Руски професор предсказва Деня на трагедията в село Згориград край Враца отпреди половин век
Автор: Борис Цветанов
Колоритния журналист от нестандартния някога окръжен вестник във Враца „Отечествен зов“ – Георги Карданов, преди четири десетилетия познавах като голям боец. Той бе най-точен в отразяването на апокалипсиса, връхлетял с. Згориград на 1 май 1966 г.: „156 къщи са разрушени и отвлечени, 118 обезобразени до неузнаваемост трупове (4 – на деца), 2000 ранени, 300 семейства останали без дом, покривите на 1000 къщи отнесени от водната стихия“.
Мога само да уточня – 50 000 кубически метра е била тинята...
Всичко трае секунди и се случва в момента, в който в града под Околчица е започнало тържеството по случай Първи май. Иронията на историята е, че апокалипсисът в Деня на труда е причинен от... липса на истински труд!
А всичко е можело да бъде предотвратено...
Година по-рано руският професор Павел Димитриевич Евдокимов, завеждащ отдел в института „Б. С. Венелиев“ в Ленинград, като истински пророк предсказва дори точния ден, в който ще избухне заложената бомба със закъснител. Но не само че никой не му обръща внимание, ами недосегаеми номенклатурчици го обявяват за луд. Писмените му препоръки са хвърлени под миндера и изчезват яко дим...
На 1 юни 1965 г. Евдокимов посещава хвостохранилището край Враца. Той е в България по покана на председателя на Комитета по химия и металургия Георги Петров. Хвостохранилището на оловно-цинковата фабрика „Мир“ към рудник „Седмочисленици“ край Згориград е изградено през 1960 г. като временно. Но както повечето „временни“ неща, които се трансформират във вечни, нашите умници решават през 1961 г., че експлоатацията му може да се удължи, като се увеличи обемът му. Развява се знамето на икономиите и дузина шарлатани пълнят джобовете си с пачки. Напразно специалисти сигнализират на Министерския съвет, че „решението е непригодно от техническа точка“.
Предложението е прието даже като рационализация и премиите потичат към свои хора. При работата се допускат технически грешки, но кой ти гледа. През 1964 г. „златната мина“ отново е разработена: ново „рационализаторско предложение“ и хвостохранилището пак е разширено, и то с явни, груби и дори фатални грешки. Но пак лапачи на народни пари бият барабана на социалистическата гордост.
Всичко това става ясно на проф. Евдокимов веднага щом прави оглед на място, където се събира шлаката от рудника. Той е опитен специалист, бил е по обекти в цял свят. Хваща се за главата, свиква съвещание, пише тревожно предупреждение:
„Хвостохранилището ме разтревожи. От хидротехническа гледна точка състоянието е във фаза на стихийно бедствие. Метеорологичните условия се определят в този район като дъждовни през пролетния сезон. С настъпването на пролетта следващата година ще започнат да прииждат отточни води – най-голямата опасност за хвостохранилището. Стената е неустойчива и няма да издържи на натиска на вода и хвост. Тя не е съобразена с капацитета на хвостохранилището. В края на април и началото на май 1966 г. може да се очаква катастрофа, свързана с човешки жертви и големи щети. Препоръчвам ви веднага, още сега, да започнете евакуирането на жителите на Згориград и да вземете мерки за укрепване на стената. Допълнително ще се запозная с метеорологичните условия тук в последните години и ще ви изпратя окончателно писмено заключение за изводите и препоръките. Веднага обаче, още сега ви заявявам, че около 1 май 1966 г. ви очаква голяма катастрофа!“.
И пророчеството се сбъдва. Точно на 1 май 1966 г. председателят на КДС Ангел Солаков е сюрпризиран: станало е страшно произшествие във Враца – стената на хвостохранилището край Згориград се скъсва и огромни маси от утайката заливат града. Той изпраща дежурна кола до дома на началника на следствения отдел Тодор Радулов и същият отлита с хеликоптера на министерството, като каца на стадиона на Враца. Онова, което вижда, ще носи в сърцето си до края на дните си – отчаяни хора напират да разпознаят труповете, майки оплакват деца, жени – съпрузите си…
Селото откъм хвостохранилището е пометено. Където е имало къщи, царува сиво-черна тиня. Тук-там – руини от доскоро потънали в цветя къщи.
Работник, проправящ канавка, му обяснява, че от два дни вали и поточетата навлизат в хвостохранилището... И той, бидейки наясно, че няма нищо по-опасно от смесването на водата с хвоста и проникването на тази каша в основите, сигнализира висшестоящите. Техническият ръководител на обекта Кирил Лилов е категоричен: „Няма страшно, но ти прави канавка...“
На другия ден утайката си прави място и пропада. Работникът настоява пред Лилов да се вземат мерки. Той пристига в 9.30 ч., гледа, гледа и пак заявява: „Няма страшно, копай с лопатата“! И отпрашва за града, нямайки търпение манифестацията да свърши, че да си разкопчае пояса на софрата...
В 11,30 ч. удря часът на предизвестения взрив. Стената се откъсва. Вода, хвост, камъни и всичко, изпречило се на пътя, за секунди помита къщи, потопява и влачи хора и добитък...
Не можем да разкажем всичко, на което става свидетел Радулов. Старец държи малка внучка край дънер и плаче – стихията вече е погребала сина и снаха му. Той е успял да грабне двете си невръстни внучета, но стихията измъкнала от едната му ръка момченцето...
Шест месеца продължава войната на Тодор Радулов и следователите от екипа му да разкрият виновните за трагедията. Те са атакувани отвсякъде. Лавинообразно нарастват заканите и намесата в работата им. Но Радулов, който дори в ония години е независим мъж, довежда нещата до решение за подвеждане под отговорност на главния инженер на управление „Цветна металургия и рудодобив” Иван Чолаков, на главния инженер на обекта Коста Гърков, на началника на рудника Краю Сираков и познатия ни вече Кирил Лилов.
„Колкото по-дълбоко навлизахме в изясняването на истината, толкова повече се разгаряха страстите в ръководството на Комитета по химия и металургия. Оспорваше се компетентността и обективността на следователите...“ – споделя началникът на следствието.
Екипът на Радулов започва да изпитва съмнения дали ще доведе нещата докрай. Чолаков, Гръков и Сираков като факири вадят връзки по висшите етажи на властта. Стига се до заповед 21 на Министерския съвет от 18 октомври за назначаване на правителствена комисия за всестранно (?!), техническо и теоретическо разследване на случилото се. Целта е прозрачна: да се обори заключението на следователите и причините да се отнесат към природни фактори. Като експерти са определени някакви учени титладжии, които са едни от тези, дето са определили мястото на хвостохранилището...
А вече няма съмнение във вината на привлечените под отговорност. Но шарлатаните пускат в ход нова връзка и стигат до заместник главния прокурор генерал Капитанов, който обаче храбро застава на страната на Радулов.
Констатациите и предупрежденията на проф. Евдокимов се крият в миша дупка, докато ножът на именития следовател не стига до кокала. За всеки случай той адресира писмено искане до Генералната прокуратура на СССР да му се изпрати по специален куриер заверен подпис от института в Ленинград за заключението на професора.
Висши инстанции се опитват да окажат натиск върху Ангел Солаков, но той като един нов Соломон заявява: Радулов ми е подчинен само административно, но по закон, по следствените дела е подчинен на прокуратурата.
Присъдите са произнесени през април 1967 г. Осъдените са признати за виновни по престъпление от немарливост и некомпетентност.
Чолаков и Гърков получават по 12 години затвор, Кирил Лилов – 10. Краю Сираков – само 4!
Очевидно липсата на истинско правосъдие не е от днес...
