шареше с бодванията на вилицата и ножа.
Другите две погачи не бяха така украсени, макар че бяха големи и вкусни. Едната бе посветена на дома, другата за ситата ни вечеря, а средната бе специално за празника, за Божич! Наоколо се слагаха другите тепсии и тави с тиквеник, баница със зеле, баница с праз, лук и ориз, както и зелник, приготвен от лук, сушени лапад и цвекло.
На Бъдни вечер на трапезата се слагаше само постна храна. Имаше варен боб, ошав, ориз на фурна.... Слагаше се вино и много плодове. Всички сядахме с голямо веселие и гълчава на отрупаната трапеза. Баща ни седеше начело на трапезата като стопанин, а мама – срещу него, ние децата подгъвахме крака около тях. Баща ми ще вземе жар, ще я постави върху керемиди и като тури тамян, ще прикади вечерята и домочадието.
Свещта върху погачите се запалваше, като всеки от нас държеше в лявата си ръка църковна свещ, а с дясната се кръстеше. Всички заставахме на колене, а баща ни се молеше и благославяше на глас, като благодареше на Бога за здраве, благоденствие, сполука и добър урожай. После се прекръстваше, вземаше погачата и я целуваше, като я подаваше за целувка на всеки от семейството. Ние също се кръстехме, преди да я целунем.
После татко ще я обърне откъм опаковата страна, ще я посипе на кръст с варено жито до 3 пъти, завъртайки я в кръг. После ще се прекръсти пак и бавно и тържествено ще я разреже на кръст с ножа от долната страна. Ще подаде другия край на погачата на мама и всеки от тях ще се опита да отчупи по-голямата половина на хляба. Другата половина се чупеше от други двама члена от семейството, така че погачата да се разчупи на кръст над софрата. Сред смях и шеги ние се превръщахме в противници, дето се борят да отчупят по-голямо парче.
После ще се вземат три ореха и ще се премятат от ръка в ръка до 3 пъти, да се тропкат, че да ни се въдят овцете през годината. Ще се вземе ябълка и тя ще се премята до 3 пъти от ръка в ръка, докато всеки член от семейството го направи, за да е пълна с плодородие и сладост къщата цяла година. Мама ще счупи орехите – ако не са червиви и кухи, значеше, че година ще е плодородна и спорна!
Пак се кръстехме, баща ми вземаше керемидата с тамяна, шише вино и ще повика брат ми да го придружи навън. Ще обиколят до 3 пъти къщата, да я запазят от зло и беда. Накрая ще се спрат под ябълката, до червения трендафил да го полеят с вино и прикадят и него, докато изричат следната молитва: „Ормане – джермане, дека си/ да дойдеш овамо да ядемо, да пиемо и се веселимо,/ а летоска очи да си невидимо!“ Това представляваше молитва и покана към някакви горски духове, които носели градушки – да дойдат сега да ядат и пият, а през лятото никакви да ги няма!
Докато мъжете правят това навън, ние, жените, останали вътре в стаята сами, трябваше да сме тихи и мълчаливи. Мама угасяше крушката и вдигаше свеща високо, за да види сенките ни върху стената. Ако сянката на някой от семейството бе с двойна глава (по-тъмна и по-светла сянка около нея) или пък нямаше никаква глава, то човекът ще умре през годината. Винаги изтръпвах от страх в тази вечер и не смеех да се обърна назад да видя своята сянка. Мама мълчеше и дълго се взираше. Най-после светваше крушката с думите: „Не бойте се, няма страшно!“
Мъжете се връщаха в стоята, пак се кръстехме, свеща се гасеше. Баща ми пръв посягаше към хляба за първия залък и пръв потапяше лъжицата в общата паница с боб, в средата на трапезата. Всеки ядеше каквото поиска и колкото поиска, до пресита.
На другата сутрин – на Коледа, се започваше тичане и топуркане из къщи, за да се топли вода и приготвят съдове и маси за месото от коледното прасе.
За целта бяха поканени съседи, роднини, приятели и колеги. Мъжете излизаха до един на двора, пийваха по глътка ракия, за да се стоплят в големия студ, а ние, жените, оставяхме в дома да шетаме, докато ни повикат да поливаме на колачите отвън.
Месото се накисваше във вода, за да се обезкърви, като черният дроб веднага се слагаше на жарта да се изпържи, за да замезят колачите. Наставаше голяма гълчава и веселие – вдигаха се наздравици, сипеха се шеги, хвалби и похвали.
Прасето се разфасоваше набързо, от ушите и краката се правеше пача, а от главата – спържа, в състава на която влизаха нарязани на дребно черва и късчета месо, бял дроб и т.н. Правеше се бабе от стомаха, кървавица, а сланината се нареждаше със сол и сняг в големи качета в мазата. Там се поставяха и осолените кокали, за да се варят на вариво (осмянка) със зеле през дългата зима. Кокали се слагаха и в боба, за да го облажат, а също и в трахната.
В този ден тръгваха и коледарите – момци, които ходеха от къща на къща да пеят, като благославят дома и гонят злото. Стопанките ги чакаха с радост и ги даряваха с брашно, яйца, вино, ябълки, пари, ошав – кой каквото има и колкото има на сърце!
До късна нощ коледарите ходеха от къща на къща, като пееха: „Ой Коледо, мой Коледо,/
роди ни се Боже чедо!“
Започваха именните дни. На първи ден бе Рождество, та празнуваха Радка, Радослав, Радост, Ради, Румен, на втория ден бе празникът на Христовците и Христините, а чак на третият бе Стефановден – на първия убит за Христовата вяра мъченик!
Боже, благослови да е мирна, честита и животоносна и тази година! Амин!
