Съдбата на България и българите бе изпепеляваща страст в творчеството на Николай Хайтов. Оттук и обръщането му към историята, в която писателят търси градивна духовна сила, която създава национално самочувствие и акумулира национална енергия. Ярък пример в тази насока е книгата „Хайдути“ (1960), превърнала се в настолно четиво за поколения българи. Тук той възкресява мъжествени и самоотвержени хора, хора, прежалили живота си, контрапункт на всичко дребно, жалко и тесногръдо.
Така че неизменният интерес, който Хайтов проявява към личността на Васил Левски е естествен, продължение на неговите творчески търсения и граждански вълнения.
За Хайтов Левски бе „светецът на България“, личността, която може да ни спаси от нравствения потоп на съвременната цивилизация; едно от малкото имена, носещо послания във времето.
В есето си „Кой е Левски и в какво е неговата магия“ Николай Хайтов заключава: „В него са еднакво застъпени душевната мекота с революционната твърдост, мечтателят – с човека на делото, способността да води – със смирението на мъдреца, дарбата да заповядва – с готовността да се подчинява. Взискателен е към другите, но най-много към самия себе си. Силен е, но груб – никога, а душевната му чистота служи за огледало на всички, които са се докосвали до него.
Само с това може да се обясни, че той става водач, без да има властния характер на Стамболов и Бенковски, хайдушката слава на Хитов, огненото перо на Раковски или пък литературните дарби на Каравелов. Той водеше хората чрез магията на своята цялостно завършена личност – този Прометей на българската свобода“.
Голямата мечта на Николай Хайтов бе да напише книга, където да разкрие духовната биография на Великия Карловец, една своеобразна психография, събрала всичките му многостранни прояви.
През целия си живот писателят търси ключ към загадките, свързани с Левски.
Например: предаден ли е той в Къкрина или сам е попаднал в клопката; кога дейността му става известна на турската полиция; защо се връща в Ловеч (на път за Букурещ) на 24 декември 1872 г., след като е знаел, че там е в опасност; и най-важната питанка: вярвал ли е наистина Апостола, че България ще се освободи, при положение че е имал доста причини да не вярва – огромната въоръжена сила на Османската империя, липсата на оръжие в комитетите, отсъствието на международна подкрепа и т.н.
В сравнение с историците обаче Хайтов има друга отправна точка. Интересува го не толкова историческият контур, в който се движи Апостола, а човекът Левски, неговия характер и душевност.
Защото Левски е интересен и с историята, която създава, но и с вътрешната си драма и страдание на разочарован единак. В дневника си от 7 януари 1976 г. Николай Хайтов е скицирал идеята за бъдещата си книга:
„Интересна книга за Васил Левски би станала, ако се опишат конфликтите на Апостола с неговите съратници. Сблъсъците му с Каравелов, с Хитов, Димитър Общи. Това да е сюжетът. Така ще прошава най-сетне образът на Левски и ще се разбере какъв е бил той… Книгата за Левски трябва да е повествование за неговите драми и надежди, за сблъсъците му с човешкия нагон, с предателството, завистта и простотията.“
Николай Хайтов е от малкото автори, които не иконизират Левски. Например - разсъжденията му за противоречията, пред които той е бил изправен. Едно от тях е Левски и безпаричието:
„Дяконът се дави в унизително безпаричие, което го съпътства от начало до край. Да вземеш пали от българина – това е чудо.
Това е една от драмите на Левски – събирането на пари откъдето идва и неговият провал, след обира в къщата на ловешкия търговец Денчо Халача. Всички тогава се отдръпван от него. Втората драма произхожда от първата: парите трябва да се събират насила, а Левски мрази насилието. Трябва да се убива, а той мрази проливането на кръв. Мрази кражбата, а трябва да я върши, в името на освобождението“.
Най-голямата драма на Дякона обаче е свързана с неговия демократизъм – черта, рязко отличаваща го от останалите ни възрожденски дейци. За Левски вярата във вишегласието, в демокрацията са свети неща. Неслучайно това са едни от най-често произнасяните думи в писмата му.
Апостолът притежава всички качества за голям ръководител: знания, организаторски способности, решителност, но не и коравосърдечие. „Целият човешки опит, подчертава Николай Хайтов, сочи че добрият ръководител трябва да бъде „безмилостен към нелоялните, невнимателните и мързеливите“.
Едно качество, което Левски е нямал. Той е бил добър, милостив, демократичен, сговорчив. Той не прилага устава към Димитър Общи, не го умъртвява, както би трябвало, и тази грешка го довежда до бесилото“.
Свидетелство за тези думи на Хайтов е етическата толерантност на Апостола. Равноправието е възлов елемент в идеологията му. В „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“ той безапелационно защитава идеята за равенството и толерантността като задължителни принципи в бъдещата българска държава:
„С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление). На същото това място, което нашите прадеди със силата на оръжието и със своята кръв (са) откупили, в което днес безчовечно беснеят турските кеседжии и еничари и в което владее правото на силата, да се издигне храм на истината и правата свобода.
И турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности. Българи, турци, евреи и пр. ще бъдат равноправни във всяко отношение: било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото и да било. Всички ще спадат под един общ закон, който по вишегласие на всички народности ще се изработи“.
Тези възгледи Апостола защитава и в дописката си до в. „Свобода“, където изрично подчертава:
„И ние сме хора и искаме да живеем човешки: да бъдем напълно свободни в земята си, там дето живее българинът – в България, Тракия, Македония. От каквато и народност да живеят в този наш край, те ще бъдат равноправни с българина във всичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пише „Свята и чиста република“.
Левски изрично акцентира върху равенството между различните религии и равенството между народностите, което идва на подскаже, че те могат да включват в себе си различни вероизповедания. „Днешният век е век на свободата и равноправието на всички народности“ – заявява Левски в писмото си от 6 октомври 1871 г. и продължава: „Днес всеки притеснен и потиснат, всеки, комуто тежат робските синджири на врата и който носи жалостното и срамно име роб, е напънал всичките си сили – и нравствени, и физически – и търси случай да отърси от себе си по какъвто и да е начин да би било робското тегло“.
Поразителни са подобни думи, кореспондиращи с идеите на модерния европейски свят. При това те са изречени през втората половина на ХIХ век, когато току-що е премахнато робството в САЩ и е оповестен манифестът за отмяна на крепостното право в Русия.
Няколко са отправните точки на Николай Хайтов върху характера на Левски.
На първо място неговото благородство и себевладеене – качества, изключително редки за възрожденската, пък и за следващите исторически епохи. На въпроса на Кеворк Кеворкян в рубриката „Всяка неделя“ кое му е направило най-силно впечатление при Левски Хайтов отговаря така: „Не това, че той е храбър – храбри имаме много, да не ги изброявам. Не това, че той е голям патриот, че обича родината си до смърт. Такъв е бил и Раковски, и даже по-фанатичен от него, също и Ботев. Не и това, че е бил физически необикновено издръжлив.
Румяна войвода например може да го е и надминавала по физическа издръжливост – тя е била като физика нещо изключително. Поразява ме самообладанието на Левски или още по-точно себевладеенето. Той е умеел да се владее до съвършенство.“
В проучванията си за живота на Левски Хайтов е особено впечатлен, втрещен даже, и от факта, че Апостола на практика е нямал човешки слабости.
Оттук и въпросът: възможно ли е човек да е толкова чист, да липсват „тъмни петна“ по неговата биография. Кристалната духовна чистота на Левски и тогава, и днес не е била поставена под съмнение, за разлика от други революционери, и то големи революционери: и наши, и чужди.
При това Левски не е бил обичан от всички, защото е бъркал на мнозина работите и сметките. Ако при Апостола е имало нещо нередно, то е щяло да бъде забелязано от неговите врагове. Например от Анастас Попхинов, от Димитър Общи, или пък от някой друг.
Именно тази безпределна нравствена чистота на Левски крепи вярата на Николай Хайтов в българския народ. Народ, който живее векове под чуждо владичество, но ражда титани като Апостола, Раковски, Каравелов, Ботев, Стамболов; съхранява и пренася във времето своите изконни добродетели.
И може само да се съжалява, че времето не стигна на Николай Хайтов да завърши започнатата психография на Левски.
В нея той искаше да разгадае защо Левски е най-големият българин, и сигурен съм, че това своеобразно изследване щеше да бъде бисер, безценен влог в опознаването психологията на Апостола.
