Потопът си прави все по-чести репетиции в световен мащаб. Наводненията са неговите зловещи писма както до милиарди еднакво смъртни и жалки хора,
така и до некадърните управници, уж наели се да осигуряват тяхната безопасност.
Дали извън нормалните природни свръхцикли и лудата преексплоатация на планетата има и други тайни манипулативни научни механизми за тези чести наводнения и бедствия, вероятно само Господ, Никола Тесла и тези, които са си присвоили гениалните му изобретения, си знаят.
Но тук думата ми е за предотвратимите действия на държавите и за престъпното безхаберие за бъдещето. Точно за това предупреждаваше отдавна Николай Хайтов.
Поводът за тези мои разсъждения е прелестният му очерков пътепис „По Дамлъ дере", включен в неговите „Шумки от габър", издадени за първи път през 1965 г.
В тази своя обзорна творба Хайтов има страници, които звучат трагично актуално. Толкова предупредително, че би трябвало да бъдат задължителна точка от всяко министерско екологично заседание. В тях тогава действащият лесоинженер и дълбок природовед предоставя данни за много тежки тревоги още в недрата на социалистическия напън за гигантомания без превенция през идните години. И сега излиза баналният, но точен израз, че крушката си има опашка, а за нея навързани опашати недомислия и лъжи.
Заслужава си да цитирам само един по-дълъг, но обобщаващ пасаж, в който преобладава професионалистът: „На върха на Чурала спряхме и погледнахме към Дамлъ дере. Докато се качвахме, хранех тайната надежда, че поголовната сеч може да е пощадила тия непристъпни места, но жестоко се излъгах: Където е могъл човек да стъпи, дърветата бяха немилостиво изпорязани, прекатурени в пропастта и оттам завлечени, кое цяло, кое на парчета. Нямаше ги ония възловати старци по скалите, събрали във възлите си жизнената воля на гората... красотата. И никой не беше се досетил, че възстановяването на тая гора не е в ръцете на човека, че бяха нужни нови триста или петстотин години, докато дърветата отново се покатерят по тия невероятни стръмнини...
А може би не на вятъра трябва да се каже, а на тия, дето изсичат гората: че е дивотия, когато върху една планинска река се строи водносилова каскада, да се обезлесява водосборният й басейн, да се превръща тя, реката, в река поройна! Да се съкращават дните на грандиозния строеж, който ще представлява в близкото бъдеще най-мощният от енергетичните ни стълбове!.
Пет язовира с 860 млн. кубика воден обем, шест водоцентрали с мощност 440 000 киловатчаса! Всичко туй е разчетено върху водите на Въча и нейните притоци, но не върху поройните, мътните води, а върху спокойните й изворни води. А дали те ще са спокойни зависи от това ще попият ли дъждовете в земята, а ще попият ли пък зависи от това дали ще има гора по стръмнините, която да ги спре.
А гората, която ще ги спре, от година на година благодарение на „промишлените" сечи намалява: Изворският технически участък на тешелското горско стопанство вместо плановите девет тона борова смола добива 90 (словом деветдесет тона): десет пъти повече борики за смолене, десет пъти повече борики, набелязани за унищожение." Както пееха пионерчетата: „И ний вървим, вървим нататък...".
Николай Хайтов бе талантлив, предвидлив и много по-социално темпераментен природозащитник от доста световни имена в тази тематика. И всички управници винаги ще има за какво да се вслушват в патриотичния ек на неговите прозрения.
Те са длъжни да се съобразяват с екологичните му предвиждания, когато става дума за опасност от ерозии, свлачища и други, за възпитание на децата още с предмета „Човек и природа".
