Автор: Проф. д-р Георги Георгиев и д-р Марияна Георгиева
На 3 март 2021 г. в Поликрайще ще бъде проведено възпоменателно тържество и ще бъдат поднесени венец и цветя на паметника на руските военни лекари братя Громови и милосърдната сестра Мизерницкая от 7-ма Санкт-Петербургска военно-полева болница, действала една година в Поликрайще, погребани в църковния двор, жертвали живота си за спасяването на ранените и болни войници главно от 27-ма пехотна дивизия, сражавали се или измръзнали на Шипка.
Измежду поредицата събития, свързани с Освобождението на Поликрайще от Османско робство, особено се откроява посрещането на Главнокомандващия Действащата освободителна Руска армия на Балканския театър на военните действия – Великият княз Николай Николаевич (братът на Император Александър II – Цар Освободител) на 29 юни (11 юли) 1877 г. По своите мащаби то е толкова грандиозно, че надали изобщо можем да си го представим.
Главнокомандващият пристига в Поликрайще заедно с Главната си квартира, която включва около 2600 генерали, висши офицери, чуждестранни и руски журналисти, представители на Дипломатическия корпус от цяла Европа и дори от Япония, и на Международния Червен кръст, акредитирани към армията – елитът на руското общество и цветът на европейската съвест.
Главната квартира има собствен конвой за охрана. Освен него обаче, тя е придружавана и от VIII корпус на армията под командването на генерал-лейтенант Фьодор Фьодорович Радецки.
Генерал-лейтенант Фьодор Фьодорович Радецки
Численият състав на един руски корпус тогава е 36 000 души. Като добавим и различните тилови, свързочни, казашки, сапьорни и инженерни войскови подразделения, които не влизат в него, няма да е пресилено, ако оценим броя на военнослужащите, съпровождащи Главнокомандващия, на не по-малко от 40 000 души.
Такова гигантско струпване на войски в Поликрайще се е случило може би само още един път – няколко дни по-късно (в началото на юли 1877 г.) при пристигането на XI армейски корпус, командван от генерал-лейтетант княз Алексей Иванович Шаховски.
В знак на признание за особения принос на Главнокомандващия освободителната руска армия – Великия княз Николай Николаевич, към Поликрайще и към България за обявяването на войната и за успешното приключване на военните действия, по повод на 143-годишнината от Освобождението на България от Османско робство, Кметският съвет на Поликрайще, Ръководството и Педагогическият съвет на ОУ „Св. св. Кирил и Методий“, Църковното настоятелство при Храма „Св. Вмчца Марина“ и читалище „Развитие-1884“, въз основа на решението на Общото събрание на населението от 2 юли 2020 г., го удостояват със званието „Герой на Поликрайще и България“.
Великият княз Николай Николаевич пристига в Поликрайще от Иванча на 29 юни (11 юли) 1877 г. – сряда, в каляска, теглена от два ата – черни като врани. Заедно с него пътува Началникът на Полевия щаб на армията генерал-адютант Артур Адамович Непокойчицки.
Генерал-адютант Артур Адамович Непокойчицки
Слънцето пече жестоко и когато конете излизат на височината на хълма „Боруш“, на 2 км северно от река Росица по пътя Търново – Поликрайще – Русе (Свищов), (7 км северно от Поликрайще), те са потънали в пяна.
Тук е началникът на службата по печата полковник Михаил Александрович Газенкампф, който осигурява акредитацията на руските и чуждестранните военни кореспонденти към армията. Измежду тях е испанският художник Хосе Луис Пелисер – каталунец по произход, роден в Барселона, регистриран като кореспондент от полковник Газенкамф след личната намеса на Великия княз. Именно поради тази причина той придружава Главната квартира и пристига с нея в Поликрайще.
Хосе Луис Пелисер
Каталунецът е сърдечно приет тук и оставя изключително ценни за нашата история гравюри, показващи преминаването на руските войски през Росица и лагера на Главната квартира на нейните брегове. Те са публикувани в литературно-художественото списание „La Ilustración Española y Americana“ („Испанска и Американска илюстрация“), издавано в Мадрид за Европа и испаноговорещите страни. То изиграва решаваща роля за привличането на Испания и Латинска Америка към българската кауза.
Лагерът на Главната квартира на бреговете на река Росица при Поликрайще
Великият княз е съпровождан от войводата Панайот Хитов, яздещ на кон. Следва неговата охрана. След това се точи огромният керван от коли, превозващ Главната квартира.
За да добием дори съвсем малка представа за величествеността на картината, е добре да споменем, че само Главната квартира е превозена от Санкт Петербург до Букурещ със 17 (седемнадесет) влака. Тук е мястото да добавим, че целият район от местността Боруш, през моста на Росица на главния път Свищов (Русчук – днес Русе) – Поликрайще – Търново, по двата бряга на реката, местността „Средна поляна“, южно от нея и целият път до Поликрайще са заети от VIII армейски корпус. В добавка към това са и хилядите посрещачи, дошли да приветстват брата на Царя Освободител. Това са 7 км – хълмът „Боруш“ и цялата долина на Росица, препълнени с войска и народ.
Начело на огромното шествие от българи е свещеник Георги Маринов Полуганов в най-празнично църковно одеяние, с епитрахил, с кръст в ръка за благословия. До него е и вторият свещеник на Поликрайще Христо Попиванов Пендов, също празнично облечен и с кръст. До тях се веят църковните хоругви.
Свещеник Георги Маринов Полуганов
Великият княз слиза от каляската. Той е приветстван с добре дошъл от свещеник Георги Полуганов и му е поднесен хляб и сол. Изчаква се излизането на офицерите от Главната квартира на височината. След това те се строяват. От другата страна са посрещачите. Свещеник Георги Полуганов отслужва благодарствен молебен за Освобождението.
Службата е особено тържествена, както подобава за брата на Руския император и Главнокомандващия на Освободителната армия – вторият човек в Руската империя. През цялото време, докато трае тя, Великият княз и съпровождащите го генерали и офицери от Главната квартира се кръстят и се молят за успешния изход на кампанията.
Многобройното множество от руски войници, съпровождащи Великия княз и дошлите поликрайшки посрещачи също ревностно се молят с упование в Бога. Руснаците правят огромни кръстове. Картината е библейска.
Накрая свещеник Георги Полуганов завършва с молитва за Руския император и императорското семейство, за наследника на престола, за Главнокомандващия и за цялото руско войнство: „Спаси Господи и помилуй Благочастивейшаго Самодержавнейшаго Великаго Государя Нашего Императора Александра Николаевича всея России, и Супругу Его Благочестивейшую Государню Императрицу Марию Александровну, Наследника Его Благовернаго Государя Цесаревича и Великаго Князя Александра Александровича, и Благовернаго Государя Великаго Князя Николая Николаевича!“.
Това е молитвата, която повече от 30 години той е произнасял в църквата „Св. Марина“ в Поликрайще и Бог е чул молбата му. После молебствието свършва с „Многая лета“, подета от Главнокомандващия, генералите и офицерите, войниците и посрещачите. Всички се молят и се кръстят.
След това свещеник Георги Полуганов поръсва със светена вода Великия княз Николай Николаевич, генералите, офицерите и войниците, и ги благославя. След това Главнокомандващият се прекръства и целува кръста и ръката му. Така правят един след друг и офицерите от Главната квартира.
Това е най-голямата обществена изява на свещеник Георги Полуганов на най-високо ниво – пред брата на Руския император и Главнокомандващ Руската армия. След молебена свещеник Георги Полуганов получава от Главнокомандващия поднос като подарък. После двамата със свещеник Христо Попиванов скромно се оттеглят.
Но всъщност тържеството едва сега започва. За празничното настроение допринася не само присъствието на многобройните най-високопоставени лица от военната и гражданска йерархия на Руската империя и тържествената обстановка на богослужението, по време на което царяло гробно мълчание и се чувал само гласът на свещеник Георги Полуганов и този на свещеник Христо Попиванов, който му пригласял.
И не само красивите мундири на Главнокомандващия и на генералите от Главната му квартира, празничните църковни одежди и епитрахили на двамата свещеници и пъстрите дрехи на присъстващите, букетите и китките цветя, които те носели, които били повече от хората и с които кичели и освободителите и конете, впрегнати в каляските и яздени от казаците и охраната, усмивките по грейналите от щастие лица. Допринесло и сияйното ведро дълбоко синьо небе.
През всичките дни, откакто за пръв път руските войници стъпили на наша земя, през всичките дни, в които безспир се провеждали тържества в тяхна чест, времето било много хубаво и спомагало да се чувства величието на момента и на събитията. Небето било синьо, без нито един облак. Самите освободители живеели в еуфория, която се пренесла у тях от освободените и разбрали и почувствали с цялото си същество величието на своята мисия.
Посрещането на Главнокомандващия става в една местност, сякаш създадена от Бога в нея да се творят велики събития – „Борушките могили“. Това е мястото, където пътят достига самия връх на възвишението откъм северната страна на река Росица. Тук се издигат 51 могили, останали от времената на траките.
Това място лежи непосредствено до главния град Никополис ад Иструм на провинция Долна Мизия (назована с това име, когато нашите земи са в пределите на Римската империя). На него са се спирали в захлас поне трима римски императори, епископ Вулфила (най-голямата личност за днешния германоезичния свят, основал в земите на Никополис, т.е. на Поликрайще, Никюп и Ресен най-големия културен и едновременно университетски център на тогавашна Европа, създал в него готската азбука и превел библията за готите), кан Крум, цар Калоян и всичките български царе, султаните Махмуд II и Абдул Меджид I, сръбският княз Александър Караджорджевич и цялото сръбско правителство, стотици пътешественици от цяла Европа, между които са: каталунецът Доминго Бадиа и Леблик (известен повече като Али бей ал Абаси), британецът Уйлям Макмайкъл, пруският фелдмаршал Хелмут фон Молтке, Найден Геров, чехът Константин Иречек, германицът Хайнрих Барт, австриецът Феликс Каниц, чехът Йозеф Якуб Тоужимски, румънецът епископ Мелхиседек и др.
Това е едно от най-красивите места в България и призоваваме всички, които минават оттам да спрат и да се насладят на прекрасната гледка, (което би било възможно обаче, ако някоя съвременна институция ремонтира пътя от по-малко от 2 км там, който по времето на римляните е изглеждал по-добре, отколкото днес).
Същото опиянение обхванало и Великия княз Николай Николаевич след службата. Той не издържал, качил се на най-високата от могилите и четвърт час разглеждал прехласнат великолепната гледка, открила се пред него. Гледал цялата долина на Росица. Хвърлял поглед към Никополис ад Иструм, към Поликрайще, към манастира „Св. Петър и Павел“ над Лясковец, към Самоводене, към издигащата се на юг Търновска планина и към пролома „Дервенето“, през който се промушват Янтра и пътят за Търново. Очите му ненаситно гълтали прекрасната зеленина, реката, полето и далечните планини и той не искал да откъсне погледа си от тях, но трябвало най-сетне да тръгва.
Когато Великият княз Николай Николаевич влиза в Поликрайще, отвсякъде към него се стичат толкова много хора, надошли от околните населени места (почти всички села тогава) да му изкажат своята благодарност, че каляската му стояла като прикована и нямало как въобще да помръдне. Във възторга си хората я хванали и я вдигнали във въздуха заедно с Главнокомандващия и Началника на Полевия щаб на армията. Такова посрещане, каквото е организирано в Поликрайще и такова всенародно ликуване, каквото е имало тук, едва ли е можело да се види някъде по света.
Изучавайки написаното за Освобождението на съседите ни Куцина, Никюп, Самоводене, Драганово, Лясковец, Горна Оряховица, а и по-далечни места като Свищов например, никъде няма да намерите този възторг, който са изпитали поликрайщчани. Може би само в Търново има нещо подобно, но там хората са чакали да дойдат руснаците по къщите си и по улиците, а не са тръгнали на повече от 7 км да ги срещат и да ги заведат по домовете си.
Събитията са описани по спомените на прекия участник в тях – Никола Попгеоргиев Маринов (впоследствие протойерей), дядо и прадядо на авторите, който е бил навсякъде в тези велики дни със своя баща свещеник Георги Полуганов – Водачът на Българското национално Възраждане в Поликрайще, главният организатор на посрещането и настаняването на Руската армия и Ръководителят на Поликрайшкото гражданско самоуправление по време на тази война.
Текстът е основан на извадки от книгата „Илюстрована история на Поликрайще“, Том I „През превратностите на времето“, с автори Трифонка Романова Попниколова, проф. д-р Георги Николов Георгиев, Никола Георгиев Попниколов и д-р Марияна Николова Георгиева
Бележка на редакцията:Днес Поликраище се пише с „и" в средата, но проф. д-р Георги Николов Георгиев и д-р Марияна Николова Георгиева - син и дъщеря на дългогодишната учителка по български език и литература в селото Трифонка Романова Попниколова и на най-дългогодишния директор на училището Никола Георгиев Попниколов и праправнуци на създателя на школото през 1825 г. свещеник Георги Маринов Полуганов, държат името на населеното място да се изписва с „й" - така, както са го кръстили дедите им.
