С цялата си разностранна дейност на писател, общественик и културен деец той спомага за европеизирането на изостанала и току-що освободена от турско робство България
Автор: Борислав Гърдев
Тази година се навършват 170 години от рождението на Константин Величков – класик на българската литература и виден обществен и политически деец.
Той е роден през 1855 година в Пазарджик в родолюбиво семейство. През 1874 г. завършва прочутия Цариградски лицей, като същевременно издава и първата си драма „Невянка и Светослав”.
Завръщайки се в родния си град, става председател на читалище „Виделина” и учител по френски, български език, история и география.
Заедно с Тодор Каблешков взема дейно участие в подготовката на Априлсокото въстание. Арестуван е и осъден на смърт, но е спасен от Европейската комисия, разследваща безчинствата при потушаването на бунта.
През 1876 -77 г. е писар в българската екзархия в Цариград, а след Руско-турската освободителна война се завръща в родния си град. Като начетен и образован човек, притежаващ нужния организационен опит, е избран за председател на Окръжния административен съвет в Пазарджик (1878).
Депутат е в Областното събрание на Източна Румелия (1879-1885), а също и в 4 ОНС. От 1884 г. до 1885 г. е директор на на народното просвещение.
По време на Стамболовото управление е емигрант във Флоренция (1887-1889 г.), където следва и живопис (а преди това – между октомври 1880 и август 1881 г., учи право в Париж ). Учител е по френски език в бъгарските гимназии в Солун (1890 -1891 г.) и в Цариград (1891-1892 г.), където остава доброволен изгнаник до падането на Стамболов от власт на 19 май 1894 г.
Завръща се в България в началото на юни 1894 г. и взима участие в изграждането на Народната партия, на чието Бюро е избран за председател, а на 11 септември е вече и депутат в 8 ОНС.
Последователно е привлечен в правителството на Стоилов за министър на обществените сгради и съобщенията (17 септември - 9 декември 1894 г.), на просвещението (9 декември 1894 - 26 август 1897 г.) и на търговията и земеделието (26 август 1897 - 23 октомври 1898 г.).
Поради разногласия с Константин Стоилов относно дискутирания конверсионен жп заем напуска Народната и се влива в редовете на Прогресивно-либералната партия, от чиято квота е избран отново за депутат в 11 ОНС на 28 януари 1901 г. С протекцията на Фердинанд е назначен за български дипломатически представител в Белград (1902-1904 г.), откъдето е освободен от правителството на Рачо Петров и преждевременно пенсиониран.
Огорчен от родната действителност и с разклатено здраве, Величков се бори срещу стамболовисткото правителство на Петър Гудев. Той използва премиерата на „Доходно място” от Островски в Народния театър за протестна проява срещу режима, след което поема към доброволна емиграция във Франция.
Ако и да е политически противник на народните либерали, те решават да го погребат на държавни разноски, научавайки за смъртта му на 3 ноември 1907 г.
Обществената дейност на Величков е неразривно свързана с културно-литературната.
През 1872 г. заедно с Георги Николов превежда драмата на Юго „Лукреция Борджия”, а две години по-късно публикува и първото си стихотворение в списание „Читалище”.
Като депутат в Пловдив Величков поддържа тесни приятелски и творчески връзки с Иван Вазов, с когото работи във вестник „Народний глас”(1879-1881) и в списанията „Наука”(1881-1884) и „Зора”(1885). По-късно сътрудничи и на Вазовото списание „Денница”(1890-1891), като заедно с Патриарха на българската литература съставят и прочутата двутомна „Българска христоматия”(1884) , чрез която за пръв път с добри преводи двамата запознават читателите с редица от шедьоврите на европейската литература.
Отделно самостоятелно Величков съставя две христоматии за началните и горните класове, които излизат в Солун през 1890 г. Подготвя и курс по всеобща история на литературата, която издава в Пазарджик през 1891 г.Редовно сътрудничи не само на списание „Лъча”, редактирано от брат му Б. Величков, но и на „Български преглед” и „Мисъл”.
Основава списанията „Училищен преглед”(1896) и „Ученическа беседа”(1900 -1904), издава и редактира списание „Летописи”(1899 -1905).
По негова инициатива се открива Държавното рисувално училище в София (1896), за което пледира в знаменита парламентарна реч на 23 ноември 1895 г., учредява се Висш учебен съвет при просветното министерство (1896), прокарва се закон за депозиране на два екземпляра от всички печатни произведения в народните библиотеки в София и Пловдив.
През 1892 г. той става един от основателите на Дружеството за поддържане на изкуството, съдействайки за организиране на ученически библиотеки и читални.
Владеещ френски, италиански и руски език, Величков развива плодотворна преводаческа дейност, публикувайки на български език произведения на Шекспир, Молиер, Данте, Хайне, Пушкин, Лермонтово, Некрасов.
Изявява се и като литературен критик и историк. Сътворява прекрасни очерци и портрети за Раковски, Каравелов, Пърличев, Ботев, Вазов, Яворов, Кирил Христов, Елин Пелин. Майстор е на детския стих – „Детска гусла” (1894). Автор е на безценен дневник, воден от него до края на живота му. Признат е за класик на българския сонет и стойностен драматург.
Откривател е на млади таланти на страниците на „Летописи” между 1899 и 1905 г. Обявен е за родоначалник на българската изкуствоведческа мисъл със своите „Писма от Рим” (1895).
Величков е сред първомайсторите на българската повест – „Зои” (1884). Но е и сред най-талантливите живописци, работили в първите десетилетия след Освобождението на България. Сред най-известните му платна са „Флорентинец” (1888) и „Натюрморт”(1889), а негови картини притежават както частни лица, така и Националната художествена галерия и галериите в София, Пловдив и Пазарджик.
Умира на 3 ноември 1907 г. в Гренобъл, Франция.
С цялата си разностранна дейност на писател, общественик и културен деец Константин Величков, като искрен патриот, спомага да се издигне културното ниво на своите съотечественици и да се европеизира изостаналата и току-що освободена от турско робство България.
