120 години от рождението на Ангел Каралийчев - сладкодумният разказвач и познавач на детската душевност


120 години от рождението на Ангел Каралийчев - сладкодумният разказвач и познавач на детската душевност
Снимка: Уикипедия
22 Август 2022, Понеделник


Той създава разкази, приказки и легенди, черпейки вдъхновение от родния и чуждестранен фолклор

Автор: Борислав Гърдев

На 21 август отбелязахме 120 години от рождението на Ангел Каралийчев, който изплаква за първи път на тази дата през 1902 г. в родната си Стражица.

Завършва Търновската гимназия през 1921 г., след което работи в община Стражица, следва химия в Софийския университет и завършва дипломация в Свободния университет в София през 1928 г.

През по-голяма част от своя живот си изкарва прехраната като редактор – на литературната страница на сп. „Кооперативна просвета” (1932 – 1944), в издателство „Народна младеж” (1947 – 1952), във вестник „Литературен фронт”(1952 – 1953) и в издателство „Български писател”(1952 – 1969).

В литературата първоначално се изявява като поет – дебютира със стихотворението „Орелът” (1919) в русенското списание „Ученическа мисъл”.

Утвърждава се като талантлив прозаик с разкази, които публикува в списанието на Георги Бакалов „Нов път”, част от които включва след това в сборника „Ръж”(1925).

Първоначално сътрудничи на леви издания – „Червен смях”, „Чернозем”, но след конфликт с Георги Бакалов след 1925 г. продължава да печата в меродавни издания като „Златорог”, „Българска мисъл”, „Венец”, „Детска радост”, „Светулка”, „Кооперативна просвета”.

Каралийчев е еднакво талантлив автор за възрастни и деца. Той създава разкази, приказки и легенди, черпейки вдъхновение от родния и чуждестранен фолклор.

Израз на потресението му след септемврийската драма от 1923 г. е сборникът „Ръж”, в който се откроява като талантлив изследовател на българския селски дух. В него се акцентира върху сблъсъка между мечтаната социална хармония и кървавото й потъпкване след суров братоубийствен конфликт. В тези проникновено написани разкази сюжетът е абсорбиран от съкровено преживяното, отразяващо надеждата, че  посредством страданието човек нравствено се възвисява.

След 1925 г. писателят изследва човешките преживявания и чувства в тяхната сложност и многообразие в на пръв поглед банални и разпознаваеми сюжетни конструкции.
Каралийчев търси тълкуванието на личностните  драми в контекста на високите морални  норми. Той  набляга на  душевната  красота в героите си, освободени от преднамерени стилизации, идеологическа обремененост и  ограничаващи ги консервативни утопии.

Като типичен прозаик – романтик Ангел Каралийчев усвоява и осмисля  в дълбочина същността на човешката съдба в нейната естествена природна среда – „Имане” (1927), „Лъжовен свят” (1932), Росенският каменен мост” (1941).

В годините между двете световни войни се утвърждава сред първомайсторите на нашата детска литература, нареждайки се редом до Ран Босилек, Асен Разцветников и Елин Пелин.

Писателят се разкрива като сладкодумен разказвач и изключителен познавач на детската душевност. Той смело освобождава детския свят от всякакви политически и конюнктурни окови, превръщайки го в свобдна територия на творческа дейност и духовен полет.

Каралийчев смело пласира лирико-експресивния си стил, съчетан с мотивирана психологическа дълбочина на образите и създава класически образци в националната литература за деца и юноши – „Богородична сълза” (1928), „Приказен свят” в три тома (1929 – 1930), „Край огнището” (1931), „Дядовата броеница” (1932), „Божият ратай” (1936), „Ането” (1938), „Тошко Африкански” (1940), „Българчета” (1942), „Чепинският змей” (1943).

След 9 септември 1944 г. прозаикът се опитва да регистрира промените в поведението и световъзприятието на българския селянин – „Най-хубавата земя” (1948).

За съжаление, често талантът му е впрегнат в разработване на конюнктурни теми, проблеми и герои – „Пътища далечни” (1955), вкл. и в творбите му с детска тематика – „Който не работи, не трябва да яде” (1955).

Той подпомага изграждането култа към личността на „вожда и учителя на българския народ” Георги Димитров със сборниците разкази „Народен закрилник” (1949)  и „Наковалня или чук” (1954).

В края на живота си издава „Спомени” (1967) и великолепните приказни  сборници „Имало едно време” (1968) и „Майчина сълза”(1969).

Каралийчев умира на 14 декември 1972 г. в София, радвайки се на всенародна любов, след като е превел редица произведения от Толстой и Чехов, преразказал е „Приключенията на барон Мюнхаузен”(1955) от Рудолф Е.Распе и е останал един от най-популярните родни разказвачи, чийто произведения са преведени на повече от 60 езика по света.


В категории: Добри Вести

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки