В историята българска, още от началото на хан-Кубратовата мъдрост за съединението и силата на държавата, когато синът в лето 681-то накара империи
да признаят нова България, се редуват изгреви и залези. В летописите на книжовници и държавни люде изгревите всякога се извайват с блясъка на ослепителна светлина. Освобождението ни на Трети март, изгревът на паметта ни, предаван от век на век.
Чедата български векове са посрещали залезите с меч в ръка, бран след бран – до изгрева. Хайдушките оборища събират левент момци и прочути войводи.
Един Дякон кръстосва Родината си. Скитникът в нощи потайни създава комитети, гради революцията.
Въстанието в априлското лето 1876-о събужда позадрямала Европа. Големи люде ще изрекат огнени слова за тиранията в българско. Не, българинът повече не може да бъде роб. „Любовта към Отечеството превъзхожда всички световни добродетели“, изрича народний войвода Г. С. Раковски.
Удря часът на голямата надежда. Руското войнство, Българското опълчение, доброволците от Румъния и Финландия тръгват към България. Цяло българско посреща освободителите възторжено с благослов. Бавно, но неотменно изгревът светлее на небосклона.
Лето 1878, 3 март! Петвековният мрак се стопява в мразовития мартенски ден. Свобода, родена в края на зимата и началото на дългоочакваната пролет. Светлина, плиснала от малкото селце Сан Стефано, станало символ на скъсаните робски вериги, ръждясали от времето, прогнили от проклятие, окървавени от обич към скъпото Отечество.
Няма окови за свободолюбивия български дух!
Трети март е дата, вписана в народния празничен календар на българите – един апотеоз на възкръсналата свобода от пепелището на трагична съдба. Сълзи, плач от изживяната радост.
