Номер, вместо човек. IP адрес, вместо душа


Номер, вместо човек. IP адрес, вместо душа
Сюрреалистична фотография Том Рос
06 Август 2016, Събота


Летни кошмари от жегата

Автор: Веселин Максимов maximov@desant.net

Отдавна го подозирах. Но сега вече ми беше тягостно да го разбера със сигурност. Беше някаква зелено-черна мъгла, като онази в екраните на „Матрицата“, а аз отивах вече не помня къде. Моят приятел Ю.* вървеше заедно с мен и ми обясняваше, че точно така трябва да постъпим, ако не искаме да се изгубим като хора.
Подсъзнателно усещах какво трябва да го питам, но бях много уплашен и не смеех. Не искайте да знаете защо, така се чувствах. Минахме през нещо като мост. Отляво и отдясно имаше пропасти без дъно и това ме уплаши още повече.

Почти замръзнал от страх, прекрачих прага на края на съоръжението и тогава ми стана безпощадно ясно. С нас се е свършило. С Ю. говорихме (уж) нормален български език, а тези познати и непознати, които срещахме, скърцаха като компютри.
И осъзнавах, че отивам някъде дълбоко, дълбоко, откъдето няма как да излезем. После видях М., който също като Ю. никога не е давал кой знае каква причина да го мисля за живеещ в компютрите, но и той почти не говореше. Разбирах какво ми казва по принцип, но не по човешки начин.

След малко седнахме, а двамата ми разясниха какво се е случило. Най-накрая компютрите са създали свой собствен свят. В който такива като мен, дето много харесвали да живеят без тяло, мисли и чувства, са добре дошли, край на нормалното общуване, всички сме роботи, вече няма нужда от здрависване, сръдни, учудване, благодарности и онзи орган в устната кухина след известно време ще закърнее, а после изчезне напълно.
Ю. и М. ми обясниха, че вече не е майтап, а трябва да се подготвя. „За къде, бе?“, питах много уплашено и усещах, че съм обречен. „Да застанеш на таблото“, отговориха ми.
Там, където вече никога няма да бъда човек, а само номер. Цифра. IP адрес в глобалната интернет мрежа. Поисках да им възразя, но осъзнах с ужас, че не говоря, а просто им скърцам. Като компютър. Изпращах им импулси. После се събудих от кошмара. Всичко беше реално, навън зазоряваше, над мен крещяха чайки, градският транспорт в Бургас с пухтене и писък на спирачки приемаше естествения си всекидневен облик.

Чисто физическият страх ми даде първия човешки импулс – да се обадя по телефона на двамата си приятели и да им кажа, че ги сънувах в грозен кошмар, в който тримата не общувахме нормално, а живеехме в компютърен свят. Но се отказах.
Беше време на разсъмване в големите градове, в които хората не си говорят по нормален начин, а само по интернет.
Вие как се свързвате с приятели от другия край на вашия град? А от страната? Или с тези ваши любими хора, живеещи на другия край на земното кълбо? Точно така, друг начин няма.
Ако при нас е розовееща утрин, там е средата или краят на техния ден. Те същите както преди ли са или са просто номера от интернет? Засилва ли се чувството за истина, когато ги виждате, а не само изписвате букви и цифри, които отиват при  тях като битове и байтове?

Замества ли подобен двучасов „разговор” гледането очи в очи, обикновеното „здрасти” и приятелската прегръдка? Аз все повече усещам, че отговорът за мен е „не” и може би прегрелият от жегите ми мозък визуализира този ми страх в подобен идиотски сън. Но от доста време чувството е тягостно и става все по-зле. При вас така ли е или не ви пука? Мислите ли, че е нормално младежи да се съберат на купон и там да не се напият и да свирят с китари, а да ровят безмълвно в мобилните си телефони?
Хей, огледайте се, в България вече има поколение, отгледано по Скайп, по Фейсбук, по ICQ (не зная дали тази комуникация още продължава).

„Добре ли сте, майче, към Коледа ще си дойдем!“, а рожбата дори не знае какво е Коледа. Или знае, но отдавна не му се е случвала, защото две от главните действащи лица от години живеят далеч от дома, за да печелят достатъчно пари.
Сякаш някакви скапани банкноти могат да заменят човешката приказка и допира на душата. Не зная как стана така, че от огромно желание да сме високотехнологични и модерни, всъщност станахме някакви жалки аватари.
Все по-често си мисля за това, когато пишем остроумия в интернет и уж не чакаме мнение за тях, но всъщност осъзнаваме, че тези изречения заместват човешкото общуване.

И като всяко нещо, което не се използва, то лека-полека изчезва. Вярно, интернет остроумието докарва много „лайкове“ от приятели, познати и тотално непознати.
Така можеш да станеш голяма работа без да се налага да говориш на хората и да ги убеждаваш в своята правота по онзи начин, измислен от Демостен и Дамокъл.
Но все си спомням онази приказка от гения Алберт Айнщайн: „Страхувам се, че ще дойде ден, когато технологиите ще изместят човешките взаимоотношения. И тогава светът ще се напълни с идиоти“.
-------------
Ю* и М* са ми близки приятели, чиито имена не искам да спомена, защото не са фенове на този вид комуникация.


В категории: Коментари , Горещи новини

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки