В класните стаи чиновете невинаги са подредени пред черната дъска
01 Юни 2015, Понеделник
То е отворено във френската столица преди десетина години и в него учат над 100 деца
Автор: Иван Фурнаджиев, Париж Снимки: Авторът
Някои от децата, дето стояха на чиновете тук или припкаха из коридора сегиз-тогиз, имаха малък акцент, но речта им си беше българска. Пък и как иначе? Намирах се в Българското училище „Кирил и Методий” в Париж. Създадено преди близо десет години, то скоро ще чества малкия си, но важен юбилей.
Годината била 2006-а, когато асоциацията „Българският език – език европейски” решава, че най-важото за опазване на българския дух е да се отвори школо за децата. Основател и двигател на тази идея е Камелия Конакчиева, която и до ден днешен се грижи за учебното заведение. Но началото, както всяко начало, е трудно.
Започват в един апартамент с 24 деца. Днес учениците, които сричат тук родното „а, бе“, са над 100. Бивали са и повече.
Старият апартамент е „пораснал” с осем класни стаи, разположени в частното училище „Сент Пиер Фурние”, и обучението вече се води с всички съвременни удобства и помагала. Засега само в събота, но успяват да се запълнят 36 учебни седмици. Първият звънец удря в първата събота от месец септември и оглася съботните дни чак до 4 юли, когато учениците излизат във ваканция.
Децата тук са на най-различна възраст. Приемат ги от тригодишни в детската градина „Зайченцето бяло” и стигат до юноши на по 18 години, които се стягат за матура. Някои от тях са родени във Франция, други са дошли край Сена с родителите си, но са запазили детския си речник. Други, те също не са малко, са от смесени бракове и хвала на родителите, които не са оставили рожбите си да онемеят за българското слово. Даже и когато то не им е майчино в прекия смисъл на думата.
Математиката, физиката, химията, както и всичко друго, са оставени за френските колежи. Децата постъпват в училището, за да учат български език, българска литература, география и история – на Родината, не ще и дума. И тук вече потърсих за помощ директорката на училището и преподавател по история Мария Атанасова.
„Предаваме по учебниците на МОН, разбира се – усмихна се тя. – Но да се говори за Левски, Стамболов или турското робство пред деца, които нямат историко-културната база като връстниците си от България, не е същото. Целта ни е да провокираме възпитаниците си да мислят.
Когато предавах например урока за периода на турското робство, оставих учениците да кажат какво мислят. „Това си е било робство, госпожо – отвръщаха те, – взимали са деца за еничари, работели са ангария”. Но Васил Левски и Ботев роби ли са били?! Сложничко!
Същото стана с урока за Стефан Стамболов – диктатор ли е бил той, или е мислел за благото на България? Въобще, стремим се учениците да не тръгнат по най-лесния начин и да приемат нещата в бели или черни краски. Особено историята ни.”
И понеже учебната година е почти приключила, сега тук имат една друга, голяма радост. По програмите „Пролетни празници в Европа” и „Еразъм плюс” група от ученици и преподаватели замина за Прага. Там заедно с представителите на българските училища в Будапеща, Дъблин и Прага ще поднесат китките си пред паметника на равноапостолите св. св. Кирил и Методий. В пътуването е превидено и посещение във Великоморавия, където се смята, че почиват тленните останките на Методий.
То вече не е новина, но нека споменем, че тази пролет групи от същите тези училища гостуваха на „Кирил и Методий” в Париж. Настанили ги в семействата на деца от училището, затова радостта на младите домакини и гости била взаимна. Те заедно разглеждали прочутата столица на Франция и научили много, и то не от чиновете, а на живо, за историята на този неповторим град. Дали са се покачили на Айфеловата кула – не знаем. Но че се се фотографирали пред нея– виж това е сигурно.
Обменили адреси, сувенири, снимки и, да се надяваме, изковали едно трайно приятелство, далеч от родината, ала завинаги с България в сърцето! А наесен – отново с родното „а, бе, ве“.
Но парижкото българско училище има и своите проблеми. Според френските закони, странно защо, като трети език, който събира точки за матурата, се признават хърватски и фински, тоест те са на „втора позиция”, както е местният термин, а българският е на „трета”!
С какво ли споменатите два езика са по-европейски или по-разпространени в Европа, не се наемаме да кажем. Знайно е, че малки народи и малко езици няма. Тогава защо не всички сме равни!? Остава, както се казва, надеждата, че от София ще настояват пред когото и както трябва, за да се отстрани тази неправда.
А дотогава – да живее ваканцията! Защото по българските къщи, убедени сме, не само в Париж, куфарите вече се стягат за „у дома”!
