И като главен редактор на списание „Родопи“, и като председател на Съюза на българските писатели, Хайтов е безкомпромисен, когато става дума за чистотата на българския език
30 Юни 2012, Събота
…Ти, болгарино, не се подмамвай, знай своя род и учи се на своя език.
Паисий Хилендарски
Автор: Николай Хайтов, “Вълшебното огледало” 1981 г.
По време на едно пътуване до Солун обядвахме в ресторанта на хотел „Македония“ и заръчахме кафе.
- Какво да бъде? - попита келнерът.
- Турско! Каймаклия, шербетлия и тъй нататък.
- Нямаме турско! - отговори той – Имаме гръцко и еспресо.
- Нека да е гръцко! Да го видим какво е! - решихме едновременно и тримата сътрапезници.
Подир малко кафетата бяха пред нас: в малки чашки, с каймак и дори с пъпка в средата на каймака.
- Та това кафе е турско! - опитах се да натякна на келнера, но той само се поусмихна:
- Било е! Някога!
Разбрахме, че турското кафе от известно време се нарича „гръцко“. Не беше мъчно да се досетим защо – милиони кафета „алатурка“ се пият всеки ден в Гърция и някой е проумял, че е по-добре за гърците да чуват по-често думата „гръцко“. Този някой е познавал чудотворната сила на словото и не се е доверявал, а може и да не е знаел българската поговорка „Дума дупка не прави“. Дупки наистина думите не правят, но те проникват в безбройните мозъчни гънки на човека и там остават завинаги под формата на биохимични, електромагнетични и прочее отпечатъци, наричани представи и понятия.
Употребявам думата „отпечатъци“ условно, защото едва ли има в човек нещо по-подвижно и по-немирно от заложените в тъмните и светлите полета на неговия мозък представи и понятия. Те не седят усамотени, а зреят и живеят, винаги готови при нужда или при случай да се свържат една с друга в сложни асоциативни върволици, за да участват в строежа на мислите, в тъканта на чувствата, в изграждането на съзнанието като „наше“ или „чуждо“ в зависимост от преобладаващите в него чужди или наши думи (представи и понятия).
Ето защо гърците решили вместо „турско“ кафето да се казва „гръцко“. Може би те проявяват прекалена езикова или по-скоро политическа чувствителност? Възможно е, но че езикът е бил и си остава ахилесовата пета на всеки народ – в това няма никакво съмнение.
Не случайно хилендарският монах започва своята „История славеноболгарская“ от 1762 година с известно гневно обръщение към българите – да не се подмамват по чуждото, да знаят своя род и да се учат на свой език.
Знаем историческите последици от тези Паисиеви думи. Те сложиха началото на оня духовен поврат в развитието на нашия народ, наричан Възраждане. Ако не беше езикът ни, едва ли бихме оцелели от петвековното османско владичество, съчетано с по-краткотрайното, но по-опасно за целостта на нацията ни духовно потисничество, известно в историята под името фанариотски гнет. Пък не само ние, българите, сме дирили опора в езика, когато народността ни е била застрашавана.
Вижте какво е казал в речта си от 12 май 1848 година (86 години след появяването на „История славеноболгарская“) Иван Кукулевич, един от водачите на тъй нареченото Илирийско движение, пред Племенския (болярски) събор на Триединното кралство в Загреб:
„Ние се отнасяме към нашия език като господар с наетия слуга...постепенно немският влезе в обществения и семейния ни живот и промени начина на мислене на нашите бащи. По крайбрежието същият резултат е постигнат от италианците. Ефектът от всичко това е, че сме станали чужденци за самите себе си и за братята си от съседните страни. Много от нашите хора даже не знаят към коя нация принадлежат и кои са народите, с които имаме общ произход, кръв и език.
Всекидневно сме свидетели на разложението на нашата страна, която все повече придобива облика на имение на непълнолетни под опекунство. Ние сме малко латинци, малко немци, малко славяни, а откровено казано, нищо не сме... Нека погледнем съседите си, които живеят под австрийския жезъл – всеки един от тях – немец, унгарец, италианец, е поставил езика си на първо място, само ние, кротките и покорни славяни, които сме 17 милиона в империята, само ние, страхливите хървати и иславонци, които не сме примесени с никой друг народ в своето отечество, се боим от езика си като от някое чудовище...
Мъртвият латински език, живите немски и италиански са нашите опекуни; живите ни заплашват, мъртвият ни е хванал за гушата, души ни и ни поднася безпомощни на живите! Ние все пак сме още достатъчно силни да се противопоставяме на мъртвия език, скоро обаче няма да бъдем в състояние да преодолеем живите, освен ако не застанем твърдо на краката си и не въведем родния си език в страната, като го направим господстващ“.
Забележете: главният страх на Кукулевич идва от „промяната в начина на мислене“, което влачи със себе си ЧУЖДИЯТ ЕЗИК и прави езикоотстъпниците „чужденци за самите себе си“.
В тоя ред на мисли с особена убедителност звучат думите на Максим Горки: „Борбата за чистотото, за смисловната точност, за остротата на езика е борба за оръжието на културата. Колкото това оръжие е по-остро, колкото по-точно е насочено, толкова по-победоносно е то. Именно затова едни се стремят да притъпят езика, а други да го изострят“.
Още по-кратко е изразена взаимовръзката между език и народност от големия чешки писател и общественик Ян Неруда: „Народът, загубил своя език, пише той през 1890г., изгубва своя глас в хора на човечеството и е осъден да играе на световната сцена само безгласни роли, т.е. Роли на лакеи“.
„С всички фибри на своето човешко същество, продължава той на друго място, аз чувствам, че в нашия скъп роден език е целият наш живот, цялата наша душа. Щом като най-малката заплаха надвисне над чешкия език, нервите ни се изопват и ние се втурваме в бой“.
А сред нас има хора, които се надържат на поговорката „Дума дупка не прави“, и с желание, а понякога и с увлечение въвличат чуждиците в българския език, та им е много по-сладко да казват „еталон“ вместо“образец“, „рекреация“ вместо „възстановяване“, „лидерство“ вместо „първенство“, „прогнозирам“ вместо „предвиждам“, „паралелно“ вместо „успоредно“, „спектакъл“ вместо „представление“ и т.н., без да мислят, че така пробиват дупка до дупка не само в езика, в собственото си мислене, но и в своето българско съзнание.
Ето така невинната случка с кафето ме накара да се размисля и да се попитам
НАКЪДЕ ОТИВА НАШИЯТ КНИЖОВЕН ЕЗИК?
Той явно се променя, но как?
За да си отговоря поне отчасти на този въпрос, взех един в.“Марица“ от 1880 г., в.“Литературен фронт“ от м. август 1976г. И в.“Труд“ от м. март с.г., изброих им думите, сравних ги и се очерта следната изненадваща картина:
Стогодишната баба „Марица“ си беше послужила с общо 2512 различни думи, от които 330 (13%) чуждици; в.“Литературен фронт“ - 2212, триста по-малко от „Марица“, при това 520 от тях (22%) бяха чужди. Що се отнася до в.“Труд“, там думите се оказаха 1806, от тях 480 чужденци, което прави 27% - горе-долу една трета от общия брой употребени думи.
При цялото несъвършенство на моето ограничено по размер изследване то бе достатъчно все пак да ме накара да се замисля: каква ще бъде по-нататък съдбата на нашия език, ако с все същата бодра стъпка навлизат в него легионите чужденци?
Няма ли след три-четири десетилетия да настане време да четем „Гераците“ и „Старопланински легенди“ с речник за изчезналите от езика ни български думи? Да не говорим за Вазов и Захарий Стоянов, които вече чувствително затрудняват сегашното младо поколение. Какво би станало, когато собствените ни думи в нашия език се изравнят с чуждите или станат малцинство?
Как би се отразило постепенното обезбългаряване на езика ни върху духовната ни самоличност, националния характер, националното своеобразие на литературата ни и културата ни?
И още: закономерни ли са промените, които се извършват сега в езика ни, предотвратими ли са, или са неизбежни? Не ни ли стигат собствените думи, или са вече закърнели словотворческите ни способности? Или езиковият внос е по-изгоден при тъй широко предлаганата, а понякога и налагана чужда езикова конфекция? И изобщо, какъв е механизмът на словотворческите процеси, от какво те се влияят и най-сетне могат да се направляват, ако след многото спорове се спогодим какво да искаме и как ще се мъчим да го постигнем?
„Ето ти яд за цял свят“ - както казва поговорката, но въпросът за езика е толкова важен, колкото и мисленето, защото мисленето се овеществява само в езика. „Да си служиш с езика как да е, според думите на големия съветски писател Алексей Толстой, значи да мислиш как да е: неточно, приблизително, невярно“. Така че, яд не яд, трябва, длъжни сме да се попитаме какво става с езика ни и преди всичко: защо при един силен, сочен, говорим съвременен език книжовният обеднява и мъртвее?
Една от основните причини за това е, струва ми се,
ОТЧУЖДЕНИЕТО НА ЛИТЕРАТУРНИЯ ОТ ГОВОРИМИЯ НАРОДЕН ЕЗИК
и неговото явно нежелание да черпи, да заимства, пък ако щете, да „краде“ от говоримия. Житниците на народния език пращят от сочни, образни изрази и думи, а книжовният, въпреки че жадува и гладува, не желае да има нищо общо с „просторечието“. Особено се пази той от тъй наречените провинциализми и на първо място от диалектните думи и изрази.
ПРОЧЕТЕНО ДНЕС
ТУРСКИТЕ ЗВЕРСТВА В БЪЛГАРИЯ
СТЕФАН СТАМБОЛОВ
Всекиму е познат даровитият кореспондент на вестника "Дейли нюз" Е. А. Макгахан, който чрез своите дописки за турските зверства в България възбуди негодуванието на всичкия образован свят против постъпките на турските варвари и всели съчувствие и милост към нашите страдания даже и у народните ни врагове. В настоящата книга се заключават писмата на Макгахан.
Ето що говори за тях руският издател на книгата "Турецкие зверства в Болгарии":
"Писмата на кореспондента на "Дейли нюз" Макгахан за турските зверства в България съставят едно от най-едрите явления в европейската литература в настоящата (1877) година. Съвършено вярно говори Гладстон в своята знаменита брошура: "Аз напълно съзнавам многобройните заслуги, правени от независимия печат на човечеството, свободата и справедливостта, но, доколкото ми е известно, "Дейли нюз" е направил най-голямата и блестяща услуга. Ако да не беше мъжеството, решителността на тоя орган на общественото мнение, то ние щяхме досега да стоим в тъмнината, и злочестите българи не щяха да имат своята най-добра и основателна надежда."
Всекиму е позната историята на произхождението на тия многознаменателни писма. На 23 юний 1876 година в английската либерална газета "Дейли нюз" беше напечатано едно писмо от нейния цариградски кореспондент Пирс за жестокостите, правени от турците в България, на основание върху събраните от него местни сведения. Английското обществено мнение се сепна, но Дизраеловото министерство в парламента и в своите органи не само изрази съмнение за справедливостта на тия страшни известия, но направо ги опроверга, като ги назова "сензационни и недостойни за внимание клюки". Предизвикана на бой, газетата гордо вдигна ръкавицата и като видя, че английското правителство при всичко, че има многобройни агенти в Турция, не може или не иска да разкрие напълно мрачните събития, които позорят нашия просветен век, изцрати в България свой специален кореспондент или комисар, за да направи формално следствие. Изборът най-сполучливо падна върху Макгахан, който вече се ползуваше с голяма известност като кореспондент на една американска газета при руската армия, в Хивинския поход.
Като пристигнал в Пловдив на 23 юни Макгахан посетил всичките, най-вече пострадали местности и като посветил четири месеца за най-добросъвестно изследване настоящето положение на злочестата страна, върнал се в Цариград чак на 20 ноември. Резултатът на това дознание са писмата, които, като се появяваха според мярката на натрупването на материала, отвориха най-първо очите на Европа, за да види иастоящия характер на турското правителство, извършваните под неговото покровителство беснотии и ужасната съдба на притиснатите християни. Тия писма възбудиха голямо негодование, което се изрази в 300 публични митинга, в които люде от всевъзможни партии и мнения пламенно изказваха, от една страна, отвращение към турското правителство и към политиката на английското министерство, а от друга - своето дълбоко съчувствие към правдолюбивия дописник, който разкри тайната, така старателно покривана не само от турските, но и от английските официални органи.
Победата на "Дейли нюз" беше пълна и Дизраели, ако и не направо, но чрез устата на другаря на министъра на иностранните работи, Бурк, беше принуден да признае, че правителството и всичката страна са много задължени на газетните дописници, с помощта на които станаха известни събитията в България. Тая знаменателна съвременна епопея на формално следствие, направено от частната газета върху действията на една могъществена империя, имаше грамадно влияние върху европейската политика и може да се смята за една от главните причини за свикването на цариградската конференция, резултата, от която с такова трескаво безпокойство чакаше всичкия свят.
Но без да гледаме на едно такова важно, почти безпримерно значение на Макгахаиовите писма, те още никъде не са се появили изцяло, макар че преводи и отломки от тях да се поместваха във всичките европейски и руски газети. Даже в Англия само първите шест писма са напечатани в отделна брошура, а между това само в общия техен състав те представляват пълна, не само обстоятелна и правдива, но даже художествена картина на зверствата, извършвани от турците в България през пролетта на 1876година, и положението на злощастния народ в настоящата минута, за изучаването на което Макгахан е посетил повторно в октомври и ноември всичките прегледани по-напред от него места.
Затова ние смятаме за полезно, особено във вид на проектите за бъдещото устройство на България, обсъждани в цариградската конференция, да представим на руската публика пълния превод на всичките писма на Макгахан..
Като изпълни възложената на него задача, той се обърна към английския народ с тържествено заявление своята благодарност за съчувствието, изказано в многобройните митинги. И твърде скромно на себе си предписваше незначителна роля в изобличението на българските ужаси, като уверяваше, че славата, а следователно и благодарността, най-вече принадлежи на Пирс, който най-напред обърна вниманието на Европа върху тия мрачни факти, на английския консул Беринг и на американския Скайлер, които посетиха България в едно време с него. Той така също характеристично забелязва, че винаги е считал за длъжност на всеки човек, а толкова повече на всеки вестникар, да изобличава всяко престъпление, дето то и да е станало, и да брани слабите и злочестите. И затова, като е изказвал твърде слабо негодуванието, което той е чувствал към турските подвизи, той и не подозирал, че ще го обвинят в желание да порази читателите с трескави ефекти, които действуват неприятно върху нервите на образованите хора.
В отговор на това обвинение, прибавя той, мога само да кажа, че у българските жени и деца, подхвърлени от турците на всевъзможни мъки, така също имаше нерви и че при бездействието, даже отричането на станалите факти от страна на турското правителство, оставаше ми само да известя на английския народ и на всичкия свят за ония действия на турците, за които и досега не мога да си припомня без ужас и негодувание. Това обръщение към народното сърце не остана безплодно: Англия направи на България материална помощ до 50 000 лири стерлинги и нравствена, която, надявам се, съвършено ще измени бъдещето на тоя страдащ, мъченически народ.
Остава ни да кажем няколко думи за достоверността на съобщаваните от Макгахан сведения. Той се е ползувал от материали от първи ръце и е основавал всичките приведени от него факти върху свидетелствата на иностранните консули, на немските по железницата чиновници, американските мисионери, най-сетне на самите пострадали българи и техните вековни мъчители - турците. Справедливостта на описваната от него картина напълно се потвърждава от официалния отчет на Беринг, който не дотам съчувствува на българите, от протокола, съставен от княз Церетелев и Скайлер, а най-вече от подробното Скайлерово донесение на американското правителство, напечатано тия дни и което в главните си черти съставя само повторение на знаменитите писма на неговия другар по пътешествието. Но окончателният извод на Скайлер така е важен и така напълно съвпада с погледите на Макгахан, щото ние ще го приведем изцяло:
"В пловдивския, сливенския и търновския окръзи, а така също в съседните места, на които обърнах особено внимание, казва той, има изгорени досущ или отчасти 79 села, без да говорим за многобройните разграбени села. И така, пропаднали са до 9000 къщи, а като смятаме във всяка къща средно число по 8 души, излиза, че 72 000 човешки създания са останали без покрив. Убити според моята сметка има до 10 984. Разбира се, че много още има убити по полето, големите пътища и горите, но за тях не са останали положителни сведения. Затова мисля, че общата цифра на убитите достига до 15 000 души. Сетне са умрели много хора от болести, затвори и пр.
Факти за позорно оскърбление жените срещаха се на всяка стъпка така много, щото не мога да ги приведа всичките. Изгарянето на домовете, убийствата и всевъзможните зверства, извършени от турците, очевидно съвсем не са били необходими за потъпкването на въстанието, което е било твърде незначително, и селяните при първото поискване давали са оръжието си. Така също тия действия не се оправдават от паниката, защото тя се е била отколе минала, когато войските излезли в поход, или пък с подобни зверства от страна на българите, както утвърдяваха не само турците. Аз старателно изследвах тоя въпрос и не намерих никакви доказателства да са извършвали българите каквито и да са зверства. Само в два случая инсургентите са изгорили две турски села и убили две туркини при бягането им из Панагюрище. Нито една туркиня, нито едно турско дете не са били убити хладнокръвно, преднамерено; нито една туркиня не е била обезчестена, нито един турчин не е бил мъчен, нито една турска къща не е била ограбена и нито една джамия не е била осквернена.
Мнозина се стараят да докажат, че Портата не само не е заповядвала да се извършват станалите ужаси в България, но даже че не е знаяла за тях. Но има много причини да ни карат да предполагаме, че Абдул Керим паша, сердар-екрем, изпратен в Одрин за усмиряване на бунта и сетне главнокомандуващ на турската войска в Сърбия, Хюсеин Авни паша, бившия военен министър, и Митхад паша са знаяли твърде добре за българските ужаси, ако да не са ги сами възбудили. Но във всеки случай лицата, които особено са се отличавали със своята жестокост и варварство, са получили награди от турското правителство, а тия, които са се старали да действуват законно и им е било жално да проливат невинна кръв, едвам избягнаха от наказанието."
(Предговор към преведеното от СТЕФАН СТАМБОЛОВ съчинение на Макхаган и издадено у нас като самостоятелна книга през 1880. Направен е от руското издание на книгата, като в предисловието са заети от там много елементи)
Подготви за печат: Огнян Стамболиев
2
minava6t
30.06.2012 20:39:51
0
0
Аве Хджийския Иван, много си зъл ве. И само турските ли ще сменяте? Какво ще стане с гръцките? Бош лаф са това, бош лаф. Първо нахранете гладните, излекувайте болните, дайте образование на младите, намерете работа на безработните. Свалете цените на електричеството, брашното, газта, петрола...
Дайде надежда на хората-надежда за живот и после се занимавайте с такива идиотизми. Ти май си от кликата на пъдаря от Правец? Същият манталитет. И за това,че след 10 ноември 1989 не успяхме да окичим електрическите крайпътни стълбове с мършите ви сега лаете от бърлогите си като полудели псета...Но никога не е късно...Вашето лаене предостатъчно започно да ни дразни...
1
Иван Хаджиев
30.06.2012 11:31:15
0
0
ТУРЦИЗМИТЕ ЗАМЪРСЯВАТ ЕЗИКА НИ!
Огнян Стамболиев
"Език свещен
на нашите деди..."
Иван Вазов
- Здрасти, комшу! Как е хавата? Върви ли ти алъш-вериша? Днеска май аз ще ти направя сефтето.
- Бива. Станах рано и още сабахлаим дигнах кепенците на дюкяна...
- Ашколсуун! Машаала! Ти, адаш, май учи за друго, знам, че имаш китап за даскал, а пък яс к,ъв мерак завъртя тоз алъш- вериш!... Ашколсун, машаллъ, адаш!
Не, уважаеми читатели, това не е откъс от някоя битова повест на Любен Каравелов или Илия Блъсков от турско време. Това е най-обикновен разговор между двама съседи от един съвременен български град, в който има университет и дори опера и музикален фестивал на световно равнище. Разговор от ХХI век, 130 години след Освобождението на България от турско робство. Разговор между двама, все пак, образовани българи, наследници на една от най-древните култури в Европа, дала при това писменост и култура на немалка част от човечеството.
Да, както виждаме, езикът на днешният българин се промени много,
обедня, замърси се, направо изпростя. От една страна - американското влияние с елементарния American English от телевизията, екшъните и долнопробните шлагери , а от друга - за която ми е думата сега: турцизацията. Нашият хубав, звучен славянски, европейски език, този, с който си служим всеки Божи ден, се е замърсил прекалено от турцизмите. И много красиви български думи или такива от световния езиков фонд вече са изместени от турско- арабските им синоними. Защо, например, трябва да казваме: "адаш", "комшия", "бабалък", "серт", "алъш-вериш", "на кестерме", "акран", "джам", "мезе", "акъл", "сербез", "софра", "долап", "бая", "теке", „майтап”, "тапия", "тескере", "аскерлък" и т.н., след като за всяка от тях си имаме своя българска, по-чиста, по- звучна, и по-красива. Преведете си която и да е от тях и ще се убедите сами. Това са думи, които направо зацапват езика ни. Те стърчат удивително грозно и нелепо сред славянските. Много повече от галицизмите и русизмите, които все пак са продукт на една културна европейска среда. Дърпат ни надолу, към Азия, към Ориента, а нали сме се запътили към Европа, където винаги ни е било мястото. Връщат ни към жестокото и варварско турско робство, което някои безродници сега наричат "османско присъствие"! А и самата Турция вече се гласи да стане център на Балканите и да ни завладее отново икономически и дори културно, доколкото може да се каже, че Турция има култура... Не изгубихме ли толкова много през тези тъмни, безпросветни петстотин години? Раните ни от този непрекъснат петвековен геноцид все още не са зараснали и едва ли някога ще се затворят.
В красивата ни страна все още имаме прекрасни места с... турски имена! Защо да не преименуваме / по-добре късно, отколкото никога! /: Кайлъка, Аязмото, Хисарлъка, Бакаджика, Делиормана, Джумаята, Хаин Боаз, Мусала, Бузлуджа, Тунджа и много други, които само ги загрозяват с азиатското си звучене? При това, това са имена от робски времена. Грешка е , че държавата ги е оставила с тези имена от робството. Почти всички народни в стара Европа са били под нечие робство /разбира се, не под толкова дивашко, варварско като турското!/. Повечето географски имена са били променяни от поробителите им, но след освобождаването им не са запазвани. Нито Братислава днес се казва Пресбург, нито Сибиу - Херманщадт, нито Вроцав - Бреслау или Карлови Вари - Карлсбад... Да, тези имена могат и трябва да се променят - да бъдат назовани с хубави и звучни български имена, нали са изконнна част от България, а не от някаква си бивша турска провинция, за която още бълнуват в Анкара?! Има ли в днешна Турция или Гърция съхранени български топоними/ имена на градове, села, реки, хълмове и местности/? Няма! Дори и сред българските, които и до днес са заграбени от двете ни съседки, няма да срещнете нито едно българско име. В Турция Сан Стефано сега се казва Кючюк Чекмедже, а Одрин - Едирне! Там няма да срещнете и българи. Те са или просто зверски избити/ като онези милион и половина невинни християни, арменски мъже, жени и деца, което нашите "народни натрапници", пардон!, избраници, начело с др. Зайков /Пирински/ имаха наглостта да отрекат! - за срам на България пред света!/ или са просто прогонени , ограбени или насила преименувани или претопени. А предишното ни, малодушно, продажно протурско правителство дори не пожела да постави въпроса за обезщетението на тракийските българи. Некадърният ни, смешен бивш премиер Сергейчо Станишев стигна дотам, че приветства турската гвардия в Анкара на турски и поднесе венец пред мавзолея на Ататюрк !
И така: турски географски имена, по пет пъти на ден грозния вой на имама от джамията в центъра на европейската ни столица, турска реч по Българската Национална телевизия / време е новините на турски да се премахнат от ефира на БНТ!/, турски сериали по централни телеканали, денонощен поток от чалга и кючеци по телевизия "Планета" и още десетина подобни, пуснати с благословията на СЕМ!, и дори по Би Ти Ви, незаконни турски "културни" центрове в български народни читалища / в нарушение на Закона!/ и турски държавни, а всъщност най-долнопробни самодейни театри за маанета и кючеци в Кърджали и Разград, издържани с нашите пари, и безброй турски думи, замърсяващи хубавата и звучна българска реч...
Не, нашият път, както твърдеше Доган, няма да мине през Босфора!
