Един ден играех с децата на улицата, когато внезапно в горния й край се появи тежката биволска каруца на бай Арсо. Той беше побелял нацяло, присвил се и поизгърбил вече, почти мършав нашенец, ала с големи и много сини, добри очи. На младини бе ходил в Америка по време на „Златната треска” и наистина бе забогатял. Освен нивите, той бе закупил и обширно място за двор, почти в края на Търговище, до валцовата мелница „Маршал”, по пътя за Попово.
Направил бе той голяма, удобна и стабилна къща на три етажа, като първият бе вкопан в земята като маза, но там имаше чешма и още две-три стаи за прибиране и обработка на получената реколта, за приготвяне на зимнина, както и кухня за ежедневно готвене на храна.
Горе стаите бяха топли, светли и просторни, с двойни прозорци, подредени и накитени винаги като за гости. Те бяха за почивка и отмора, за разговори и гости. Имаше и отделна гостна стая, в която много-много не се влизаше, защото бе подредена и нагиздена с пердета, постелки, покривки и килими само в един цвят – от зелена коприна или старо злато, в зависимост от сезона – дали е лято, или е зима.
Къщата беше с два входа – един официален, преден, и един ежедневен, заден, както и две порти – едната по-малка, здрава и доста красиво изработена, съвременна и метална, а задната бе впечатляващо голяма и висока, за добитъка и каруците.
По протежение на улицата от къщата до задната порта имаше голям тухлен сайвант с циментиран под, измазан от двете страни с хубав цимент и вар, а в края му имаше построен тухлен, измазан с цимент, много хигиеничен клозет с винаги отворен висок и малък прозорец за проветрение. На покрива му, в една нарочно поставена там циганска керемида растеше засадено в говежди тор растението „Дебела Мара”, което се ползваше за лек на уши.
Зад него бе дамът за биволиците. Той също бе от тухли изграден и измазан старателно от двете страни, а подът бе циментиран и винаги чист, пометен и сух, застлан със слама. Нямаше паяжини, нямаше оборски тор, по тавана имаше много лястовичи гнезда, като птиците минаваха спокойно през денонощно отворените за проветрение и осветление високи малки прозорци.
После бе сайвантът за многото каруци за пренасяне на сено, снопи, слама, чували със зърно, както и писана, та с мерак шарена красиво каруца за пазар и пътуване на гости по събори и роднини.
След сайванта имаше огромен дървен кош за складиране на зърно царевица и пшеница. Имаше отделно помещение за цвекло и ряпа, за алабаш и зеле, които в по-голямата си част отиваха за добитъка. Кошът бе повдигнат високо поне на половин метър от земята, за да не влизат в нето мравки и мишки. Под него с викове „Кррр!Кррр!“ тичешком се криеха стотината кокошки и пуйки, когато зърнеха в небето над главите си да се реят орли, соколи или ястреби.
Точно пред дама растеше голяма многогодишна джанка с широко разлати разперени клони, а по самото стъбло бяха наковани напречно много дъсчици, за да се катерят удобно кокошките надвечер и нощуват по клоните на дървото. Този двор бе предоставен изцяло на добитъка.Само далеч-далеч в горния му край ще има още засети картофи и тикви, люцерна, царевица или сачма (късно засята царевица за зелена храна на добитъка).
Дворът бе разделен на две, като задният бе за добитъка, а предният – за сеитба на зеленчуци, овощни дръвчета и цветя. В него за първи път видях тиквичка за пържене, която се бе покатерила високо в клоните на ябълката и спуснала оттам чак до земята дългия си възтънък плод. Снахата на дядо Арсо отчупваше с една ръка от него голямо парче, за да го употреби за готвене, а тиквичката продължаваше да си расте, сякаш не бе отчупвано от нея нищо. Нямаше засъхване, загниване, нито течеше някакъв сок.
Тук видях и кратуна да расте, фъстъци, освен познатите ни видове зеленчуци като боб, бакла, домати, пипер, картофи, лук, чесън, магданоз, чубрица, джоджан, целина. Цъфтяха латинки, шибой, маргарити, ружи, самакитка, „съмни-мръкни”, гергини и други цветя и треви, на които не знаех името.
Съзрял ме сред децата, дядо Арсо се провикна засмяно:
– Хайде, хайде днес с нас на нивата, хем ще се повозиш! Иди се обади на майка ти, че ще дойдеш с нас, да знае къде си и ела! Ще режем камъш, ще си хапнем от него, ще видиш колко е сладък и защо го гледаме. Хайде ела, чакаме те!
Аз се затичах веднага да се обадя на мама и както си бях боса, само по лятна басмяна рокличка, качих се припряно в каруцата и веднага седнах до баба Неда, жената на дядо Арсо. Не исках да преча на стареца да кара и направлява само с гласа си биволиците, впрегнати да теглят колата, размахвайки, без да ги удря, дългата си пръчка над тях.
Баба Неда бе висока, вече сбръчкана в лице черноока хубавелка, ала по душа бе още по-хубава и добра. Тя ми се зарадва, прегърна ме и веднага забради с бяла забрадка, да не ме хване слънцето, че да не ме заболи главата. Постла ми елечето си, за да седна до нея в каруцата и поехме към нивата със захарна тръстика, наричана още с турската дума камъш или камуш.
Биволът и малачката бяха едри, много силни, но бавни, тромави животни, с вид на привидно кротки и покорни същества, с големи, добри очи, но ако тръгнеха да тичат, бягаха наистина силно, не можеш ги стигна. Обичаха да се валят в калта, да се покриват с нея, за да се спасят от хапещите ги насекоми. Бяха умни, помнеха добре и намразеха ли те, следяха те непрестанно. Дебнеха да те убият, да си отмъстят, че бяха и много упорити, инатести, също като магаретата. Даваха хубаво, гъсто и маслено мляко, силно хранително и лечебно за стомашна язва и тромбофлибит.
В този ден дядо Арсо им бе привързал телени кошнички на устата, че докато вървят из пътя, да не могат да пасат от хубавата, сочна трева, израснала висока и крехка покрай него и така да се бавят, че да закъснеем за нивата.
Когато стигнехме до някой по-стръмен баир, дядо Арсо ни подканяше да слезем от каруцата с баба Неда, за да олекне на биволите, като теглят колата по стръмнината, че да не се морят. Слизах без никакво желание от колата, толкова приятно беше да се возиш в нея и да разглеждаш околността.
Беше кръстил добичетата Черна и Караман – от турската дума за „герой, юначага”, защото мъжкият бил много силен и теглел добре тежки товари.
Нивата не беше далече, току в края на града – там, където река Сива се вливаше в река Врана. Не зная по кое време се сее камъша, но го виждах нагъсто израснал като трева и много високо, до няколко метра, като от едно коренище никнеха няколко мъхести, твърди стебла, сиво-зелени, с много прешлени по тях, дебели до 5-6 см. Имаха дълги, като на речна тръстика, съвсем леко назъбени листа по края, които шумяха приятно и се играеха като немирни дълги коси на вятъра.
Когато узрееха стеблата, на върха на всяко едно от тях се появяваше, та разцъфтяваше в розово лека ефирна метличка, а семената бяха събрани с хиляди в тъмночервено или виолетово съцветие, широко в основата, но издължено във височина като ламбено шише. Всяко семенце в него си имаше отделна своя обвивка.
Дядо Арсо разпрегна биволите, освободи им устата от кошничките и като ми даде пръчката си, поръча да ги закарам на реката – тяхно любимо местообитание. Това не беше трудно, тъй като тя бе на около 50 метра от нас, а те я надушваха и с радост се отправиха към нея в този топъл ранно есенен слънчев ден.
Когато отново се върнах при нивата, старците бяха навлезли вече в нея да режат тръстиката с широките си остри сатъри с удобни дръжки. Аз можеше да вървя след тях и да събирам отрязаните стебла, да ги отнасям и слагам в каруцата.
Дядо Арсо взе едно тръстиково стебло. Наряза го на части, очисти му листата,обели го от обвивката и като взе бялата мека сърцевина, подаде ми я, за да я опитам. Друго парче подаде на жена си, на баба Неда, а третото започна самият той да яде. Бе много сочно, ароматно и приятно сладко, дори засищащо, ако си гладен.
– Ето, от тази, бялата сърцевина, като се пресова и изтиска изтича захарен сироп. От сгъстяването му на огъня се получава маджун и меласа. Ако дойдеш тогава у дома, ще видиш как майсторски го прави жена ми, какви курабии и сладкиши приготвя тя и ще узнаеш за още колко много неща може да се употреби този захарен сок.
По-късно, като пораснах, научих, че той се използва за направа на много храни и напитки, дори като лекарство, като противоотрова, разслабващо при запек, леко опиянява човека, отпуска го, възстановява, облекчава го да му олекнат грижите, действа и силно еротично. Той кара раните бързо да заздравяват, лекува жълтеница, ниско кръвно, анемия, инфекции по кожата, пикочните пътища, артрит, циреи, болки в гърлото, кашлица, настинки, навяхвания, очни заболявания, тумори в корема, премахва стареенето на кожата, премахва и акнето и черните точки по лицето, както и при загуба на мляко при майките кърмачки.
Баба Неда не бе останала по-назад от мъжа си, защото и тя ми бе приготвила хубаво сочно парче тръстика, но старецът я извика да започват работа и тя нема време да ми го обели, а само ми каза да надъвча със зъби кората на стеблото на тръстиката, за да омекне и да я завъртя и усуча тъй, че да потече сок от него, който да изпия веднага. Направих го и ми хареса.
Сокът течеше обилно и спираше, щом спирах да въртя и изцеждам тръстиката. Обаче след второто, третото изтискване усетих, че се появиха дребни пъпчици в края на устата ми от прищипване с тръстиката. Е, след такава голяма сладост не може да няма и неприятности. Не може всичко да е хубаво на тоя свят, затова и нещо неприятно ще има, което ще трябва да се търпи.
Скоро каруцата се напълни, макар да беше с двойно извисени канати, защото старците бяха опитни и сръчни, знаеха кое как да се подхване и направи бързо и качествено. Не бяха уморени, само разкършени и някак подмладени, ала трябваше да спрат работа, за да се върнат у дома, за да обработят тръстиката, че да не би отрязаните стъбла да се развалят.
Затова впрегнахме биволите и се завърнахме в дома им. Каруцата бе безпроблемно стоварена в предния двор, близо до дама у бай Арсови. Там ние насядахме върху сложени на земята черги до купчината тръстика. С косери в ръка (удобни, леко закривени като дъга ножчета), започнахме да почистваме тръстиката от листата, да я режем на парчета и да я белим до бялата сърцевина.
После дядо Арсо донесе едно дървено буренце с дръжка, в която се поставяше бялата тръстикова сърцевина и се изцеждаше сока от нея. Той се поставяше в големи делви и слагаше на студено в дълбоката бетонна маза, за да не се вкисне и развали. Това се правеше, докато голямата купчина захарна тръстика бе почистена изцяло. Листата бяха натъпкани и притъпкани плътно много добре в една яма, за да се вкиснат и превърнат във възкисела, омекнала, приятно миришеща храна за добитъка.
След като си бе ошетала, на другия ден баба Неда запалила огнището на двора и се заела да вари и сгъстява част от захарния сок, за да го превърне в маджун, като го прибрала в големи глинени гърнета, затворени с капаци и завързани отгоре с памучни парчета плат. Те се съхраняваха на хладно място в мазата.
За да използва огъня и докрай захарния сок, тя решила веднага да направи и ябълков мармалад. Настъргала две-три престилки ябълки, набрани от двора, сложила и надробени две големи глави захарно цвекло, няколко шепи почистени и начукани орехи и дълго стояла край огъня, за да бърка мармалада, стараейки се да го сгъсти добре, докато почне да прави пътечка с бъркалката по дъното на тавата, но и внимавайки да не загори.
Добре, но тя имала слабо сърце и не трябвало да стои до огнището толкова дълго време в този топъл летен ден. Тъкмо прибрала в делви и бурканчета мармалада, стерилизирала ги и оставила да доизстинат в котела. Прибрала се да полегне малко да отпочине, че не се почувствала добре. Полегнала тя, ама не станала вече.
Отидохме на другия ден на погребение, което бе голямо, с три попа, с църковни утвари, хоругви, слънце и други символи, с които я откараха с черната катафалка, карана от коне, на опелото в църквата. Спираше се на всеки кръстопът, поповете пееха молитви, кадяха, размахваха кандилници с тамян. Бе тъжно, тържествено, многолюдно.
Като я погребаха, мама ми даде шепа орехи да сложа на гроба й, защото двете много се обичахме и си помагахме. Бедни бяхме, нямахме с какво да й се отблагодарим, както ни се искаше. А тя милата си имаше достатъчно от всичко, но и неуморно работеше.
Отпосле леля Величка и свако Стефан си бяха взели отпуск, за да приберат захарната тръстика от полето и да помогнат на дядо Арсо. Малка част от нея бяха употребили за тях си, а по-голямата част продадоха.
