На 4 февруари 1923 г. се чества 65-годишен юбилей от първото театрално представление у нас. За място е избрана възможно най-представителната сграда в страната – на Народния театър.
И тъй като и тогава, както сега, политиците обичат да се правят на меценати на изкуството, в салона присъства почти целият министерски съвет на Стамболийски, а в официалната ложа посетителите виждат самия цар Борис III.
По програма се представя откъси от известни български пиеси, обединени под бомбастичното наименование „Апотеоз на родното драматично изкуство”.
В антологията са включени творби на Друмев – „Иванко”, на Войников – „Райна княгиня”, на Сава Доброплодни – „Михал мишкоед” и на Вазов - „Михалаки чорбаджи” и „Към пропаст”.
Точно при представянето на „Михалаки чорбаджи”, в кулминацията, когато г-н Стоянович се обяснява в любов на госпожица Виктория, се случва нещо страшно и невероятно.
Деецът на ВМРО Асен Даскалов става от стол № 8, демонстративно измъквайки от широкото си сако бомба одринка.
В разгара на веселието от представлението, когато от улицата се чува – според ремарките на автора музиката на полка, Даскалов хвърля бомбата по министерската ложа.
Някой все пак забелязва това и изкрещява: „Атентат!Атентат!”
Бомбата пада в празната ложа и огласява салона.
Дига се прах от варта и тухлите, разхвърчават се трески, които се посипват върху главите на публиката.
Настъпва суматоха – дамите крещят, господата бягят към изходите.
Пристига и пожарната команда, състояща се от двама души.
Бомбаджията с изваден револвер напуска необезпокояван театъра и се мята на чакащата го кола, в която е земеделският активист Борис Бумбаров.
Според легендата, Даскалов е трябвало да убие селския вожд, но в последния момент се отказва.
И тъй като знае какво е отмъщението на другарите за неизпълнена заповед, търси съдействие от Бумбаров, който освен всичко друго е и агент на ГПУ.
Бумбаров решава казуса по своеобразен начин – като съобщава за готвения атентат на вътрешния министър Райко Даскалов.
Началството крои свои планове да изпъкне и се прослави и нарежда на атентатора – „Ще хвърлиш бомбата срещу Стамболийски, но няма да убиваш великия човек!” Така и става.
Терористът Даскалов за малко да попадне в лапите на правосъдието, но все пак двама цивилни агенти, пратени от Райко Даскалов, го измъкват от полицейския участък и го укриват в дома на бившия министър Александър Ботев, изгонен за далавери от Стамболийски.
Премиерът запазва самообладание и нарежда на полицията да успокои публиката. А просветният министър Омарчевски енергично си чисти праха от крачолите и многозначителбно се усмихва. Той е развеселен от поведението на колегата си Оббов, който офейква от театъра, страхувайки се от избухването на друга бомба.
При премиера пристига царят, придружен от сестрите си, развълнуван и запъхтян.
Настъпва дълбока тишина.
Борис III подава ръката си на Стамболийски и казва развълнувано: „Моите съчувствия, господин премиер! Много се радвам, че излязохте невредим! Искрено се радвам! От сърце се радвам!“. На което земеделският лидер и шеф на кабинета отвръща: „Благодаря ви, Ваше величество! Такава е логиката на историята – един гледа сватба, а други – брадва“.
Народният театър е сякаш обречен след атентата.
На четвъртото представление на „Апотеоз на родното драматично изкуство” на 10 февруари лоена свещ слага край на великолепната сграда, с която столицата на България се гордее.
Огромният корпус гори цяла нощ, осветявайки улиците и кварталите наоколо.
Пожарът става повод за много коментари на политици и журналисти, които накрая хвърлят вината на свещта, взела участие в реквизита на представлението.
Сградата е възстановена след 6 години по проект на германеца Мартин Дюлфер.
А ВМРО не забравя Стамболийски и зверски се разправя с него на 14 юни 1923 г.
