Неговата и на другарите му саможертва отрезвява обръгналите световни сетива за злочестието на българите в Македония и Одринско
Автор: д.и.н. Димитър Тренчев
При една от агитационните обиколки из битолските села привечер на 7 май 1903 г. четата на войводата Парашкев Цветков влиза в село Могила. И веднага последва предателство. А „Юдата“ е местният водач на сръбската паравоенна пропаганда Димети Църнобукич.
Призори комитетската квартира в къщата на Никола Мещов е обградена от многобройна турска войска – цяла рота, командвана от капитан Гюлсер Джумхуриет.
На позорното предложение да се предадат войводата Парашкев и обречените 18 четници отвръщат със залпов огън.
Последва страховита 36-часова битка, завършила със саможертвата на 13 български бранители, воглаве с Парашкев войвода. Но и с кървав курбан на 34 от обкръжилите ги турски войници.
Всъщност Парашкев Цветков сам насочва куршума към сърцето си, след като на 8 май по пладне е смъртоносно ранен. И след като никой от четниците няма душа да изпълни заповедта на своя войвода да го застреля.
Саможертвата на Парашкев Цветков и другарите му отрезвяват обръгналите световни сетива за злочестието на българите в Македония и Одринско. Тогавашният европейски печат надълго и нашироко разказва за битката в битолското село Могила.
Допуснатият от турските власти в самото село френски журналист Людвиг Нодо в кореспонденция за парижкото издание „Льо журнал“ описва полесражението и посмъртните останки на Парашкев Цветков така: „Като контраст на тия обезобразени лешове наблизо лежеше тяло, почти непокътнато, на един мъж с ръце, кръстосани като за последен горещ поздрав. Главата му беше прекрасна. Глава на образован човек или артист... Ни една рана не грозеше ясната хубост на тоя покойник“.
Ето така чедото на Мизия Парашкев Цветков от Плевен се жертва за свободата на Македония и за нейните, както сам ги нарича, „заклети в горестта си роби“, и претворява на дело думите от своето поетично обречение:
Жребий
Потрябва ли ти жъртва,
вземи, Родино, мене,
туй щастие ще бъде
в синовния ми път.
Вречи ме тихо в клетва
и с тоя жребий земен
по привечер ще стигна
безименната смърт.
Тя чака ме, тя чака
зад някой пътен камък,
за тебе ми нашепва,
зове ме, майко, с глас
и няма друго, няма
по-призивно от клетва:
Един пред теб ще падне
Това съм майко аз!
В родния Плевен Парашкев Цветков пише своята прощална поетична изповед:
Мизия
Кървава следа от път –
сабя Ботьова в земята,
где ще видиш други път,
тъй изстрадал свободата?!
Вземам свидна бучка пръст -
що ли друго ми остава?!
Вика ми кръвта за мъст
и ме с Мизия прощава!
А в Битоля създава скръбната си „Самодивска песен“:
Стара майка син си чака,
А в гората звънна нож...
Някой пее – сякаш в мрака
някой плаче в тая нощ...
Битолска ли самодива,
или майка върху син,
плаче птица, не заспива
и прокобата извива:
„Ху-у-убав, хубав, мъртъв син!“
Тези негови творби се превръщат в пророчески прокоби.
В началото на 1902 г., след следване в музикалните консерватории на Прага и Дрезден, Парашкев Цветков се завръща в България като дипломиран учител по музика в родния Плевен – първоначално в Плевенска мъжка гимназия, а после и в Първа смесена гимназия. Тук пише поставена сцена и изиграва главната роля на Войводата в бунтарската пиеса „Да строшим оковите“, в която метафорично, мълниеносно и проклина, и призовава:
...где си, робе, пак ли спиш,
виж си хала, княза виж,
глад и мерзост, срам и скръб -
все на твоя робски гръб!
Хайде, братя, всеки сам
да измие своя срам,
не с водица, а с барут
и с пищов на мъжки скут!
Не с банкети и с „ура“,
а в комитската гора!
Премиерното представление се оказва и последно. След като завесата пада, Парашкев Цветков попада в полицията, а след това е и лишен завинаги от учителски права на територията на Княжество България.
Всичко това ускорява решението му да се посвети изцяло – и духом, и тялом, на каузата за освобождението на Македония.
В края на май 1902 г. Парашкев Цветков минава прощално през Плевен и през родния дом, а в забрадката на майка си свива святост – родна мизийска пръст. И заминава за Македония.
В Битоля той постъпва като преподавател по музика в Битолската мъжка гимназия, където е и класен наставник на Вангел Симеонов Разумов – бъдещия мъченик за род и вяра Неврокопски митрополит Борис. И именно със съдействието на Парашкев Цветков синът на неговия нелегален съратник Симеон Разумов – Симо Сърцето, е записан в българското екзархийско училище „Паисий Хилендарски“ в Цариград.
А след като вече е целунал клетвено кръстосаните кама и революционен револвер над Евангелието, Цветков е избран за секретар на Смилевския конгрес на ТМОРО, дал на раята решителната дата за разплата – датата на бъдещия бунт, останал в общобългарската ни памет с името Илинденско-Преображенско-Кръстовденско въстание. Въстание, което както и други „давидовци“ на революционната организация – за добро или не Парашкев Цветков не доживява.
А след саможертвата в битолското село Могила, заедно със свидно скътаната майчина мизийска пръст, подобно на последна молитва Парашкев войвода е положен в заветната земя на Македония.
Днес, 120 години след героичната Голгота на войводата Парашкев, потомствената ни памет продължава да е длъжница на поета. А неговите писани прозрения и прокоби още чакат своето самостоятелно си сбъдване като книга.
