Резово, според езиковедите, носи името на тракийския цар Резос
Автор: Камен Колев
Ако обичате да почивате по топлите плажове на Южното Черноморие, направете си труда и отскочете до Резово. Малкото гранично селце е най-югоизточната точка на страната ни, а от брега на тясната Резовска река можете да видите турския бряг. Оттук започва южната ни граница с Турция с дължина 259 км, както е договорено в подписаното на 6 май 1992 г. между България и Турция споразумение за определяне на държавната ни граница в района на устието на река Резовска.
Морската и сухоземната граници на страната ни се срещат с турските на една скала на най-южната българска суша.
Между морския бряг и устието на рекичката е сгушено живописното селце и почти няма кръчма, която да не открива панорама към морската ни граница и устието на реката.
В миналото в околностите на Резово е кипяла интензивна металургична дейност. На около 5 км западно от Резово, в местността Згуриите, се намира най-голямото находище от древни шлаки у нас. Смята се, че залежите са няколкостотин хиляди тона. В местността Селски дол, на 3-4 км западно от селото, освен рудни разработки има и тракийски могилен некропол.
През Средновековието в Резово е имало 41 домакинства. Било пристанищно селище. През XVIII в. е споменато като "Буюк Резве" ("Голямо Резово"), а на картата на Николаас Витсен от 1715 г. "Рузезуу" е отбелязано и като река.
Австрийският пътешественик Карл Щютц споменава Рузе през 1788 г. Според Венцел фон Броняр (1776 г.) "селото е доста голямо, но извънредно зле застроено с къщи, покрити с тръстика. Селяните му изнасяли за Константинопол дърва, дини и голямо количество лук...".
Морският пристан Резово е нанесен и върху картата на Кристиан Томас (1788 г.). По същото време го отбелязва и австрийският гравьор Макс Шимек, а под името Рузе то съществува на картата на генерал Хатов от 1829 г.
Селото,според езиковедите, носи името на тракийския цар Резос. С войските си той се е сражавал на страната на троянците, според Омировата "Илиада". Заради нападенията на кавказките пирати резовци решили да сменят мястото на селото и да го пренесат по-далеч от морето. Новото място било на 10 км в Странджа на хълма Кукуча. Въпреки това, крайбрежната му земя не преставала да се използва от местни овчари.
Селището е силно пострадало при потушаването на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г., когато всички 70 къщи били ограбени.
В началото на 20 век то е построено наново (на днешното си място), тогава е вдигната и църквата „Свети Константин и Елена“. Дали на събуденото за живот място името Еникьой (Ново село). През 1920 г. било възстановено старото име Резово, което селището носи и днес. След Балканската война в Резово дошли няколко семейства бежанци от селата Яна и Блаца (днес на територията на Турция) и преселници от Малко Търново. Населението се е препитавало с въглищарство, земеделие и риболов. Преброяването на населението през 1926 г. установило 95 къщи и 378 жители, от които 70 бежанци от Източна Тракия.
През 1955 г. в Резово е имало 90 къщи, но селището постепенно западнало, защото попада в граничната зона на България с Турция. Нов тласък за оживление и туризъм дава отпадането на забраната в района да се пътува само с пътен лист и през последните години селището се съживява и става любимо място за хора, търсещи уединение и спокойствие.
Днес там има 77 постоянни жители, но през лятото те се увеличават многократно заради курортистите. Струва си да видите църквата „Св. Йоан Кръстител”, съградена в днешния си вид от архитектите Гергана и Иван Иванови и от волните помощи и безплатен труд на резовчани. На това място била старата църква, разрушена по времето на социализма. Един ден местна жена - Дафинка, сънувала чуден сън. Някой й казал със сърдит тон: "Докога в Резово ще стои празно мястото на моята църква!"
Разказала жената съня си на своите съселяни и решили да започнат строежа. В първите години на демокрацията било много трудно. Дафинка сама купила тухлите, арх. Иванов начертал сградата, но нямало други средства за материалите. Призовали хората в Резово и всеки се отзовал със своя лепта и безвъзмезден труд. Поканили майстор Денислав Денев от Тревненската школа да изработи иконите на иконостаса. Днес в единия край на църквата паметно са изброени всички дарители, начело с майстора зограф.
Забележителна е и живописната Резовска река, която извира от района на Паспалдереси в Странджа, източно от Кофчаз в Турция. Извива се в долина с меандри, красиви скални образувания и множество бързеи, преминаващи в тихи речни участъци. Заливът е зимовище на водолюбиви птици. Могат да бъдат наблюдавани ловуващи в морето видри. Реката е дълга 112 км и се влива в Черно море. Морето пък дава богат улов на скорпид и барбун, които местните ресторантьори съвършено приготвят по различни рецепти. Опасният заради шиповете и отровата си скорпид има божествено вкусно месо, а барбунът, наричан още царска риба, е ценен морски дар, известен от дълбока древност. Рибата е много харесвана заради своето вкусно, леко, бяло и стегнато месо с дискретен морски, леко сладък вкус.
Ако отидете да разгледате Резово, не забравяйте да носите личната си карта. Пътуването из района все още става под контрола на Гранична полиция, а на 2 км преди селото има и граничен пункт. Възможно е униформените да ви поискат документите, за да ви регистрират. Бански за Резово вероятно няма да ви трябват, защото тук плаж няма - брегът е скалист и единствената пясъчна ивица е непосредствено до селското пристанище.
За сметка на това, само на няколко километра северно вдясно черен път води към омайния нос Кастрич, чийто плаж, макар и каменист, предлага и място за уединено плажуване.
Донякъде можете да стигнете с кола 4х4, а после трябва да повървите стотина метра пеш.
На носа се намират останките на малка крепост с правоъгълен план (20 на 30 метра). Вероятно това е известната късноантична и средновековна крепост Кастрацион, наричана още Кастрица, Кастрич, Кастро. Основите на крепостта, която е била иззидана с ломен камък, споен с хоросан, имат правоъгълна форма със страни приблизително 20 на 60 м.
Тази крепост се споменава през 1263 г. от византийския хронист Георг Пахимер. За нея съобщава и Мануил Фил, описвайки битките между Византия и България за овладяване на укрепените черноморски градове на юг от Бургаския залив. Намерените археологически находки доказват, че крепостта е съществувала от Късната античност до османското нашествие.
В залива край нос Кастрич, освен на плажуване, може да се порадвате и на гмуркане в плитките морски пещери. Изпълнени с морски обитатели, те са подходящи за достъп дори и на деца, оборудвани с очила, шнорхел и плавници. Ако имате желание да посетите най-красивия български плаж, само на 5 км северно от Резово е заливът Силистар - един от малкото, непревзети от бетон и строителство у нас.
Някога на това място е бил чифликът Челяслар. С това име заливът е означен и по старите руски едромащабни карти от ХIХ ( т.нар. верстьовки). Силистар е обявен за защитена местност през 1992 г., за да бъдат запазени гнездилищата на редки и защитени птици - лешояд, скален орел, черен щъркел, кълвач, гълъб хралупар, бухал и др. На Силистар има запазено находище от пясъчни лилии.
Още по на север, на около 5 км при входа за с. Синеморец, е и друг живописен плаж - Велека. Зад него се извива едноименната река, разделена с пясъчна ивица от стръмния морски бряг, а в единия край е нейното устие. Реката придава приказен вид на околността – зелени гори, достигащи до самия бряг, тъмни скали с причудливи форми, изваяни от природата, и златисти пясъци.
Достигайки до Синеморец, реката образува красива лагуна и се просмуква към морето под пясъчна коса. Плажът не е подходящ за начинаещи плувци поради особените морски течения, оформящи се от вливането на реката в морето.
Но пък се предлага разходка с кану и лодка по река Велека, която може да ви погълне цял ден сред приказно красивите жълти лилии и костенурките по бреговете.
