Не боевете при Шипка, а едно забравено днес сражение, решава изхода от Руско-турската война

Автор: Борислав Гърдев

Твърденията, че битката при връх Шипка от август 1877 г. решава изхода на Руско-турската освободителна война, са силно преувеличени, за да са истина.

Вярно е, че най-тежките сражения се водят между 9 и 14 август и че благодарение пристигането на отряда на ген. Радецки позициите са запазени. Но това съвсем не означава, че войната приключва благоприятно за руското командване.

Напротив, в края на ноември се водят решителните сражения, от които всъщност зависи изходът на кампанията.

Към 22 ноември – стар стил – се наблюдава отстояване на шипченските позиции и същевременно обсадената армия на Осман паша в Плевен дава последен отчаян отпор, преди да капитулира.

Логично е османското командване да предприеме двоен удар – отвличаща  руското внимание битка при Мечка – Тръстеник с участието на Източно-дунавската армия и удар срещу Елена за привличане на част от руските военни сили при Плевен от части на Централната армия на Сюлейман паша.

Операцията е замислена брилянтно и при необходимият устрем и настоятелност е можела да доведе до обрат на войната.

Сюлейман паша действа с главните си сили – 31 табора, 39 оръдия и 19 000 войника срещу  Елена от изток, а от юг 6 табора при Твърдишкия проход нанасят удар по десния фланг на руската позиция.

Силите на Еленския руски отряд под командването на ген. – майор Павел Домбровски от 5000 души и 28 оръдия, са разположени в три участъка – главните сили заемат полосата източно от Елена в три успоредни линии по направление махала Чомаковци – село Разпоповци.Втората група прикрива проходите Железни врата и Твърдица, а при махала Йовковци е изградена резервна позиция.

Руското командване знае за атаката и подготвя резерви, които да достигнат Елена в рамките от 10 часа до две денонощия, но е изненадано от деня на османското нападение, тъй като не е знаело точно кога ще започне.

А то става факт на 22 ноември в 8,15 часа при съотношение на силите 4 : 1, след като е обявено от Сюлейман пред началниците му на 6 ноември.

Към 10 часа руските части се оттеглят на последната отбранителна линия. Те контраатакуват командната височина на десния фланг, но поради липса на подкрепления не успяват да задържат постигнатия успех.

Към 15 часа османците обхващат главната руска позиция и наближават Елена. Половин час по-късно ген. Домбровски нарежда изтегляне към манастира „Свети Никола“, като с войските тръгва и българското население.

Турското настъпление е спряно от 26 пехотна дивизия на ген.-лейтенант Делингхаузен на резервната позиция при махала Йовковци. Руските загуби са 11 изоставени оръдия и 1862 убити и ранени.

На 23 ноември руският щаб се установява в капиновския манастир „Свети Никола“, а намиращият се в Златарица 42-ри пехотен якутски полк се оттегля към село Капиново в резерв на Йовковската позиция.

По този начин се открива възможност османските войски да завземат Златарица. Пътят към старата столица Търново е открит, а на разстояние от 25 версти ( по-малко от 30 км!) има само незначителни руски части в село Мерданя.

Сюлейман паша има златния шанс да атакува Търново, след което е трябвало  да се деблокира Осман  в Плевен. При по-голяма настойчивост и експедитивност към 25 – 26 ноември е можел да настъпи решителен обрат във военните действия, а пашата –  да бъде признат за национален герой и спасител на империята.

Вместо настъпление към Търново обаче, неговите войници се забавят с палежа на Златарица. Руското командване използва момента – с ускорен марш, изминавайки над 50 версти и при много трудни зимни условия – дъжд и суграшица – 101 Пермски и 102 Вятски полкове, под командването на ген. Малахов се придвижват от село Камен през Стражица, Джулюница, Козаревец и Шереметя и запушват подстъпите на турската армия към Търново.

На 24 ноември под общото командване на ген. Малахов  Пермския, Якутският и 13 хусарски Нарвски полк с численост 5000 войници атакуват 12 000 отряд на противника при Миндя и Златарица и към 18 часа османците са прогонени и фронтът е заздравен.

Боят е проведен блестящо, „като по ноти“, русите дават много малко жертви, за разлика от самоуверените турци, понесли огромни загуби и изоставил оръдията и ранените си войници.

Четири дни след победата при Миндя и Златарица – на 28 ноември Плевен пада.

Елена е освободена на 2 декември като е подпалена от отстъпващия противник.

И става така, че блестящата битка, проведена от Малахов, е засенчена от сраженията при Шипка, Плевен и София.

По-нататъшният ход на войната е известен. Руските войски с ускорен марш минават Балкана и след София – на 23 декември, и Пловдив – на 4 януари, превземат на 8 януари и неотбранявания Одрин, където е сключено и първото примирие на 19 януари, преди подписването на предварителния мирен договор в Сан Стефано на 19 февруари (3 март) 1878 г.

На 3 март 1878 г. Сюлейман паша е арестуван по настояване на военния министър Реуф паша. В една от общо 12 точки от обвинителния акт срещу маршала и професора по литература за провала на войната е обвинен и за поражението при Миндя и Златарица. Той е разжалван от военния съд и е изпратен на 15-годишно заточение, но впоследствие е помилван от султан Абдул Хамид II.

Сраженията при Елена са обезсмъртени с два важни паметника, единият на пътя от Елена за Марян, а другият – изграден в Долни  Марян. Това са братски могили на загиналите руски войници за свободата на България.

Първата се намира в обсега на селото, но малко встрани и вдясно от второстепенен път -  в Долни Марян, в местността Ръта. Оригиналът е грубо оформена каменна скала без никакъв надпис. Допълнително е построен огромен 9-метров „Казашки кръст“, чието откриване е на 3 март 2014 г.



На него е изписан цитат от генерал Домбровски –„Да назовем отличилите се в този бой е равносилно на това да назовем всички. Всички изпълниха своя дълг, всички бяха готови да умрат, сражаваха се и умираха, както подобава на храбър руски войник“.

Има и малък параклис, в който са експонирани четири внушителни икони на свети Мина и свети Георги Победоносец и срещуположно поставените свети Димитър и свети Александър Невски, рисувани по канона, но от съвременни художници иконописци.

По-любопитен е вторият, занемарен  паметник, намиращ се по пътя от Елена към Марян, вдясно в горския масив в Марянската дъбрава. До него се стига по 27 стъпала, обрасли в мъх и след преход  от около 200 метра през ниски храсти.

Мемориалът е автентичен, мащабен, но неподдържан. Кръстът е почернял и по него се виждат следите от многогодишните атмосферни атаки, а текстът е на руски по правописа отпреди Октомврийския преврат.

Тъй като за този монумент не открих никаква информация предполагам, че е изграден за 20 годишнината от сраженията и е бил открит в края на 1897 г. Кое ме кара да твърдя това?

Не е възможно да е изграден при временното руско управление до 1879 г., тъй като тогава много по-важно е да се премахнат следите и последствията от сраженията, които разоряват Елена и околните села, от 20 август 1887г. управлява Стамболов, а България е скъсала дипломатическите си отношения с Русия на 1 ноември 1886 г.

През 1902 и 1907 г.вниманието е съсредоточено основно към Шипченските тържества – на 14 и 15 септември  и откриването на паметника на Царя Освободител Александър II – на 30 август, през 1912 г. страната се готви за война с Турция, започнала на 5 октомври,  а пет години по-късно Руската империя вече е погребана.

Това означава, че паметникът е готов и открит през 1897 г.

Руско-българските отношения са нормализирани след 2 февруари 1896 г., когато е миропомазан и преминал в православното лоно престолонаследникът княз Борис, а емигрантите, вкл. и офицерите, се завръщат у нас.

На власт е правителството на Стоилов, а неговата Народна партия е известна като открито русофилска. В добавка, дясната ръка на Константин Стоилов – еленчанинът Теодор Теодоров, участник в помирителната мисия с Русия, се среща с Николай II в  Петерхоф на 5 юли 1895 г. като парламентарен шеф и в края на 1897 г. е прясно назначен за финансов министър!

Допускам, че паметният знак е открит за 20-годишнината от сраженията.

Текстът му е обаче прелюбопитен и надали някой му е обръщал внимание. Той е в памет на „руските войни, паднали за свободата на славяните на Балканския полуостров с турците на 22 ноември 1877 г.“

Посочени са и жертвите – над 203 души, като „От 34 (Севски, б.а.) пехотен полк  - капитан Казимир Вроцки и 199 низши чинове, от 36 пехотен орловски полк – подпоручици: Валентин Романовски и Александър Змиев, прапоршчик Иля Горнин – Горницки“, без уточнение броя на низшите чинове – войници.

Изобщо не става дума, че това е част от кампанията за освобождението на българския народ, не се споменава името България, а посланието е издържано във великоруски имперски дух в най-добрите традиции на славянофилските общества на Аксаков и Катков.

Местни жители  от селата Чакали и Марян твърдят, че като ученици задължително са поднасяли цветя на този паметник на 5 декември – празника на Елена по нов стил, традиция, която явно е забравена в последните десетилетия. Но никога не са обръщали внимание на посланието върху паметния знак, тъй като са се строявали на разстояние от него, а отпред са заставали официалните лица. Пък и на никого не му е хрумвало да се зачете в написаното.

Така си стои този монумент до днес – забравен и запуснат, очаквайки своите изследователи и експерти…

Бележка на редакцията: По време на неотдавнашното честване на 140-годишнината от битката при Златарица, местните жители поискаха да издигнaт пaмeтник нa нaй-виcoкoтo мяcтo oкoлo гpaдa, кoйтo дa нaпoмня зa славното сражение oт 24 нoeмвpи 1877 г. Зaпoчнa дapитeлcкa кaмпaния зa издигaнeтo нa пaмeтник нa нaй-виcoкoтo мяcтo кpaй Злaтapицa, кoйтo дa нaпoмня зa ocвoбoдитeлнитe бoeвe в paйoнa, oбъpнaли хoдa нa Рycкo-тypcкaтa вoйнa.


Братска могила на 7 нисши чина от 101-ви Пермски полк, убити край Златарица на 24 ноември 1877 г.

В категории: Новини , История , Войни за освобождение