Кой сътвори пророческото предсказание "Турция ке падне"


Кой сътвори пророческото предсказание "Турция ке падне"
Рилският манастир – акварел от А. Обербауер, 1892 г.
28 Април 2017, Петък


То е дело на един размирен монах, който хвърля расото, за да се ожени за своята любима

Автор: Боян Дрангов

В навечерието на Априлското въстание сред българите „от мало и голямо, от уста в уста и от ръка в ръка“, с „мълниевидна“ бързина се разпространява пророческо предсказание, че през пролетта на 1876 г. Турция ще падне. Тази кабалистична формула се основава на факта, че буквите в старобългарската азбука, оттам и в църковнославянската, имат цифрени значения.

Значенията на кирилските букви широко се използват през Възраждането – вместо с цифри се смятало и с букви. Така сборът от числовата стойност на буквите в израза „Турцаïке падне“ дава годината 1876.

Т – 300, у – 400, р – 100, ц – 900, ï – 10, а – 1, к – 20, е – 5, п – 80, а – 1, д – 42, н – 50, е – 5.

Пишейки своите удивителни „Записки…“, Захари Стоянов отбелязва: „…При всичките ми питания и издирвания, както тогава, така и по-после, аз не можах да се сдобия до името на гениалния автор на това знаменито откритие. Ако това лице, което и да е било то, живо или умряло, беше написало хиляда дебели томове, не щеше да подпали толкова огъня в сърцата на българския народ, отколкото може да постигне само с три думи“.

Димитър Страшимиров в капиталната си „История на Априлското въстание“ добавя, че „всеки знающ да чете и да пише съзаклятник е писал това изречение по онова време със собствената си ръка, за да се увери по-нагледно в неговата истинност“.

Дълго време никой не хвърля светлина върху тази загадка. Пръв повдига крайчеца на завесата многострадалният одрински просветител, книжар и книжовник Георги Г. Димитров, който през 1896 г. съобщава, че пророчеството е дело на рилския калугер Полиевкт.

Тук ще отбележа, че то е изписано върху знамето на копривщенските въстаници и публикувано в излизащия в Гюргево вестник „Нова България“ на 26 юни 1879 г.

Оказва се, че рилският духовник Полиевкт, със светско име Петър Велянов, има бурно и размирно житие. Не е известно къде е роден, но се знае, че през 1860 г. управата на Рилския манастир го изпраща като таксидиот (пътник-калугер, който събира пари за манастир и кани поклонници) в Хасково. Може да предположим, че се е замонашил преди 10-15 години.

Няколко години той неуморно обикаля хасковските села и паланки и смирено си върши божието дело. Но през 1865 г. се залюбва с красивата хасковлийка Кириаки Ганчева. Скоро заживяват под един покрив.

Полиевкт опитва да узакони връзката си с църковен брак, но нито един български свещеник не се наема да извърши ритуала. Съществува версия, че влюбените отишли в Стара Загора, където молили един протестантски мисионер да ги венчае, но той не се съгласил. Тогава Полиевкт решава да се раздели с монашеството, но преди това отива до Рилския манастир, за да уреди някои свои лични дела.

След като се завръща, хвърля расото и с Кириаки се озовават в Сливен, където „сам се венчал“. Протестантският мисионер Якоб Кларк, деен участник в събитието, пише, че бракосъчетанието е извършено от сливенски свещеник, което е най-вероятно.

От този момент започват близките връзки на Петър Велянов (с това мирско име се установява в Сливен) с протестантските мисионери, които полагат огромни усилия да разпространят англо-саксонския протестантизъм сред българите.

Техните опити датират от 1836 г., но едва през пролетта на 1857 г. Георги Илиев от Берковица приема протестантизма. През следващите 20 години успяват да изградят мисионерски станции и училища в Одрин, Стара Загора, Пловдив, Самоков и на други места. Въпреки тези частични успехи, мисията им като цяло е неуспешна. За българите тогава „протестантин“ означава безбожник.

Рилските отци внимателно следят действията на западните мисионери, проучват пропагандната литература и призовават братята от Зограф и Хилендар да се обединят против „ужасната подземна опасност, която угрожава да подкопае от основи спасителното ни православие“.

Вземат и крути мерки срещу своя бунтовен монах. Полиевкт (Петър Велянов) е обвинен в самоволно отказване от духовен сан, встъпване в незаконен брак и присвояване на пари, събрани за манастира.

Полиевкт почувствал грозящата го опасност и в началото на декември 1865 г. предприема изпреварващ ход. Изпраща писмо до протестантската станция в Пловдив с призив за помощ и обещание да приеме тяхната вяра. Същевременно обявява, че ако не му подадат ръка, ще стане мохамеданин.

Но докато писмото стигне в мисията, властите в Сливен арестуват Полиевкт и Кириаки и под стража ги закарват в Пловдив. Там Кириаки е настанена в дома на един свещеник, а Полиевкт е затворен в метоха на Рилския манастир, но още същата нощ успява да избяга и се укрива в къщата на Аргирча Заралията на Джамбазтепе, където са установили протестантска мисия американците Хенри Хаскели и Якоб Кларк. Къщата, като жилище на чужди поданици, се ползва с право на екстериториалност и Полиевкт въздъхнал облекчено.

Но рано сутринта главата на Българското църковно настоятелство архимандрит Дамаскин вдига тревога. Новината се разчува и за час къщата е обградена от ученици, чираци и млади търговци, които с викове и камъни приканват мисионерите да им предадат монаха. От прозореца се развява американското знаме, за да покаже, че е чужда територия, но това не впечатлява тълпата, която напира да разбие входната врата и силом да нахлуе в мисията.

Уплашени, мисионерите призовават Полиевкт да напусне станцията, тъй като не е протестант. Той оставя на съхранение в мисията събраните манастирски пари и се предава на дошлите стражари, които го отвеждат първо в Пловдивското епархийско настоятелство, а после в метоха.

Тук почерпеният архимандрит Дамаскин му нанася жесток побой с дебелия си бастун. След тази епитимия (църковно наказание) Полиевкт три дни лежи свит на кълбо върху студените каменни плочи на кухнята на метоха. После, съпроводен от свещеник и заптие, е отведен в Рилската обител.

От побоя едва диша, затова му е наложена само духовна епитимия – по време на служба да стои само на колене, да прави по 40 поклона в продължение на 40 дена, да не излиза от килията, освен за богослужение, и да получава само постна храна.

И зад високите манастирски зидове Полиевкт не престава да мисли за своята скъпа Кириаки. На 24 декември 1865 г. пише писмо до Кларк със заръка да й предаде 1500 гроша от манастирските пари, за да преживява. На 7 януари 1866 г. отново му напомня молбата и поръчва останалата сума да се даде на руския консул в Пловдив Найден Геров, който да я препрати в Рилския манастир.

Същият ден изпраща прочувствено писмо до своята възлюбена, наричайки я „любезна ми сестро Киряки“ и с тъга се подписва като „ваш преждебывший мъж, а сега доброжелателний брат“.

Но Кларк бави предаването на манастирските пари и на 18 февруари 1866 г. Полиевкт остро му напомня, че трябва да ги даде, защото те не са негови и от това зависи да му наложат по-лека мярка на наказание.

Каква е съдбата на парите не се узнава, но мисионерите предприемат решителни мерки да му помогнат.

Те извествяват за случилото се Чарлс Морс, доста деятелен мисионер, автор на няколко брошури, учил български език от Драган Цанков, който се установил в София. Той, от своя страна, настоятелно търси съдействие от английския консул в Одрин Джон Блънт, който защитава и интересите на американците.

Представителят на Британската корона връчва протестна нота на Одринския валия Хуршид паша, който я препраща за решение на могъщия генерал-губернатор на Дунавския вилает Мидхат паша, който веднага нарежда на софийския мютесариф Фехим паша да освободи Полиевкт.

На 28 март 1866 г. в Рилския манастир пристигат 18 въоръжени стражари с искане веднага да им бъде предадено въпросното лице. Игуменът се възпротивява, като се аргументира със султанския ферман, който гарантира неприкосновеността на светата обител.

Началникът на отряда търси съдействието на дупнишкия управител, който нарежда да вземат Полиевкт със сила, защото деянието има граждански характер. Найден Геров уведомява руския посланик в Одрин Михаил Золотарев за ситуацията и подчертава, че Полиевкт може да бъде съден само от духовен, но не и от граждански съд. Но за Високата порта тази подробност не важи – за нея случаят е приключен.

Според оскъдните данни, Полиевкт е отведен в Одрин, където отново сваля расото и се оженва официално за Кириаки. Става протестант и захваща търговия с бакалски стоки. През лятото на 1866 г. скъпата му Кириаки умира. Петър Велянов затваря дюкяна и става учител в едно униатско село в Одринско.

Вероятно там, в схлупената школска стая, незнайно как натъкмява „пророческата буквеница“, която разпалва в много български сърца огъня на бунта. Кога и как завършва земния си път размирният монах Полиевкт не се знае.


В категории: История , Добри Вести , Войни за освобождение

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки