Векове наред поезията е считана за съвършената форма на словото, изразяваща най-добре чувството-мисъл. И за привилегия на онази част от обществото, смятаща се – къде с основание, къде – без, за негов духовен елит, за месията, разгръщащ страниците на хоризонта пред тези, които са смятали, че могат да разберат правилно какво пише в тях.
Христо Фотев не е от тези поети и затова анализът на творчеството му е почти безнадеждна работа. В него няма сложни алегории, нито витиевати стилистични фигури, няма я заплетената асоциативност, чиято цел е да заведе читателя през девет гори в десета, та там той да намери отговора на поставен въпрос или пък аргументите на изказано твърдение. При положение, разбира се, че дотогава не се е объркал някъде по пътя.
Христо Фотев разказваше живота. Своя, на най-близките до сърцето му, на Бургас. И на морето, разбира се. Което не приемаше като въздишащо поетично изживяване. Нито пък лунната пътека в него и премигващите светлини на хоризонта като мерило за върховно вдъхновение. Затова само той можеше да напише простичко следните два стиха за своя истински събрат по душа - морето:
„Не е измислица морето
и щастието съществува!“
Разказваше просто и естествено своята мечта, а тя бе една-единствена – да обича и да бъде обичан. И правеше това в рими и ритъм, които извираха направо от душата му.
Роден през 1934 година в Истанбул, още невръстен попива духа на този космополитен град. И може би затова животът му, поне погледнат отстрани, е една безкрайна бъркотия, в която само той можеше да се оправя.
В спомените на приятелите си и на съвременниците си той остава с образа на бохем, който понякога излиза по чехли за цигари, докато приготвеното от жена му сутрешно кафе изстива на масата, и се връща... след три месеца.
Или да тръгне посред нощ пеша за Созопол с две свои приятелки. Или да се ожени за Уляна - дъщерята на довчерашната си любима Мария, а после за Виолета – първа приятелка на Уляна.
Не ще и дума - „редовните“ хора, за които домът е крепост, работата – задължение, а не призвание, а семейството – основна градивна клетка на обществото, никога не биха разбрали това. Но точно затова пък те не са поети и никога не ще могат да напишат дори нещо близко до Фотевото: „Господи, колко си хубава!“
„Аз не съм избирал Бургас...“, пише след време Христо в едно свое писмо до Недялко Йорданов. „Бях малък (5-6-годишен), когато майка ми Руска Янакиева Сотирова (по баща) ни доведе тук, при любимите си родители, братя и сестра...“
Това е 1939 г., когато според статистиката България е в апогея на своето икономическо развитие. Коджакафалийската махала в Бургас, където живее Христо, обаче е „едно село на бежанци от Източна (турска) Тракия, Западна (гръцка) Тракия, Македония – карикатура на изоставените “Там някъде...” села... Хиляди отчаяни мъже, жени, старци, деца, ужасени от самотните бягства през граници, държави-мащехи...“
Човек съвсем не трябва да е професионален литератор, за да долови и в тези наглед простички редове неспокойния поетичен ритъм на Фотев. И картината, която той рисува с всеки свой ред или стих в душата на читателя – ярка, многоцветна и същевременно лишена от всякакво украшателство, поради което и напълно разбираема.
А Христо Фотев наистина мечтае да стане художник. Явява се дори на изпитите в академията в София. Неосъществените му напълно биографи пишат, че не е издържал изпитите и поради това не е приет.
Истината и тук се промъква странично – преди това той е завършил фабрично-заводско училище, а то тогава явно не е било приравнено към средното образование. Така че той губи този рунд от живота си още от съблекалнята, по документи. Затова пък печели поезията.
Моряк на риболовен кораб, художник в стенописно ателие в Ямбол, работник на археологическите разкопки на о. Света Анастасия, както си спомня проф. Иван Карайотов. През такива разнопосочни превъплъщения го води за ръка съдбата, а той попива всичко ново с жаждата на отшелник, за когото животът започва отново с всеки следващ миг.
Първите му стихове са публикувани в стенвестника на ФЗУ-то. Едва ли някой ги помни. Може би са тези, със сигурност силно повлияни от поетиката на Пеньо Пенев, на Маяковски, на Вапцаров, пък и от времето, защото тогава то е едно такова тогава - вдъхновено, челичено, бетонно, машинно:
„Другарю,
днес
родината
зове!
Заводът чака
твоите
ръце!“
След стенописното ателие в Ямбол става редактор на многотиражката на мина „Черно море“. И със сигурност не е седял само зад бюрото си. Защото следващите стихове могат да бъдат написани само от човек, който е слизал, при това неведнъж, под земята:
„Скачаме във тъмнината.
И галерията свършва -
трябва да я продължиме.
Шествие от вагонетки
до стената ни притиска.
Аз прегръщам до стената
рамената на луната...“
По-сложен обаче от оплетените житейски пътеки е Фотевият път до първата му стихосбирка „Баладично пътуване“. Издадена през 1961 г., тя е толкова различна от тогавашния общ поетичен хор, възхваляващ предимно светлите партийни дела, че веднага 27-годишният тогава поет е признат за явление в българската литература.
И другояче не може да бъде, защото там са стихотворения като разтърсващото „Морето само живите обича“, излизащото от всички тогавашни канони „Песента на цимбалиста“, вълшебната със своя чист рисунък „Малка балада за голямата река“ и приказната „Балада за момичето от японската ваза“.
Е, там е и „Изпълкомът заседава“, но без него може би стихосбирката му е нямало да види бял свят. Просто такива са били правилата.
В нея са обаче следните типични за характера на поета стихове, както ще се окаже по-нататък, проясняващи всъщност напълно нелогичните на пръв поглед извивки в житейския му път:
„Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
Единственото нещо на света,
което в стихове не се превръща.“
А неговият живот това не е поезията сама по себе си, не е дори любовта, която оживява и осмисля живота му от една житейска гара до друга, не е и Бургас. Неговият живот е пътят (спомнете си Пеньо-Пеневото „Човекът е човек тогава, когато е на път“). И затова повечето от по-сетнешните му стихотворения и поеми са писани на случаен лист хартия, в случаен влак между София и Бургас, сред случайни спътници, започнати на някоя случайна гара и завършени по ритмично тракащия път към друга.
Тази случайност обаче никак не е случайна и за нея изобщо не важат леко ироничните редове на Висоцки: „Меня сегодня муза посетила, посидела, посидела и ушла...“ Самият Христо е музата на артистичния Бургас, който още отдавна заедно с Недялко Йорданов са решили да превърнат в най-очарователния град на света.
Трябва да минат десет години, за да се появи „Обещание за поезия“ и още толкова за „Литургия за делфините“ и „Спомен за един живот“. А след още осем - „Венецианска нощ“.
И „Листата капеха в червено озарени“, и „Кълна ви се“, и „Пощальонът на щастието“, и „Колко си хубава!...“ Но и „Възхвала на жените“, и „Позволи ми да мисля за тебе“.
През това време Фотев става драматург на бургаския театър „Адриана Будевска“, повече от четвърт век е творчески секретар на Дружеството на българските писатели. Работи като главен редактор на бургаския алманах „Море“, после пак драматург в театъра...
Роден в Истанбул, израснал в Бургас, последните си години изкарва в София. Няма начин това да не му е тежало и да не е приближило физическия му край – той не е роден да живее в „една и съща топла къща“...
Дванадесет години след смъртта на Христо къщата му в Равадиново, където той се крие от намразения от него Бургас и пише най-хубавите си стихове, тъне в развала. Част от двора му е продаден и превърнат в нива... Неговите най-добри приятели, сред които и легендарния Петьо Пандира, или са се преселили при него в отвъдното, или са напуснали града.
Останал е само споменът за музата на Бургас. Но напълно достатъчен, за да го направи наистина очарователен.
