Анатомия на един неприет текст за химн

Автор: Борис Цветанов

„Шуми Марица" бил анатемосан по закона „да не си ти, да съм аз". А Георги Джагаров се жалва на Тодор Живков, че „Българийо мила, земя на герои” с мелодията на руския „Союз нерушимы”, както и „шедьовърът” на Фурнаджиев, Младен Исаев и Багряна „Републико, наша народна", не се пеят от хората.

Двамата плеснали с ръце и се прегърнали като взели решение да се обяви конкурс за текст на нов национален химн, то се знае – в комунистически дух.

В интерес на истината, трябва да отбележим, че анонимността била спазена. Иначе не би била възможна появата на един такъв „смутител на спокойствието”, какъвто се появява в лицето на една млада жена от провинциално Габрово.

Конкурсът е обявен с краен срок 30 септември 1963 година. Когато той завършва, ще се окаже, че участниците (за повечето от които точната дума е мераклии) са 497.

Повече от ясно е, че цялото поетическо войнство на СБП точи зъби. Нека споменем един от претендентите. Той не е „баш поет”. Дори и до днес мнозина не подозират, че тъкмо генерал Димитър Гръбчев много си е падал по мерената реч, че си е пописвал стихове в будните си дни и нощи.

Ама скромен, пък и двама луди в една къща са много, казва фолклорът. Стигало, дето жена му Митка Гръбчева пише ли пише... Но виж, да си каже тежката дума като автор на текста на националния химн, това е друго нещо. Та излял душата си генерал Гръбчев в творбата си.

Но от тук нататък ще говорим за „смутителката на спокойствието”. Победителката. Тя се казва Райна Николова Ботева. Подписала е стихотворението си с псевдоним Бонира. Балканджийка, внучка на опълченец. В Комитета за изкуство и култура били шокирани, а пишушукащите от СБП се хванали за главите. Камен Калчев, човек отвътре, го изразил най-добре: „Хак да е на нашите, заслужаваха такава плесница, обикновен човек да го направи!"

До 29 септември Райна Ботева не написва нито ред. Стиховете идват спонтанно при изгрева. Личи си: „От изток грее алена зората”...

Приемаме, че написаното е било талантливо, щом се е откроило сред другите близо 500 творби. Историята е пълна с примери на спонтанно получени шедьоври: Иван Ванев написва за 15 минути в ресторанта „Бургаски вечери”, станал хим на Бургас; а 18-годишната Консуела Веласкес пише на коляно световния хит „Безаме мучо”..

На 25 октомври Райна получава телеграма от Комитета за изкуство и култура. Д-р Петър Вутов, председател на Комитета за култура и изкуство, назначава комисия от корифеи на перото, които да помагат на наградената да поработи върху текста според канона. Райна застава мирно пред Багряна, Людмил Стоянов, Божидар Божилов, Ефрем Карамфилов, Мария Грубешлиева и Емил Марков. От всичко запомня само вербалната нота на висшестоящите, че на 9 септември 1964 година България трябва да има нов химн.

Шест месеца Райна търчи от безсмъртен на безсмъртен, защото в комисията, съставена в духа на „кой от кой по-най”, не могат да мелят брашно заедно. „Никой с думичка не ми помогна”, ще разкаже през 1990 г. Райна Ботева пред регионалния вестник „Движение”. Освен тях, с шум и трясък влиза в бой тежката артилерия в лицето на Митко Григоров, секретар на ЦК на БКП.

На четири очи той настоява в текста да се носи духът на „Союз нерушимы”. „Вижте – казва й видният партиен функционер, – напишете нещата така, че да се разбере в подтекста: рано или късно ние ще бъдем 16-а република на Съветския съюз!”. Внучката на опълченеца намира Соломоново решение с израза „братска кръвна връзка”.

То се знае в онова време без Димитров също не върви. Но пък се намесва друг „артилерист” – Ангел Будев, секретар на Комитета за изкуство и култура. „В никакъв случай Димитров! – запъва се той. – Трябва да присъства името на Ленин!". Авторката не вярва на ушите си. Смотолява нещо, после пак търси Соломоново решение в „алена правда”. Само че когато обявяват наградата й в „Литературен фронт” и „Народна култура”, в стихотворението ще има... „Ленинска правда”.

Удря часът на д-р Петър Вутов. В наше време бившият дипломат от САЩ, тъй като се срещал там с Джон Кенеди, се прави на американофил. С особено умиление той разправя една история за това как 22-годишният Джон, обикаляйки Европа, минавайки през Лом, свалил някакво селско момиче.

Ще си помисли някой, че била братовчедката му. Та същият този д-р Вутов вика Райна на четири очи и нарежда: трябва в текста да присъствува думата Москва! И понеже нашето момиче само казва „О, не”, бъдещият американофил скръцва със зъби: „Другарко Ботева, вие чувате ли се какво говорите?” „Чувам се” – отвръща Райна, след което напуска кабинета.

А навън я чакат двама мъже, издокарани в стил „агенти на ФБР”. Е, тия сега ще ме арестуват – е първата мисъл, която й идва в главата. Но ония са самата любезност. „Утре – казват й те, – ще бъде представен проектът ви за текст на химна. От нас зависи крайния резултат. А той ще е идеален за вас, ако приемете съавторство на двама членове на писателския съюз... Само с вашето име проектът няма да мине!”

И като виждат объркването на момичето, двамата уточняват: „Под вашия текст ще има три имена – двама членове на Съюза и третото име – вашето. Следва твърдото „не” на младата авторка и още същата нощ тя си хваща влака за Габрово.

На 5 юни 1964 г. резултатът от конкурса е обявен в „Литературен фронт” и „Народна култура”. А БТА обявява, че 40-членна комисия под председателството на Тодор Живков дава единствена поощрителна награда на Райна Николова Ботева от Габрово. „Абе не стига, че е от провинцията, ами е и жена!” бил единственият коментар на специалното заседание, но не е известно кой от умниците го е изрекъл...

От Комитета за култура д-р Вутов й праща благодарствено писмо и петстотин лева ...
За нас остава да носим срама на челото! Особено когато няма нещо, което гордо да разтупва нашите сърца.


В категории: Горещи новини