Той е един от главните проучватели на Деветашката пещера
Автор: Атанас Коев
На 13 август се навършват 50 години от смъртта на изявения български археолог и праисторик Васил Миков.
Той започва земния си път на 4 април 1891 г. в село Ябланица (днес град) в семейството на местен обущар. Бащата на момчето умира твърде рано, но малко преди това семейството се преселва в Бяла Слатина, където Васил Миков завършва основното си образование. След това учи във Врачанската мъжка гимназия, а по-късно се записва като студент в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ в специалността история и география.
Още по време на следването си, Миков проявява жив интерес към археологията и прави първите си разкопки. През лятната си ваканцията в 1915 г. с разрешение на Министерството на народното просвещение бъдещият археолог разкопава две надгробни могили при село Угърчин, а през 1922 г. прави разкопки на три могили в района на Бяла Слатина. След това под ръководството на Георги Кацаров и Рафаил Попов взема дейно участие при проучването на могилния некропол до село Байлово.
През 1912-1913 г. той е мобилизиран и участва в Балканските войни. Когато България влиза в Първата световна война през 1915 г., е призован в Школата за запасни офицери и след като я завършва, е изпратен на фронта.
През 1916 г. подпоручик Миков е пленен и е отведен във Франция като военнопленник, където престоява в лагер до 1920 г. След като е освободен и се завръща в родната си, постъпва на работа в Народния археологически музей. През 1923 г. бива избран за дописен член на Археологическия институт и получава назначение като библиотекар на музея.
През 1925 г. става асистент на големия наш археолог Рафаил Попов, а през 1931 г. е повишен в ранг уредник на бъдещия Праисторически отдел на Народния археологически музей. В периода 1932-1938 г. е доброволен асистент по праистория в Софийския университет.
Командирован е от Министерството на народното просвещение първоначално в Румъния, а след това и в Полша да се запознае на място с праисторическите отдели в музеите на тези страни, с археологическите им паметници и най-вече с музейната им дейност.
Завърнал се от тази научна командировка Миков, става един от основателите на Праисторическия отдел в Народния археологически музей. Той се изявява като достоен продължител на делото и дейността на Рафаил Попов.
От 1946 г. той продължава преподавателската си дейност в Софийския университет като частен доцент по археология и праистория, но през 1949 г. преминава на работа в Археологическия институт при БАН, като същевременно е и уредник в Археологическия музей.
От 1960 г., вече като старши научния сътрудник, Васил Миков е назначен за ръководител на секцията по Праистория в обединения Археологически институт с музей към него.
Той е привлечен и за член на Върховния читалищен съюз, където развива твърде активна дейност, заради което е награден със специална грамота от Комитета за култура и два ордена „Кирил и Методий“.
През 1958 г. Миков е поканен за член на Международния съюз по пра- и протоистория, а от 1966 г. е почетен член на Югославското археологическо дружество.
Избран е за член на Комисията по изкуство и култура, в която отговаря за опазване паметниците на културата. Включен е и в редколегията на специализираното издание „Архив за поселищни проучвания при БАН“.
Научните му интереси са насочени в областта на археологията и праисторията, а също и на етнографията, топонимията и историческата география. Той е ръководител на над 40 археологически и праисторически експедиции в различни краища на България.
В периода 1924-1925 г. разкопава Балбунарската селищна могила, намираща се до Кубрат, а през 1935 г. прави разкопки на Малевата селищна могила при ямболското село Веселиново. На следващата година провежда първите разкопки на Карановата селищна могила, а след това е един от главните проучватели на Деветашката пещера.
Край могилата в Караново по време на проучването й
Васил Миков умира на 13 август 1970 г. в София.
Той ни оставя богато научно наследство, състоящо се от над 240 научни изследвания и повече от 60 научно-популярни статии. Той успява да събере над 40 000 местни названия и топоними и е проучил над 10 000 лични и фамилни имена.
От неговите трудове по-съществени са: „Праисторическите селища и находки в България“ (1933 г.), „Идолната пластика през новокаменната епоха в България“ (1935 г.), „Произход и значение на имената на нашите градове, села, реки, планини и места“ (1943 г.), „Античната гробница при Казанлък“ (1954 г.).
Бележка на редакцията: Могилата край Караново е място на непрекъснато човешко заселване от хилядолетия насам, като в седемте й ясно разграничими културни пласта са разкрити многобройни находки, свидетелстващи за бита и културата на древните хора от ранната новокаменна до ранната бронзова епоха.
Може би най-важният артефакт, намерен там, е така нареченият печат от Караново. Той е един от най-древните предмети, върху които има писмени знаци и е датиран от времето на късната каменно-медна епоха.
Открит е през 50-те години на ХХ век от археолога Васил Миков.
