Спомени за циганки и мигове в казармата

Карлово – свято място, отхранило дякон Левски. Град с гарнизон и военно училище, в което тежки учения някога провеждаха химическите войски.
Веднъж, до самия вход на спалното помещение на една масичка върху текст от клетвата някой от дневалните в изблик на нежност бе очертал женско тяло.
Влиза старшината, вижда наброската и изкомандва: „Рота, строй се!“. И се разхожда намръщен пред всички ни, а ние сме замръзнали под строгия му поглед.
„Мъже ли сме?!“ – навъсен пита той. „Тъй вярно!“ – отвръщаме незабавно в един глас. Но на въпроса му „Кой надраска това?“ всички мълчим..

Нещата очевидно отиват към наказание на някой от дневалните, когато изведнъж моят приятел Христо решително заявява, че той е сторил това. И обяснява, че му домъчняло за неговата приятелка. Подавайки снимката й, той добавя: „Циганка е“.
Всички му завиждахме за тази красавица. А старшината закрачва пред строя замислен, но този път сините му очи са ясни. „Запомнете, войници – бил съм на фронта, женен съм... Какво ли не съм видял в живота, но старшина Григор Бойков винаги зачита женската красота. Дори да е циганка, жена е. Запомнете го добре!“ – казва той, а ротата ревва: „Тъй вярно!“.
Какво да ви разправям – казарма!

„Христо, попско чадо такова – питам го аз, – как се сети за снимката? А той отвръща: „Ти как би постъпил? Иначе щеше да загази някой от дневалните“.
Дойде краят на обучението ни. Пристигахме момчета, тръгвахме мъже – сутрешната ни физзарядка беше да пробягаме разстоянието до Сопот и обратно.
Дойде и раздялата. И до портала ни изпрати мълчалив и с тъжни очи същият старшина. Той ни направи мъже.
Ще добавя, че сред нас имаше циганин със средно образование, който пееше, свиреше и никога не униваше, както и едно еврейче – с цигулка, което често в часа на ставане ни будеше с нежни мелодии.

Това бе деликатният Соломон от рейнджърската школа в Карлово. Цигулката беше винаги до леглото му. Бяхме млади, беше ни весело и хубаво.
Като влезеше строгият старшина Григор Бойков, леглата ни вече бяха оправени като по конец и не беше никакъв проблем да пробягаме разстоянието до Сопот и обратно. С нас тичаше ухилен до уши циганският веселяк Папалеза. Той развеселяваше всички ни, но като нарамеше катушката, пречка за него нямаше, следвайки принципа „Умри, но свръзка дай“!
Кой ли тогава можеше да надникне в бъдещето!

Кариерата ми започна със съдийство. Наложи се да вляза в съседния кабинет на една колежка, при която заварих една много популярна тогава юристка и един мъж със сериозно изражение – оказа се мой съученик, с когото отдавна не бяхме се срещали. Той се прочу като специалист – търсен, тачен и перспективен.
Колежката се обърна към него, за да ме представи. А аз се позасмях и попитах къде е Мария – една циганка, която бе влюбена и грижлива към него. Двамата бяхме в една компания, знаехме се добре. Но той отдавна бе забравил Мария, че и приятелите си.
Както е казал Некрасов „В коя година смятай сам, в коя страна – досещай се“...

Още в самото начало в съда ми възложиха наказателни дела. Имах един съдебен заседател – скромен, деликатен и сдържан. Довери ми, че е циганин християнин и по него време се налагало често да калайдисва медни съдове. Нямал нищо общо с рода на Кольо циганина. Но когато се налагало, се съветвал с него.
Едно трябва да призная – циганинът има хиляда начина да постигне целта си, но внимателен ли си с него, прецени ли, че си му направил добро, е признателен до гроб.
В една дъждовна вечер, в адвокатската ми кантора дойде мой познат. Изглежда съм му направил нещо добро. Помоли да приема двама „часовникари“ – такива бяха времената.
Започна една словесна игра, приказки и увещания, разговори по телефона с Тутракан...

Накрая единият, който вероятно смяташе, че където има адвокат, има и пари, извади нож и тръгна към мен. Тогава познатият ми, който ги доведе, застана пред мен и го изблъска през вратата, като викна след него: „Изчезвай от Русе и разправяй навсякъде: „Адвокатът е силно мой човек!“.
И до днес с удоволствие си спомням този „комплимент“.

Наскоро се наложи да отидем в гробищния парк „Чародейка“. Наблизо бе паметникът на Златан Шерифа. Не се чудете, времената се променят. Сред циганите се налагат лица с характер и авторитет. И той починал. Но средата му ще създаде нов – по-различен, по-авторитетен и образован.
Само едно не мога да приема – понятието „ром“. Вероятно животът ще го наложи, но как ще слушам на концерт в Русе „Цигански  напеви“ от Сарасате или ще гледам в операта „Цигански барон“.
Да ме извините – все пак това е класика.


В категории: Горещи новини , Трибуна