24 ноември 1985 г. Хайтов и Бенчев се готвят за научен диспут в БАН
27 Март 2012, Вторник
Там, дето е застанал Николай Хайтов, е място високо и каквато и кал да хвърчи, няма да стигне до него
Автор: Александър Хайтов
Всички публикации, целящи да омаловажат стореното дотук, да осмеят акад. Николай Хайтов и подложат на съмнение фактите, са приказки на зайчетата от “шипковия храст”. В тях прозира и намерението да злепоставят Столичен общински съвет, БАН, НИНКН, Министерството на културата, Българската православна църква, че са подкрепили това патриотично дело. И да разколебаят общественото мнение за едно събитие, с което трябва да се гордеем.
Колкото за Хайтов на “гласовете от шипковия храст” ще им кажа така: там, дето е застанал, е място високо и каквато и кал да хвърчи, няма да стигне до него, още по-малко ще го свалят от там. А каквото е рекъл за тоя и оня “хаджи пенчовец”, да му бяха потърсили сметка засегнатите приживе, но не посмяха .
Но за гроба на Апостола в “Св. Петка” трябва да знаят всички забъркани в опита да го изтрият, тези, който физически го съсипаха, тези, които нямат “нужда” от него, тези, дето слепват измамни форми от полуистини и лъжи, и онези, които произвеждат от фактите мъгла, че колкото са фактите - всичките са против археолозите.
Съществуват над 15 часа видео и аудио записи на жалкото положение, в което се озоваха на 10, 12 и 27 февруари 1986 г. в заседателната зала на БАН, тъй като именно фактите не се съгласиха с тях и те претърпяха пълен крах. Там и един път не можаха да повторят вярно думите си и всяко ново изказване им объркваше живота, ще го обърква и занапред.
Всичкият им “научен” резилък е увековечен в академичното издание на БАН “Археологически данни по спора за гроба на В. Левски в църквата ”Св. Петка Самарджийска” - документи и становища” (1988 г).
Припомням кратко: след размразяването в духовната сфера при Людмила Живкова спорът около гроба се подема от арх. С. Бобчев през 1979 г., през 1980 г. Ю. Жиров прави филм, през 1981 вестник “Работническо дело” организира кръгла маса.
Интересът към темата е изключителен и правителството заставя АИМ (Археологическия институт с музей) да вземе отношение. Съставя се през1983 г. комисия под ръководството на директора на АИМ Косев. Нейните изводи и решения са атакувани от акад. Хайтов в книгата му “Последните мигове и гробът на Левски” (1985 г.).
Книгата има небивал отзвук и Средновековна секция към АИМ пак е принудена “отгоре” да изрази своето научно становище. Научният съвет на Средновековна секция дава своя отговор, който е пример за научна безотговорност и за това как работи 404 Първична партийна организация към АИМ.
Положението става тежко за археолозите и с надежда нещата колегиално да се потулят те искат арбитраж през 1986 г. на най-високо място в БАН, под ръководството на зам.-председателя акад. Н. Тодоров и тогава грозно лъсва голата истина.
Целта на тази научна дискусия в БАН не беше да търси гроба на Левски, а да установи дали погребенията в олтара на църквата са привнесени, т. е. са след построяването на църквата или са по-стари – византийски. Там след излагане на научни и не дотам научни доводи Научният секретариат и Президиумът на БАН приемат с Решение №10 (24.04.1986 г.), че погребенията
в олтара са направени след построяването на църквата.
Това дава основание във връзка с историческите сведения да се твърди, че там е възможно да е погребан Левски и БАН препоръчва на Съвета за духовно развитие към МС да постави паметна плоча. Това е цената на опрощението, която за някой е висока.
Навремето акад. Хайтов, като се захвана с този случай си мислеше, че има работа просто с един некомпетентен разкопвач. Тогава Ст. Михайлов, едва прохождащ археолог, при тези спасителни (всъщност унищожителни) разкопки, може и да е имал желание да се вслуша в съвестта си и в съветите на проф. Гяуров, Бобчев и половин Шопско, което е висяло по тарабите около разкопките.
Ала това желание бързо се е изпарило, след като е докладвал на директора на археологическия музей Кр. Миятев намерения на предсказаното място скелет полеви № 95. Все пак в своята публикация през 1961 г. в ”Изследвания в памет на К. Шкорпил,” (БАН стр. 111) самият Ст. Михайлов се изтървава, че скелетите са лежали в еднометров слой пръст “наситена с късни материали – от последните години на турското робство”, с което куриозно сам и пръв без да ще, научно доказва гроба на Левски !
С течение на времето през април 1990 г. започна да става ясно, че заличаването на гроба на Левски е само част от рутинно провеждана операция за дегероизация и обезпаметяване на българския народ – по сталински. През онези времена е унищожен не един гроб, вкл. царски гробове. За пример: през 1946 г. е ликвидиран гробът на цар Борис ІІІ в Рилския манастир от Лев Главинчев, а през 1954 г. е разрушен от Переновски и вторият му гроб във Врана и тялото му е изхвърлено, точно както и костите на Левски, две години по-късно.
Нещо повече: през 1946 г. по указания на Т. Павлов и Г. Димитров започва война с Българската православна църква и тя е преименувана на “Народна републиканска църква”, а „Св. Иван Рилски“ е прекръстен на “Иван Рилски – прогресивен деец“ (в-к “Работническо дело” и “Отечествен фронт” 1946 г.).
През следващите 14 години се натрупват допълнителни доказателства за манипулиране, фалшифициране и унищожаване на материалите от разкопките и в началото на този век, убеден в умишленото унищожаване на гроба на Апостола акад. Хайтов публикува през 2000 г . книгата “Гробът на Васил Левски - сборник документи”, в която изяснява този криминален случай в археологията без аналог по света, позорящ истинската наука.
Не случайно достойните академици Тодоров и Балевски се опитаха да тушират назряващия скандал с една паметна плоча!
“Гласовете от шипковия храст “ със сигурност не познават библиографията и фактологията по този случай, но и да я знаеха, а гробът даже и да беше надписан - все тая, поръчката си е поръчка: гроб на Левски в олтар на църква?! Не!!!
Скелетите са загубени, находките са изчезнали – да забравим за гроба му!
За онези времена, когато за една “крива” дума те изяждаха прасетата по лагерите, страхът от този гроб е обясним, но необясним е подобен фанатизъм на отрицанието сега, когато сталинската идеология е отмряла. Или не е?
Аз лично изпитвах някакво съжаление към тези лица, принудени от повелята на времето да се пречупят, да станат изпълнители на идеологическа поръчка в науката и да “маскират” всичко. Сега виждам, че “келепирът”, криворазбраната колегиалност, както и страхът от личната вина са основните “научни” аргументи, който са ги ръководели и ще ги ръководят докрай.
Накрая да кажа заключението и да видим какво ще стане в “шипковия храст”: старинният храм “Св. Петка Самарджийска” е тайна гробница на поборници за свобода и е светилище на българския дух! В него исторически е възможно да са погребани: Апостола Левски, главата на Бенковски, Димитър Общи и владайчанинът Гьоре Николов - обезглавен в София през 1868 г. Амин!
В моя блог - pvdaskalov.blog.bg - успях да кача достатъчно архивни снимки от археологическите разкопки на църквата "Св. Петка Самарджийска", проведени през 1956 година, за да онагледя не само този коментар, но и други повдигнати там въпроси, свързани с т. нар. "гроб" на Левски. В най-скоро време ще поместя в блога и критични бележки относно лъскавата черна плоча в подлеза на ЦУМ. Тя представлява едно нескопосано творение, пълно с грешки - творение, което за лишен път показва несериозното отношение на последователите на големия иначе творец Н. Хайтов.
1
П.В.
31.03.2012 05:12:50
0
0
Размисли от „шипковия храст”
Нямам представа кога и къде се е родил романтичният израз „гласове от шипковия храст”, но след като прочетох във в. „Ретро” от 10-16. II. 2012 материала „Някой се опитва да дегероизира Левски”, както и „Приказки от шипковия храст” във в. „Нова Зора” от 14. II. с. г., препечатани почти 1 : 1 във в. „Десант” от 23. III. с. г., у мен изникна следната картина:
Един Голям майстор на перото и скандалите натикал в трънака – поне така си въобразявал – историко-археологическия елит на нацията и си заминал, а „там, дето [сега] е застанал, е място [наистина] високо”.
След него клакьорите на великото му дело около измисления гроб на Апостола се опитват да берат плодове от шипковия храсталак, но нещо не им върви. С изненадани физиономии се налага отвреме-навреме да си посмучат изпободените пръсти.
Естествено, Големият майстор е недостижим и ненараним. Той е вече на небето и – все още упорито запленен от идеите си – внимателно следи „от място високо” резултатите от книжовното си дело след 1984-та. Но е оставил не по-малко напорист наследник и застъпник (съкр. „АНХ”). Доколкото ми е известно от моралните закони на обществото, наследникът поема и активите, и пасивите на този, когото наследява, а застъпникът се възприема и като съучастник в делото. Ако това е вярно, „АНХ” не би трябвало да ни праща „да гоним Михаля” с думите: „А каквото е рекъл за тоя и оня..., да му бяха потърсили сметка засегнатите приживе – но не посмяха”, а да отговаря вместо наследодателя си.
Изглежда той е възприел мълчанието на гореспоменатия елит като самопризнание за голямата му вина пред нацията. Явно не е гледал рисуваното филмче с влака и овена... Ако беше по-прозорлив, обявилият се за наследник и застъпник щеше да се досети, че свреният в „шипковия храст” елит, можеше да прости и забрави невежеството на Големия майстор, неговите параноични залитания и т.н. във връзка с „гроба” на Левски. Но нека спрем до тук; наистина той бе голям разказвач, дори и да грешеше!
Стореното – сторено, но когато сееш ветрове, не се сърди, че идва ден да жънеш урагани? Нищо, че си само „АНХ”. Всеки път, щом си отвориш устата, изричаш някоя лъжа или глупост, документирани, слава богу, „черно на бяло”, както обичаше да казва Големият майстор, заслужаващ много по-мъдър застъпник, макар че и такъв не би могъл да му помогне, за да излезе от разкаляния коловоз, подчертавам дебело, в който навлезе след 1984-та година.
На „АНХ” ще припомня следното изявление, което би трябвало да му е познато:
„Ако съберем всички изказвания по този въпрос, излиза, че на две места е счупена костта! Единият път е счупена дясната подколенна кост; другото счупване е над дясното коляно. Тъй ли е? Как е възможно да не се отбележи това нещо, в този наистина точно воден Дневник от Г. Джингов! Та нали с един замах, само този факт, ако се документира, нямаше да губим сега никакво време. Щеше да ми покажете счупената кост и аз си вземам шапката и си отивам, и ще ви се извиня, че съм ви разиграл и че изобщо съм дезинформирал общественото мнение.” [Сборник на БАН,1988: c. 295]
Големият майстор на словото, както виждаме, беше готов да се извини, но тогава най-важните снимки не бяха все още намерени. Документацията в археологията е комплексна, т.е. това, което е пропуснато в Дневника на разкопките, се вижда пределно ясно на снимките. Аз не блъфирам и не изнудвам „АНХ” да се извини на свряните в „шипковия храст” от свое и негово име. Както желае. Много ми харесва приказката, че докато истината си връзва обувките, лъжата успява да обиколи цялата Земя... в многохиляден тираж. Не искам да съм на мястото на литератора доц. Ивайло Христов, нито пък на мястото на проф. „д-р хонорис кауза на СУ” Мария (акад.) Николай Тодорова, които оплюха българската историческа наука по начин – „без аналог по света”.
А за това, че „АНХ” поставя и Димитър Общи в ранновизантийското гробище, моите поздравления за гениалното хрумване. Нищо че това е третият скелет, обезличен под тежестта на олтарния камък. Понеже е най-заслужилият революционер, явно са го напъхали вместо свети мощи тъкмо под олтарната трапеза (Светия престол) на „Св. Петка Самарджийска”...
Със своето опияняващо слово Николай Хайтов бе велик хипнотизатор. Той е публикувал в редица свои книги снимката с дупки от колове покрай бедрените кости на знаменития скелет, запушени с вестник, [сн. № 2 в изданието от 1987 г.; сн. № 2 и 2-а от 1989 г.; сн. № 3 от 1997 г.; фиг. 10 и 10-А от 2002 и 2004 г.], уверен, че никой няма да забележи нанесените повреди при строителството на църквата (XIV-ХV век). В други 5-6 снимки, с част от които Големият майстор се сдоби в началото на 2001 г., но много добре и старателно обезопаси в изданията си от 2002 и 2004!), е запазена още по-нагледна информация за прерязаните долни крайници на скелета, нарочен да представлява тленните останки на Апостола.
И винаги смело е твърдял, че бедрените кости са цели-целинички, докъдето се виждат [Хайтов 1997: с. 214]:
„На тези снимки – ще повтаря той многократно – се вижда с пределна яснота, че бедрените кости на скелет № 95 са напълно запазени и няма по тях никакви следи на пробиване, счупване или разместване.”
Е, да се надяваме, че все ще се намери смел издател, който не е наплашен от клана Хайтови, и ще публикува архивните снимки, разобличаващи срамната далавера с „гроба” на Апостола! Впрочем, всички те, до една, отлежават в архива на белетриста.
Петър Вълев
П. С. Ако някой читател може и желае да съдейства за публикуването на 3-4 архивни снимки или просто иска да се запознае с тях като потвърждение на казаното по-горе, нека изпише електронен адрес, на който да ги изпратя.
