Не само, че „сухият режим“ по негово време е мит, но и Никифор и войската му на практика са разгромени именно от... българските бъчви в Плиска
Столетия наред глупци, що не знаят дали нещо е позор или слава, размахват опашатата лъжа за „сухия режим“ на великия кан Крум. То не бе изкореняване на лозята, то не бяха закони, пред които някогашният лимонаден генсек Миша Горбачов изглеждаше като мишленце пред Котарака с чизми.
Опашатата лъжа има за основа едно съчиненийце, писано 170 години след смъртта на Крум Страшния с цел духовно възпитание на подрастващото поколение на висшия ешелон на Византия. Децата големешчета били възпитавани в дух на: „Българите съвършено унищожиха аварите. И кан Крум попита аварските пленници: „От какво мислите погина вашият княз и целият ви народ ?!“ А те отговориха: „...и после – от пиянството. И нашата погибел произтече от това!“ Като чу това той, кан Крум, свика всички българи и издаде следните заповеди...“ Знаем ги ние тия ,,заповеди,,. Само дето нито ги е имало, нито насън са му минавали през ума на Крум Страшния, който един паметник си няма в днешната ни столица – поне за това, че пръв я е присъединил към земите български.
Измишльотината, от която прочете откъс, читателю, е излязла изпод перото на придворния поръчков писател Свидас. И тогава, както и в наше време, придворните писачи са си имали привилегията за тях да не важат законите за авторското право. Този Свидас си е натурален плагиатор. И е преписал притча на Юстин, живял 700 години преди него. Потрудил се е с възпитателна и политическа цел само да подмени името на тракийския цар Орол с това на Крум Страшни.
И явно и в онова време учебниците по история са били в духа на днешните български – грешки, грешки, ама кой ти придиря, като трябва да се услужи на властта. Защото Карл Велики е унищожил аварите като народ още преди кан Крум да се е родил.
Ама тая приумица на Свидас (или Юстин – може да си избирате) се харесала в епохата на Възраждането на оная категория възпитатели, които Ботйов нарича „дивак учител“ и тръгва одумката за крумовия „сух режим“ да се носи като народна песен до ден днешен.
И с нея и други дивотии от рода на: „Абе глей го тоя шарлатанин кан Крум – на народа не дава мед да му капне на сърцето с някоя и друга котелка вино, а сам маркови питиета си кърка и то от чаша, изработена от дебелата глава на Никифор Фока“.
Да оставим настран дацзибаутата, наричани по съвременному „форуми“. Но по времето на кан Крум не само помен не е имало за сух режим в страната на народа, измислил виното, ами винарството е бележело небивал разцвет. Така де – нали тогава не сме били в Европейския съюз, та и винопроизводството да ни забранят, както сега се канят да сторят с дестилирането на розовото ни масло.
Нещо повече. Погромът над Никифор и византийските нашественици се дължи именно на „разнообразния алкохол“, както се изразяват древни автори хронисти от онова време. Който се намирал ,,в изобилие из българските изби в огромни бъчви,,.
На тях византийците налетели по-ентусиазирано, отколкото на крепостните стени. Така нашествениците през 811 година, много преди да бъдат загащени в оня проход, дето и птиче не може да прехвъркне, били безвъзвратно разгромени от българските бъчви в Плиска. Самата глава на Никифор била де факто празна от съдържание много преди острият меч на кана да оформи това и де юре.
И всичко си е надлежно документирано в старите византийските хроники. Така че е крайно време за реабилитация на кан Крум, за разсекретяване на досиетата по въпроса и да им светне пред очите веднъж завинаги на три милиона пиещи българи – у нас и в чужда чужбина.
bORIS cVETANOV,ti mai hi4 ne iztreznqva6,tapunger !!!
1.Nikifor foka i Nikifor II foka sa rodeni sled smurtta na Krum !!!!
2.Kak po-to4no Karl Veliki na 12-13 godini e uni6tojil avarite("...защото Карл Велики е унищожил аварите като народ още преди кан Крум да се е родил") ????
Dai boje ne se nalaga nqkoga ti da pi6e6 u4ebnici,4e otide tq !!!!
1
Д.Г.
19.02.2013 03:52:21
0
0
Коментираният текст е публикуван първоначално на 01. 02. 2013 във в-к "Десант", бр. 193. Озаглавен е "Опашата лъжа от столетия очерня кан Крум" и има размер от приблизително 580 думи. Липсва описание на използваната литература. Приложена е илюстрация от българския превод на Манасиевата хроника (Codex Vaticanus Slavicus II - XIV в.).
Като основна тема и посока на съжденията си Борис Цветанов изтъква разнищването на заблуда, породена от "съчиненийце", излязло изпод перото на поръчков придворен автор, живял във Византия 170 години след смъртта на Крум Страшни. Според автора в това "съчиненийце" лъжливо се твърди, че Крум изкоренил лозята и забранил консумацията на алкохол в пределите на Средновековна България, подучен от катастрофалните последици, които последният имал за морално-политическото състояние на Аварския хаганат. Авторът разпалено оборва достоверността на "съчиненийцето" и с помощта на оригинални интерпретации на средновековната литература и цветущ жаргон доказва, че именно алкохолът е основен градивен фактор в българската история, допринасяйки за това главата на император Никифор Фока (!?) да бъде de facto празна много преди сабята на Крум да оформи това de jure. В заключение алкохолът е реабилитиран като основен съюзник на българите от най-дълбока древност, а заблудата около привидното въздържание на Крум Страшни е разнищена.
Още от пръв поглед впечатление прави фактът, че предложеният текст трудно попада в нормите както за историческо, така и за публицистично писане, с което амбицията за научно-популярна статия не е постигната. Напротив, подобно на тематиката и заглавието, разсъжденията се вписват именно в булевардно-кръчмарския стил, характерен на в-к "Десант" като феномен в българската преса. Предполагам, че авторовият стремеж да се придържа към възможно най-ниското ниво на семантиката се предопределя от интересите на читателската аудитория на вестника, състояща се от прочее маргинали с национално-иредентистки и расистки наклонности. От друга страна, споменаването на император Никифор II Фока (912-969), наместо Никифор I Геник (802-811), като главен потърпевш от страстта на Крум Страшни към екзотична посуда, повежда мисълта по друга плоскост. Очевидно в бързината си да огрее всички пластове от историята на Балканския полуостров "от неолита до сателита" и да се присъедини към пантеона на популярните историци, оборващи всеобразни "опашати лъжи", изтъкнатият хуманист Б. Цветанов е пропуснал да задълбочи и обогати познанията си по византийска история над елементарното ниво. Император Никифор II Фока заема византийския престол цяло столетие след злополучния си съименник Никифор I Геник, който очевидно се има предвид в текста - първите години на неговото управление съвпадат с последните години от управлението на цар Симеон Велики. Това управление се характеризира с политика на помирение спрямо България, причините за и следствията от която са тема на друг дискурс.
Но да се върнем на "съчиненийцето"...
Под въпросното "съчиненийце", написано от "придворния поръчков писател Свидас", очевидно Цветанов има предвид забележителната енциклопедия "Суда" (Σοῦδα - средногр.: "крепост", "бастион") - многотомен енциклопедичен речник на средиземноморския свят от X в., съдържащ над 30 000 отделни статии - един безценен извор за късноантичната и средновековната история и култура на Източното Средиземноморие, на България и на днешните български земи. Поради правописна грешка в един от коментарите на Евстатий Солунски (1115 – 1195/6) енциклопедията е припознавана от ранните византинисти като творба на неизвестен автор на име Свидас (Σουίδας) - отдавна е ясно, че такъв никога не е съществувал. Предвид категоричността на Б. Цветанов, която само подчертава неговата неосведоменост, не виждам причина за по-задълбочен коментар на оттук произходящите теми като "притчата на Юстин", "тракийския цар Орол" и пр. - особеностите на средновизантийската литература, нейните алегорични похвати и отношението на съчинения като споменатото към средновековната история на България са предмет на огромен дискурс, който очевидно не попада в полезрението, а и едва ли е сред интересите на автора.
По всичко личи, че същите съображения важат също и за отношението на Борис Цветанов към историята на Първата Българска държава изобщо, което изключва нуждата от коментар на използваната от автора грешна титулатура "кан" - плод на непознаване на древнобългарската епиграфика или тълкуването на историко-юридическия феномен "крумово законодателство", който очевидно си остава мистерия за Цветанов.
В заключение си струва да се отбележи, че въпреки заявените в заглавието амбиции, идеята за достъпно представяне и коментар на изворовото наследство за историята на Средновековна България попада далеч от фокуса на Борис Цветанов. Напротив - историческите извори са принизени до инструмент за съставяне на една апология на съвременната чалга-култура, с присъщите ѝ плиткост, едностранчивост и категоричност. Текстът е характерно писмено изражение на историческите дискусии "на маса", катализирани от нездравословни количества алкохол и ориенталска музика, които често завършват с контузии. Със своеобразна умствено-духовна контузия завършва и споменатият текст - в светлината на несправедливо обвинен и исторически недооценен патрон на "3 милиона пиещи българи у нас - и в чужда чужбина" на редовете на този литературно-исторически кючек е представен не кой-да-е, а един от най-изтъкнатите средновековни български владетели, а именно хан Крум Страшни.
