От първо лице: Моят политически прощъпулник


От първо лице: Моят политически прощъпулник
Графика: Марко Бехар
01 Декември 2022, Четвъртък


Един репортаж за „превземането“ на немска казарма от шепа ремсисти на 9 септември 1944 г.

Автор: Жан Соломонов

„Когато се наливаха основите“  

Че историята е  обслужваща наука, вярна само когато вече няма живи свидетели, не е тайна за никой човек с опит. Но житейският опит не е като черните очи, примерно казано. Не се добива по рождение, а след години практика. А аз ги нямах.

Беше ми поръчано интервю – спомен за прочутата антифашистка демонстрация на 24 май 1943 г. в София против депортацията на българските евреи. Единствената в Европа! За нея знаех всичко, което можеше да ми даде Националната библиотека. Но все пак, роден доста след тази дата, нямаше как да  пиша от първо лице. Трябваха ми очевидци!

Затова сега стоях на масата пред две от участничките – партизанката Вълка Горанова и отговорничката за квартал Ючбунар по линия на БКП Бети Данон. Говореше първо Горанова, после Данон. После Горанова я допълваше, а Данон уточняваше позабравени подробности. Аз слушах и грижливо записвах: имена, дати, срещи, пароли, лични емоционални коментари. Малкият ми касетофон пред тях записваше даже паузите и въздишките (После щях да ги заменя с многоточия). 

Внимавах, разбира се, но вече втора ролка се бе извъртяла, а аз нещо не успявах да навържа задължителното триединство: Кога, Къде, Какво! Мълчах и записвах. Главата ми щеше да се пръсне. Разделим ли се без да разбера – как ще пиша?! Текстът е за утре!  Накрая събрах смелост и попитах:

– Прощавайте, другарко Горанова, но нещо в повествованието ми се губи. Не разбирам и не разбирам!

Горанова замълча, после се пресегна и рязко изключи магнетофона.

– Правилно „не разбирате“! Тази акция организирахме ние с Бети. Но сега казваме, че е била под
ръководството на другаря Тодор Живков.

Отдъхнах си. Значи не съм бил толкова глупав. Поговорихме още няколко минути и се прибрах да работя. На заранта трите ми страници лежаха на бюрото, пардон на кухненската маса на главния редактор, който по съвместителство ми беше и баща.

Минаха години и от архивите изплува информацията, че Тодор Живков по това време е бил в с. Говедарци, където  жена му е била участъков лекар. Ама кой ти гледа. То да е само това!
                                                                          
                                                                                           
                                                                                ***

Прие ме в дома си един от големите строители на „социализъмът и комунизъмът“ в нашата страна, другарят Х. Основната му заслуга, да река по-точно подвиг, бе, че в нощта на 9 срещу 10 септември 1944 г. заедно с малка група ремсисти са превзели немската казарма в родния им град „Б“. Затова, както се казваше тогава, „целите му гърди бяха в ордени и медали“. На другарите му по оръжие – също! Заедно с всички права и доволствие, които тогава им се полагаха.

Когато влязохме в хола му, първото нещо, което се хвърляше в очи, бе красивата дървена колона, близо метър и петдесет, на която стоеше бюстът му от патиниран бронз. „Скромността краси човекът“ – помислих си аз и  похвалих творбата.  Скулпторът беше свършил майсторски работа. Поднесоха ни кафе и разговорът потръгна леко.

След два дни, нали пак не бях свидетел на събитията, му позвъних да прегледа текста преди печат. А съчинението ми си го биваше. Бях описал и безлунната нощ, и затаения дъх на младите революционери, и хладната милувка на заредено оръжие, и учестения трепет на сърцата им. Въобще, всичко. Да уточня, че си бях взел изпита по съветска литература, да имаше и такъв, та шаблони имах и ми оставаха.

Моят герой чете внимателно. После сгъна грижливо листовете и ми ги подаде. Сви юмруци един срещу друг и на пресекулки изрече:

– Значи, виж сега, младеж. Значи, когато ние, нали разбираш... Та през нощта, когато ние така скочихме оградата на казарамата на щвабите... Гадовете да им е...а майката, значи гадовете... не бяха... там.

Ризата ми пак се залепна от студена пот. Години наред, преподписали си един на друг, членовете на тази ремсова група за вървели нагоре и нагоре към върховете на държавнта власт, но никога подвигът им не е бил така красиво и главно толкова детайлно описван. Превзели са немската казарма и толкоз. Как това е било по силите на трима младежи и една девойка без никакъв боен опит и въоръжени с каквото падне – да му мислят военните специалисти. Аз съм до тук.

И този текст стана за печат. За друг вестник и без моите вълнуващи подробности, но излезе. А как иначе!? Пазя в папките си и двете изрезки от този политически прощъпулник, та ако някои иска да види два хубави примери как не бива де се пише – на разположение са.


В категории: Новини , Нова история

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки