100 години от рождението на „тъжния клоун“ Георги Парцалев – една от най-ярките звезди на Сатиричния театър

Автор: Борислав Гърдев

В моето съзнание Георги Парцалев остава един тъжен клоун. Дори след смъртта му от скоротечна левкемия, настъпила в Правителствената болница на 31 октомври 1989 г.

Аз съм от това поколение, което помни и живия Парцалев, и неговите изяви по телевизията, театъра  и в киното. Но се питам днешните зрители и читатели каква представа ще си изградят за него и откъде?

Ще научат от жълтата преса, че не е бил сред любимците на Тодор Живков и затова последен в сатиричната трупа става „народен артист”, понеже не е член на БКП и не е смеен. Че е бил с нетрадиционна сексуална ориентация, без да се знаят имената на пратньорите му, както и че дори е бил съден през 1963 г., без издадена присъда, тъй като на 4 май 1968 г. хомосексуалните актове у нас са декриминализирани. Че е бил разработван от ДС между 1979  и 1983 г. заради хомосексуализма си.

Че е вземал по 120 лева за 3 скеча – огромна сума за 70-те и 80-те години на миналия век, че е колекционирал злато, икони, накити, книги, старинни мебели.  Че е имал сърдечни увлечения по Невена Коканова, а е бил искан за съпруг от английската благородничка Дженифър Смит и българската емигрантка в Париж Ангелина Димова, както и от мистериозна търновска обожателка, писала му редовно любовни писма от 1965 до 1989 г.

Че икономът му Петър Брезински, обслужвал го в последните 5 години от живота му, е водил дела със сестра му Анастасия и мъжа й Георги близо 10 години за изчезналите Парцалеви скъпоценности.

Това ли е най-важното за него?!

Или нелепият слух, че е загинал след милиционерски побой в градинката пред „Кристал”, 5 дни преди да умре, когато по никакъв начин не е могъл да бъде сред активистите на „Екогласност”, за  да се пише борец срещу тоталитаризма. А той не е бил такъв. Ако и да произхожда от състоятелно търговско семейство.

Бъдещият комик се ражда на 16 юни 1925 г. в град Левски. След като завършва средно образование, по настояване на баща си, записва медицина и докретва до пети курс.
По думите му завършва семестриално и малко му е оставало да облече бялата престилка. Но е изключен от вуза, тъй като неговият баща е кулак и притежава 30 декара земя! След което е пратен в трудови войски и служи три години в Мадан.

За наша радост водевилът „По неволя доктор” приключва със срещата на Енчо Багаров с „маданския фелдшер” през 1953 г., когато Парцалев започва работа в Театъра за хумора и сатира на трудовата повинност.10 години по-късно – на 13 декември 1963 г., Багаров издъхва в ръцете му след жестоката катастрофа

Георги Парцалев жъне успех, става известен и само след три години е вече сред основателите на Държавния сатиричен театър в София. Почитателите му го обявяват за  звезда на Сатирата, без да е признат безапелационно от сериозната критика. Той винаги в себе си таи мъката, че няма завършено професионално актьорско образование, че всичко постига с упорит и взискателен труд, че е подценяван от колеги и режисьори...

32 години отдава на Сатиричния театър Георги Парцалев – а това е половината му живот. Винаги предан на призванието си, деликатен, уязвим, интелигентен и всеотдаен.

На сцената изиграва 40 роли под вещата режисура на корифеи като Боян Дановски, Гриша Островски, Стефан Сърчаджиев, Любомир Шарланджиев, Вили Цанков, Никола Петков, Валентин Плучек, Асен Шопов, Младен Киселов, Здравко Митков и др.

Започва със Стефан Сърчаджиев в „Баня”(1957) по Маяковски. Най-пълноценно е сътрудничеството му с Методи Андонов – с него прави десет постановки, между които са и  култовите му изяви в „Чичовци” (1960),  „Свинските опашчици” (1962), „Михал Мишкоед”(1963), „Смъртта на Тарелкин” (1965), „Ревизор” (1966), „Суматоха” (1967).

С Нейчо Попов реализира легендарните спектакли „Големанов” (1966) и „Женитба” (1971), без да забравяме и инкриминираната пиеса на Георги Марков „Аз бях той” (1969) на Методи Андонов, заради спирането на която Марков бяга в Италия на 15 юни 1969 г.

Това са златните години на театрала Парцалев, изградил поредица от зрели образи, претворени съобразно вярната негова представа за актьорските му възможности.Утвърждава и прословутата си театрална маска с универсално въздействие, създавайки знаменитите си образи с Брехтова отстраненост „в техните социални и личностни характеристики, като ни ги поднасяше с такава преувеличена наивност и толкова сериозно, че те придобиваха неудържима комедийна прелест.”( Северина Гьорова).

По-късно само Борис Спиров с „Енергични хора”(1976) и „Как се обира една банка?”(1978) и Младен Киселов с „Рейс” (1980), „Чичовци” (1981) и „Кошници” (1982) дават възможност на Георги Парцалев да създаде добри и запомнящи се персонажи в любимия му театър.

Личните ми спомени от живото присъствие на комика са именно от постановката на „Рейс”, една жестока и болезнена сатира на Станислав Стратиев върху тогавашната ни абсурдна действителност, отразена в човешкия микрокосмос на един пътуващ автобус;   „От много ум...вражалец” (1980) на Асен Шопов и от камерната драматична комедия „Играта джин”(1985) на Димитър Аврамов.

Преглеждайки театралните му изяви, ми прави впечатление, че в тях има две дупки – първата е тригодишна – между 1968 и 1971 г., докато втората е по-продължителна и мъчителна – цели 7 години и завършва с последната роля на Георги Парцалев като проф. Лютибродски в „Обичате ли човешко?” (1989) на Здравко Митков.

Повече от сигурно е, че актьорът се е чувствал и недооценен, и неизползван пълноценно – особено в сферата на трагикомедията, където е неговата стихия.
Затова през 1985 г. предпочита гастрола в Театър 199 в спектакъла „Играта джин”, където под режисурата на Димитър Аврамов и в партньорството на Иванка Димитрова създава може би най- зрелия си драматичен персонаж на Уелър Мартин.

Случайно ли тогава залага на  естрадните скечове и  скъпоплатените халтури из България, с които се радва на изключителен успех?!

Вярно, литературният материал е нискокачествен и злободневен за почитателя на Йовков, Елин Пелин, Дамян Дамянов, Хайтов, Радичков, Чудомир,  Гогол, Фицжералд, Хемингуей, Стайнбек, Мопасан, дело на дежурни хумористи като Петър Незнакомов и Антон Антонов – Тонич и носещ такива симптоматични заглавия като „Клеветникът”, „Анонимно писмо”, „Когато не сме обективни”, „Възпитатели”, „Вълшебната лампа”, „Бай Лефтер”, „Паяци”, но поднесен с неповторимия чар и характерен гласов тембър от Парцалев винаги постига нужния ефект върху зрителя.

Дали пък Георги Парцалев не е първата ни естрадна артистична знаменитост, от която се учат и колоси като Емил Димитров, и прохождащи звезди като зевзеците от някогашното трио „НЛО“?

И кой си спомня днес за театралните му фойеверки, освен щастливците над 50 години, гледали спектаклите му и притежаващи  фотоси от тях?

Истински и категоричен успех той постига в телевизията и киното. На големия екран има близо 30 участия. В България остава популярен актьор, но за слава извън границите й само може да мечтае. Въпреки че има силна роля на сержанта в екранизацията на Проспер Мериме „Матео Фалконе“ от 1971 г. под режисурата на поляка Ян Будкиевич и участие в приличната комедия „На път за Атлантида“ (1977) като Али Бен Сауф на германеца Зигфрид Кюн.

Вероятно и затова бърза да се завърне от посещенията си в Мадрид и Лондон, където никой не го познава и адмирира.

За големия екран през 1958 г. го открива за  второстепенна роля – на Гочо Полянски  в „Любимец 13”,  Владимир Янчев. И тук се намесва пръстът на съдбата. Веднага след първата си театрална роля на сатирична сцена в „Баня” (1957) на Стефан Сърчаджиев, той попада в екипа на най-добрия ни филмов комедиограф. Лошото идва по-късно.

Пропада възможността му да се снима в такива стойностни творби като „На малкия остров” (1958) на Рангел Вълчанов и „Смърт няма” (1963) на Христо Писков и Ирина Акташева.

Прочутата сатира на Владо Янчев „Невероятна история”, в която Парцалев е неподражаем художник, се бави от цензурата да излезе на екран цели две години, появявайки се едва през 1964 г., а шедьовърът на Бинка Желязкова „Привързаният балон” по Йордан Радичков, в който Георги  Парцалев е циганинът Ахмед има полупремиера само на 1 декември 1967  г.

Точно за него е сатиричната  елегия на Радой Ралин, че този филм е имал късмет да излезе „само веднъж в лятното кино по време на дъжд”.

С основание Георги Парцалев се притеснява за своята екранна кариера, тъй като и следващата му култова роля – на главния инженер в в легендарния „Кит” на Черемухин и Петър Василев – Милевин – първата българска цветна кинокомедия и поредната остра сатира срещу бюрократизма и родната стъкмистика, родили абсурда от превръщането на една уловена цаца от рибарския кораб „Одисей” в първия ни социалистически кит,хванат в Черно море, излиза набързо на екран след 3-годишни мъчителни митарства едва през 1970 г.

И все пак Парцалев има късмет да остави запомнящи се роли на големия екран и дори –  подобно на Чаплин и Бъстър Кийтън – да разплачe публиката.

Жалкото е, че в края на живота си той получава скромни и несъстоятелни от драматургична гледна точка задачи, но въпреки това демонстрира нужното професионално ниво, с което винаги ни радва актьор от неговата класа.

Освен на естрадата Парцалев дължи своята популярност и на телевизията.
Той е сред родоначалниците на родния ни тв театър, мюзикъл и шоу и се снима в първия ни цветен комедиен сериал.

Днес с най-голяма известност се ползват тв му мюзикъли, реализирани с вещина и вкус от Хачо Бояджиев и  Младен Младенов. Кой не помни „Криворазбраната цивилизация” (1974), „Мисия във Виена” (1976), „Зех тъ, Радке, зех тъ!” (1977), „Милионерът” (1978)!
Знае ли някой колко пъти са излъчвани по телевизиите и слушани от грамофонните плочи?

Сигурен съм в  друго  Че сред безсмъртните образи в нашето тв изкуство винаги ще заемат челно място хаджи Коста, Коста  Хаджиалчев,  Михал Мишкоед и Тасо, претворени неподражаемо от невероятния комик.

Парцалев участва „на живо” и в някои от най-ранните ни тв спектакли – „Дървеница” (1960), „Тайни” (1961) и „Главата на другите” (1962), които не са нещо друго, освен ретранслирани спектакли на Държавния сатиричен театър, излъчени по малкото и преимуществено столични приемници.

Първата му оригинална тв постановка е „Вестникар ли?” (1962), дело на Нина Минкова. Срещата му с добрата драматургия и големите постановчици продължава до „Чичовци“ (1985)  на Асен Траянов.

Георги Парцалев се снима и в няколко сериала – шумна слава му носи ролята на Дако в „Нако, Дако и Цако” (1973) на Нейчо Попов и Мирослав Миндов, на слепия  в „Момчетата от „Златен лъв“ (1978) на Любен Морчев и на смахнатия полицай Стамат в партизанския екшън на Васил Мирчев „Неочаквана ваканция”(1981).

Добавяме и участието му като разказвач в „Опак човек“ (1973) на Янко Янков. Както и портретът, който направи за него Георги Аврамов през 1978 г. „Черти от изкуството на един актьор“.

По тъжна ирония на съдбата приключва кариерата си като палача в музикалната комедия „Златната ряпа“ (1990) на Мария Василева, озвучен от Кирил Варийски, и като  хаджи Ахил в деветсерийната екранизация на Янко Янков „Под игото”, която излиза след смъртта му през 1991 г. Сбъдва се мечтата му „киното да заснеме в тази роля последната му сълза”.

Друг коридор на всенародната тв известност е участието му в новогодишните забавни  програми, от които и досега се помнят култовите му участия в „Козята пътека“ (1972), „Мюзикхол`78“ (1978) и „Ние, духовата музика” (1973) на Хачо Бояджиев и Младен Младенов.

Той така и не изигра най-въжделената си роля – на Дон Кихот, но ми се струва, че бе за негово добро.Включително и след прощаването му с героя пред паметника в Мадрид, продължило 2 часа.

Мислил съм и за друго – че съдбата е била благосклонна към него, прибирайки го в по-добрия свят десет дена преди свалянето на Живков и малко след като любимия му актьор Лорънс Оливие издъхва на 11 юли 1989 г.

Ако и да е имал злато, скъпоценности и 30 000 лева влог в ДСК, аз не си представям в тези 35 години ужасен преход как би оцелял, след като и съперникът му Калоянчев проплака, че не му стигат парите.

А Георги Парцалев черпеше цели компании, търси скъпите цигари и квалитетните питиета. Той дори нямаше собствен дом, та не съм сигурен би ли се сдобил с такъв в годините на демокрацията, освен ако за някой негов юбилей заедно с повишаването на пенсията му поредният президент не би му издействал някакъв апартамент.

На Сатиричния театър той вече няма какво да даде. За халтури трябват спонсори.
Все по-редки са и телевизионните  изяви (трудно ми е да си го представя като гастролираща бивша знаменитост в „Шоуто на Слави” ), а  малокартинието в киното би го принудило да играе несъществени епизоди или да се мярка като сянка на себе си в някой второкласен американски екшън

Как щеше да живее в тези бездуховни години Парцалев, какво би правил и би ли се впуснал в политиката като колегата си Тодор Колев, ми е трудно да преценя.

Знам само, че си отиде, когато трябваше – в ужасни мъки, но изпратен с всенародна почит преди голямото обществено разделение и преди масовото ни обедняване.

В категории: Добри Вести