Екатерина Фурцева (крайната вдясно) на прием в Министерство на културата по случай Московския кинофестивал през 1961 г. с Юрий Гагарин и италианската актриса Джина Лолобриджида (най-отляво)
14 Декември 2011, Сряда
В продължение на няколко години на най-оживеното кръстовище във Велико Търново, близо до пазара, можеше да се види
възрастен мъж, излязъл като от готически роман с типичен вид на музикант от Века на просвещението – с папионката, с цигулката и с романтичния си репертоар. Казваше се Здравко Каменов.
Беше повече от нестандартен. Беше изключителен.
В цялата 45-годишна история на социалистическия лагер има само един единствен случай гражданин на държава от Източния блок да емигрира... в СССР.
И това е Здравко Каменов. Трето поколение музикант. Завършва музикалната академия през 1956 година. Ученик на Парашкев Хаджиев и Панчо Владигеров. Още като студент композира песни и симфонии. Предричат му бляскаво бъдеще. През 1965 година след двегодишна кореспонденция с Ирина, дъщеря на професор в Алма Ата, младият и влюбен Здравко решава да сложи в джоба си българската и съветската бюрокрация. Защото брак между него и момичето му е „мисия невъзможна” – българинът e син на „народен враг”.
Предстои турне в Москва на хор „Васил Коларов”, на който Здравко е диригент. Като в класически шпионски роман той унищожава в дома си всяка улика, която може да го свърже с Ирина. Така заминава на турне. В Москва, вечерта преди концерта в хотела българите откриват, че диригентът е изчезнал яко дим. Алармирана е московската милиция.
Със случая е запознат самият шеф на КГБ Владимир Семичастний, известен с нецензурните си оценки на дейците на културата. От София са поискани сведения за изчезналия. Не се установява нищо особено. Здравко е самотник, живее само за музиката, малко темерут. На „Лубянка” решават, че имат работа с истински Джеймс Бонд. Семичастний вижда дори участие в заговор срещу новоизгрелия генсек Брежнев. Вездесъщият КГБ не открива никаква следа от българина.
Две години по-късно популярното в онова време списание „Българо-съветска дружба” помества статия за Детския симфоничен оркестър на Алма Ата, предизвикващ фурор където и да се появи в съветската страна. Статия като статия, но читател от Велико Търново познава в надвесения над децата рошав диригент съгражданина си Здравко Каменов. Веднага е съобщено в ДС. От там – в КГБ.
Случаят обаче се оказва костелив орех. Детският симфоничен оркестър бил под крилото на министъра на културата на СССР Екатерина Фурцева. Тя не пропускала случай да показва оркестъра на чужденци и да изтъква, че това е уникално явление и то не само за великата държава, а за света.
По това време Семичастний отдавна е аут, на стола му е седнал Юрий Андропов. Създал е Пето управление – ужаса за интелектуалците, и е изградил доктрината „Суха гилотина”. Което означава, че на репресиите е сложен край, набелязаният се обявява за луд и грижовно се откарва в психиатрията. „Класически случай на лудост – казва бъдещият генерален секретар, когато бива запознат със случая на братушката беглец. – Къде се е чуло и видяло от социалистическа държава да се бяга в СССР!”
От белите стени на лудницата Здравко е спасен от Екатерина Фурцева. Чиновничка от българското посолство уведомява министърката. Фурцева зарязва празненство и тутакси отива при любимеца си. Той я посреща с домашна гроздова, собствено производство. Височайшата дама си пада по съдоразширяващото, а като чува и историята му, Здравко окончателно ляга на сърцето й.
И тя влиза в пряк двубой за него с най-големия си враг, дясната ръка на Андропов Виктор Чебриков. Културната министърка спечелва битката и музикантът без паспорт и неговата Ирина без законен брак се настаняват в просторен апартамент в Москва.
Идилията им не трае дълго. След загадъчната смърт на Фурцева през 1974 г., Чербиков, който не забравя пораженията, запретва ръкави за бой с протежето й.
По чудо Здравко се отървава само с изгонване от СССР. Но нищо добро не го чака и в България.
Никой не се интересува от това, че владее руски, френски, немски, италиански и есперанто. Няма място за учител в родния му град. Прехвърлят го като топка от село на село – цели дванадесет за десет години. В тях ръководи музикални школи, възпитава над 2 000 влюбени в музиката деца, написва стотици симфонии и пиеси. Десети ноември не променя с нищо съдбата му.
Мизерната пенсия не стига и за лекарствата. Взема цигулката и се опитва да върне старата слава на уличните музиканти. Кметът демократ издава заповед, с която му се забранява да „загрозява пейзажа”. Крадци тарашат дома му, открадват цигулката. Препатилият музикант намира утеха в съчиняване на църковна музика... и скоро напуска земния свят.
