Те не възстановяват на 10 май 1953 г. Българската патриаршия заради исторически или църковни подбуди, а с политически цели
Автор: ст. н. с. д-р Христо Темелски
Както е известно от историята, след десетилетни упорити църковно-национални борби през XIX в. се стига до паметната дата 27 февруари 1870 г., когато със султански ферман българите са отделени в църковно отношение от Цариградската гръцка патриаршия. Последната отказала да признае фермана и обявила Българската църква за схизматична. Начело на новооснованата Българска екзархия последователно стояли трима бележити йерарси: Антим I (1816-1888), Йосиф I (1840-1915) и Стефан I (1878-1957).
След Деветосептемврийския преврат от 1944 г. комунистите започват преследване на християнската религия и нейните институции по различни поводи, но с една цел: изтласкване на религията от обществения живот и по възможност нейното унищожаване. Избирането на екзарх, вдигането на схизмата и обявяването на пълна автокефалия на БПЦ на пръв поглед са положителни явления, но последвалото развитие на международната политическа обстановка създава предпоставки за използването им срещу самата Църква.
Ограничаването на църковния диоцез само в държавните граници дава възможност за неограничена намеса на новата власт в делата на Църквата, особено след подписването на мирния договор в Париж (10 февруари 1947 г.). Уреждането на международното положение на България и признаването юна нейното правителство развързва ръцете на управляващата Комунистическа партия за разправа с легалната опозиция през лятото и есента на 1947 г.
Скоро идва ред и на църковните институции. С приемането на нова Конституция (4 декември 1947 г.) Църквата де факто е отделена от държавата, но тук става дума за отделяне, провеждано чрез насилие и от горе.
Това отделяне по своята същност не е единичен акт, а доста дълъг процес, започнал непосредствено след 9 септември 1944 г. и приключил с приемането на Закона за изповеданията (24 февруари 1949 г.). Този закон е насочен срещу всички религиозни институции в България, но засяга най-силно БПЦ.
Подчиняването на Църквата от страна на държавата е друг процес, който също протича на няколко етапа. Основният удар е насочен срещу имотите на БПЦ и преследва ограничаване на финансовата й независимост.
Налагането на държавния контрол върху БПЦ е свързано и с редица други мерки, като оказване на натиск за намаляване броя на свещенослужителите, за смяната или уволняването на неудобни за властта духовници, за ограничаване на религиозната активност на по-ревностни свещеници и други.
От съществуващите две духовни семинарии (Софийска и Пловдивска), едно духовно училище и един Пастирско-богословски институт през 1951 г. остава само Софийската духовна семинария, а Богословският факултет е изваден от Софийския университет и е превърнат в Духовна академия, издържана от Св. синод. Всичко това цели лишаването на БПЦ от добре подготвен клир за в бъдеще.
Преломен момент в подчиняването на БПЦ е отстраняването на екзарх Стефан.
На 8 септември 1948 г. на заседание на Св. синод е разигран фарс по неговата оставка, а два дни по-късно политбюро на ЦК на Българската работническа партия (комунисти) одобрява решението за отстраняването на екзарх Стефан. На 24 ноември 1948 г. той е насилствено интерниран в с. Баня, Карловско, лишен е от правото на свободно придвижване, а също и от правото да извършва богослужение.
В политбюро на управляващата партия е обсъдена необходимостта от изработването на един "нов, малък, демократичен устав" на БПЦ. След дълги спорове на 3 януари 1951 г. Св. синод е принуден да приеме наложения му от правителството устав и да избере Пловдивския митрополит Кирил за свой нов наместник-председател. Неслучайно в протокола от заседанието на екзарсите на тази дата е вписано: "Да се счита, че Българската православна църква има вече одобрен устав и да почне да се прилага."
Следващата стъпка и на правителството, и на Св. синод е свързана с възстановяването на патриаршеското достойнство на БПЦ. Тук не се преследват някакви исторически или чисто църковни подбуди, а политически цели. Доказателство за това е решението на Политбюро на БРП (к) от 10 септември 1948 г.: "Изхождайки от необходимостта да се засили общественият авторитет на Българската православна църква, което е необходимо от гледна точка на организиране борбата на православните църкви против Ватикана и неговата реакционна политика, ЦК дава съгласие българската Екзархия да бъде въведена в Патриаршия."
С налагането на новия устав БПЦ от гледна точка на държавното право се смята за патриаршия, но от канонична гледна точка нещата са неуредени. Освен свикването на църковно-народен събор, който със специално решение да провъзгласи патриаршеското достойнство, е необходимо одобряването на този акт от Цариградската вселенска патриаршия и от останалите поместни православни църкви.
Още през февруари 1945 г. при вдигането на схизмата българската църковна делегация поема пред Вселенската църква ангажимент да не пристъпва към възстановяване на Българската патриаршия, без да е получила предварителното съгласие от Цариград.
В условията на "Студената война" обаче каноническите правила са пренебрегнати и Руският патриарх си присвоява правата да дарява автокефалии или да одобрява нови патриаршии в страните с народна демокрация (т. напр. през 1948 г. Полската православна църква получава автокефалия, а през 1951 г. е последвана от Чехословашката православна църква).
На 8 май 1953 г. в София тържествено е открит Третият църковно-народен събор, на който присъстват 107 избиратели с редовни пълномощия (от определените 111). Първият ден на събора преминава в тържествени речи, проверка на членовете и определяне на работните комисии. На следващия ден (9 май) съборът приема с някои малки промени устава на БПЦ.
На 10 май съборът продължава дейността си като патриаршески избирателен събор. Съгласно чл. 20 от устава Св. синод още на 27 април 1953 г. определя с вишегласие трима митрополити като достойни за патриаршеския престол, които правителството одобрява. Това са Кирил Пловдивски, Неофит Видински и Климент Старозагорски. В деня на избора от 107 гласували избиратели 104 дават своя глас за Пловдивския митрополит Кирил, за Видинския митрополит Неофит - 1 глас, а две бюлетини са обявени за недействителни.
Така на 10 май 1953 г. БПЦ официално е провъзгласена за патриаршия, а за патриарх е избран Пловдивският митрополит Кирил. Той се явява макар и непряк приемник на Търновския патриарх св. Евтимий, последния български патриарх до началото на турското робство.
Посрещането на новоизбрания патриарх Кирил в Пловдив, май 1953 г.
Интронизацията на патриарха става непосредствено след избора му в патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски". Присъстват представители на правителството, на културната общественост, чуждестранни делегации и много вярващи.
Известният общественик и държавник Стойчо Мошанов отбелязва в своя дневник: "Става ясно, че целите на възстановяването на Българската патриаршия през 1953 г. са били външнополитически".
В действителност, на Третия църковно-народен събор не отиват представители на Цариградската вселенска патриаршия, а тогавашният Цариградски патриарх Атинагорас отказва поканата на българския Св. синод да присъства, заявявайки, че подобен акт се явява нарушение на съществуващия канонически и църковен ред.
В следващите години Българска патриаршия е призната от всички православни църкви, като установява жива връзка с тях чрез взаимни послания и гостувания. На 27 юли 1961 г. и Цариградската патриаршия официално признава възобновената Българска патриаршия.
Със съкращения от публикацията "Българската патриаршия - стожер на Православието", публикувана в бр. 20 от 2004 г. на "Църковен вестник". Заглавието е на редакцията.
