Мил спомен за търновските кръчми

Автор: Здравка Христова

Търновчани имали пъстро отношение към народните пивници. Докато в миналото мъжете с удоволствие посещавали кръчмите, жените, верни на патриархалните традиции и нрави, си позволявали да сръбват публично алкохол само на многолюдни събирания като сватби, погребения и сборове. Те често влизали в разпри със съпрузите си заради страстта на благоверните им към чашката.

Независимо от това, в началото на ХХ век болярките не изпаднали в крайност като жените от село Горно Пасарел, които през 1903 г. стъкмили специално прошение до Народното събрание, в което те, заедно с присъединилите се към тях мъже, настоявали за затваряне на кръчмите заради масовото пиянство на населението. Казусът се оказал сложен за разрешаване от народните избраници.

Според едно от предложенията изходът от създалата се ситуация се криел в почина на Бяла черква, където били открити чайни и кафенета, в които освен ободрителни и безалкохолни питиета, се предлагали и вестници. Тъй като не намерили изход, депутатите решили да потърсят съдействие от търновеца Михаил Страхов. В качеството си на финансов министър по онова време и опирайки се на закона, той проявил благосклонно отношение към питейните заведения.

Въпреки липсата на бунтарско отношение към долнопробните кръчми, общинската власт във Велико Търново не проявявала безразличие към тях. Специални правилници и редица други разпоредби регламентирали тяхната дейност. Така например със заповед № 8 от 8 март 1900 г. тогавашният кмет Кръстьо Станчев задължил кафенетата, кръчмите, гостилниците и публичните домове да работят най-късно до 1 часа след полунощ, разказва за онези нрави и отношението към пиянството и разгула Тодорка Недева от Регионалния исторически музей във Велико Търново.

Статистиката сочи, че преди повече от осем десетилетия кръчмите били 90 и с броя си оглавявали класацията на питейните заведения. Всяка пивница била прочута със специалитета си и имало постоянни клиенти, които се ползвали с привилегия в сравнение с пишман посетителите.
Любителите на троянската сливова се събирали „При Горнака”. Неговият помощник Чушката умеел да приготвя вкусни салати от домати, пипер и лук, обилно гарнирани със сол и оцет. Ценителите на червеното вино отивали „При Шумелата”, а на пелина – „При Русевчето”. Варльоолу предлагал разнообразни качествени питиета, а почитателите на по-интимната обстановка посещавали „Ташмаза”, „Напълни бучи” и „Аджилето”, които се славели със сепаретата си.

В кръчмата на братя Шопови редовно отсядали италианските специалисти по жп строителството. Те получавали по седем-осем лева дневна надница, а двамата братя продавали виното само по 20 стотинки литъра, споделя резултатите от проучванията си за търновските кръчми през първата половина на XX век Недева.
Старите търновски кръчми отдавна са в миналото, но и досега битуват носталгичните спомени за тях. В онези времена тези (не)богоугодни заведения, придаващи неповторим колорит на старопрестолния град, били място за срещи и развлечения. Спомените на д-р Сава Русев свидетелстват, че често се случвало другарските рандевута да започнат още в ранните часове на деня и до залез вече да прераснат в запои.

Касапите приготвяли прословутите търновски гювечи, занасяли ги на фурната да се опекат, а след това за обяд ги доставяли в някоя кръчма, където ги поливали обилно с вино или с пелин. Вкусното ядене и „добрите кярове” изпивали много алкохол, което личало от „зачервените гребени” на посетителите и пиперливите шеги и закачки, които си разменяли. Понякога ставали и бурни свади, в които взимали участие колоритните градски пияндета, разказва музейната уредничка.

От тях тя откроява популярния в миналото търновец Михаил Андреев. Не една или две, а цели 15 години той следвал всевъзможни науки в Женева, като се започне от медицина и се стигне до правото. Знания и дипломи не получил, но старостоличани единодушно го обявили за „професор по хапване, сръбване и особено по женската част”. След като родителите му го отзовали от чужбина поради непригодността му да овладее науката, той направил много, но все неуспешни опити да работи като учител по френски език.

Бай Михаил извадил късмет да го назначат за даскал в Лясковец. Още с пристигането си в близкото до Търново градче обаче се насочил към най-добрата местна кръчма и си поръчал порядъчно количество червено вино и печено свинско. Придобилият след обилното пиршество юнашка сила и мерак болярин помолил съдържателя на кръчмата да му намери жена срещу заплащане. Стреснатият човечец, споделящ патриархалните възгледи на съгражданите си, твърдо заявил: „С пари, без пари, такива работи в Лясковец няма!”. „Щом няма, няма да имате и даскал по френски”, светкавично реагирал ценителят на хубавото вино и на сочната женска плът.

Сред отявлените любители на чашката в старо Търново се нареждал и Кабаджата. Той работел като прислужник в хотел „Борис”. Основното му задължение било да мие приборите на многобройните клиенти, а любимото му занимание се свеждало до изливане остатъка от чашите с алкохол, независимо от вида му, в голяма халба и изпиването на така получения коктейл на екс.
Старият ерген Шубрака можел да глътне цяла халба вино или бира наведнъж. Гледката била любопитна, а местните зевзеци често му поръчвали „дозата”, за да се позабавляват.

Стари търновци разказват, че веднъж в шишето му с вино влязла муха. След неуспешни опити да я извади Шубрака прилежно изпил съдържанието на бутилката заедно с „летящото мезе”. Любовта на старостоличанина към алкохола обаче била обратно пропорционална на отношението му към жените. След въвеждането на ергенския данък от мъка Шубрака и верният му другар по чашка Матейката се напили и залитайки повече от обикновено по тъмните улички на града, гордо запели: „Ще платим, ама няма да се оженим”.

Макар и рядко, се намирали и търновци, които зарязвали кръчмарството. Според спомените на д-р Сава Русев един от тях бил Владимир, чието заведение навремето посещавали руските офицери. Той се отказал от локала си и започнал да произвежда сода и лимонада, като дори сам приготвял нужната му въглена киселина от счукани на прах мраморни блокове и азотна киселина, разказва още Тодорка Недева.

В миналото собствениците на някои кръчми радвали клиентите си не само с вино и други алкохолни еликсири, но и с дайрета, тарабуки и други инструменти, а любимата песен, с която старостоличани много се гордеели и винаги пеели, била Хаджиминчовата. Докато направят главите, посетителите имали възможност да играят на табла и карти, а след войните за национално обединение – на билярд, шах и комар. Почти анекдотично звучат спомените на стари търновци, според които запалени и вече на приличен алкохолен градус комарджии проигравали не само дрехите си, но и жените си.

Култът към търновските кръчми продължава и в наши дни. Студентите с посребрели вече коси с умиление си спомнят  за дискотеката „Емона” в двора на Старото военно училище, чийто дансинг често ставал арена на „академични” юмручни схватки. Любимото място за поливане на всеки взет изпит от години вече не съществува. В района на университета пък се намираше дискотеката „Кева”, която студентите посещаваха по-редовно от всички лекции и упражнения през следването си. Някои от класиците на търновското студентство прекарваха по цяло денонощие в сепаретата в „четене” на съдържанието на бутилките. Преди десетина години култовото заведение бе опожарено и повече не възкръсна от пепелта.

Любимо заведение бе и „Чадърите”, където се предлагаше „бира на метър”, като мерната единица се отчиташе с разстоянието, запълнено с еднолитрови халби, наредени една до друга. Днес на това място се мъдри хотел.


В категории: История , Горещи новини