Англичаните в България през средновековието


Англичаните в България през средновековието
Манускриптът със сагата, в която се говори за английските емигранти
27 Февруари 2013, Сряда


Някога на наша територия се заселили много емигранти от стара Англия, а страната ни често е споменавана в западни ръкописи

Автор: Милен Николов археолог в РИМ - Бургас

Неотдавна се разрази скандал, сътворен от британския евродепутат Найджъл Фарадж, който пряко засегна българските граждани. Според английския политик за Великобритания било много опасно да паднат сегашните ограниченията за българските и румънски емигранти, които имат сериозно присъствие на трудовия пазар в Обединеното кралство. Основната му теза е, че при премахването на тези норми неимоверно ще се увеличат разходите на британците в социалната сфера, тъй като емигрантите ще могат да получават социални помощи.

Това негово отношение буквално взриви общественото мнение в България и Британия. Длъжни сме обаче да признаем, че Фарадж има известно право. Имам предвид неговото изявление, че ако е на мястото на един обикновен българин, би си събрал веднага багажа за Лондон, като виновни за това са икономическите, политическите и социални условия в днешна България. Иначе казано, българите напускат родината си затова, че тя не ги задържа с нищо при себе си. Това е тъжна, но вярна констатация, за промяната на която очевидно е нужно много повече да се работи, отколкото да се говори, което най-вече се отнася за българските политици от т. нар. „преход”, благодарение на които страната ни от години е в това положение.

Все пак не може да не изтъкнем, че изказването на Найджъл Фарадж е доста крайно и всъщност има за цел по-скоро да мобилизира неговия електорат, отколкото да посочи една реална апокалиптична заплаха. Нека припомним, че България е известна в Англия още в ранното средновековие, като тази представа резонно няма нищо общо със сегашната представа за българите.

Колкото и странно да звучи, англичаните знаят за България още от втората половина на ІХ в. Първото известно свидетелство за това е дело на англосаксонския владетел Алфред Велики, крал на Уесекс – една от най-известните европейски фигури в ранното средновековие. Той бил изключително начетен, искал е да замени латинския език в богослужението и книжнината, а и сам е направил редица преводи. Един от тях е на труда на Павел Орозий „Против езичниците”, написан през V в. Крал Алфред го превел, но същевременно е добавил и осъвременил информацията в него. При изброяването на земите и народите в Европа той описва и земите на българите.

Според него те се намират на изток от Каринтия и на север от Далмация и Истрия. Това известие потвърждава, че български са били териториите, далеч на северозапад от днешните български земи. Те са били присъединени към средновековната ни държава при кан Крум в началото на ІХ в., когато българите унищожават източната част на могъщия Аварски каганат.
Но крал Алфред сочи и друго любопитно сведение. Според неговите представи българите в миналото са се наричали „имери” (изглежда се има предвид кимери?), които загубили войната с македонския цар Филип ІІ.

Изключително интересно е едно друго известие, съдържащо се в Лаонския ръкопис. Това произведение е написано в самото начало на ХІІІ в. от неизвестен по име англосаксонски монах. Сведенията в него граничат буквално със сензацията. В този извор четем, че след като норманският херцог Уилям (Вилхем) І победил през 1066 г. английския крал Харолд ІІ и се обявил за английски крал, голяма част от английските благородници не приели новата власт. Те събрали всичкото си имущество и с 235 кораба напуснали Англия. След множество перипетии, през Северна Африка, Балеарските острови и Сардиния, емигрантите достигнали до столицата на Византийската империя – Константинопол, която тъкмо тогава била обсадена от печенегите. Англичаните встъпили в битка с тях и ги прогонили.

Византийският император Алексий приел на драго сърце емигрантите и им дал земи и привилегии. Част от тях – 4350 души, останали в Константинопол, но по-голямата част отново се покачили на корабите си и навлезли в Черно море. Плавали на север шест дни и достигнали областта Дампиам, която се намирала в началото на Скитската земя. Тя била отвоюван от езичниците-печенеги преди 35 години. Земята била богата, с много реки, пълни с риба, лозя и ливади. Емигрантите нарекли новия си дом Англия – за спомен от старата си родина.

Алексий Комнин се опитал да събере данъци от англичаните, но те убили пратеника му. Нова Англия се замогнала, а англичаните започнали да се занимават с пиратство. Все пак византийският император простил на новите си поданици.
В друг извор – една исландска сага от ХІV в., се съдържат още подробности за емигрантите-англичани. Според нея начело на изгнаниците били осем барона и трима лордове – ърли. Водачът им се казвал Сигурд и бил един от най-висшите английски аристократи, също носещ титлата ърл. Сигурд и неговите войници служели във византийската армия, но впоследствие той помолил за собствена земя за английските изгнаници. Алексий Комнин се съгласил и така англичаните населили областта Домапиа. Тук те дори изградили два града – Йорк и Лондон.

И Лаонският ръкопис, и исландската сага са напълно автентични източници. Сведенията са изключително важни за нас особено по отношение на възможността английските емигранти да са се заселили в стари български територии на Първото Българско царство. Земята Дампиам/Домапиа е дълго търсена от учените, като е поставяна в днешна Добруджа, около р. Дон, в Крим, в Грузия. Последно, изключително прецизен преглед на всички мнения е направил българският историк Г. Димов.

Основополагащо за нейното локализиране са данните, че тази област се намирала на шест дена от Константинопол. Посоката според Лаонската хроника е на север (по превода на В. Гюзелев) или на североизток (според Г. Димов). Така че, без да изпадаме в свръхинтерпретация и категоричност, можем да кажем, че възможността английските емигранти да са се заселили около делтата на Дунав е напълно реална. А при положение, че преводът на В. Гюзелев е правилният, то тогава вероятността английските емигранти да са се заселили точно в района на Дунавската делта – най-старите, първите земи на Дунавска България, е много по-голяма.

В полза на това предположение са и откритите тук археологически находки. Това са много мечове и бойни брадви от т. нар. нормански тип. Безспорно част от тях принадлежат на варягите на руския княз Светослав – истинския унищожител на Преславска България, но е напълно възможно друга част да е принадлежала на английските емигранти.
Тук е мястото да отбележим, че допреди няколко години никъде в България не е намиран типичният за всеки англичанин от ХІ в. боен нож от типа „сакс”.

Такъв обаче е открит при разкопките на крепостта Русокастро и вероятно е принадлежал на английски или викингски наемник във византийската армия.
В началото на ХІІІ в. английският монах Гервазий написал за германския император Ото ІV сборник под заглавие „Императорски развлечения”. В него той пише за „Българската пустиня” – непроходимата гора между дн. Белград и София, която била много известна на Запад. Той назовава София с името „Стралис”, като подчертава, че това е земята на „Влаха” – т.е. на българският цар Калоян.

През 1235 г. францисканският монах Бартоломей Английски, който преподавал и в Парижкия университет, съставил съчинението „За свойството на нещата”. В него той отбелязва следното: „Панония е провинция на Европа, която е завладяна от онзи народ българи, на когото е наречена България; те според Орозий са две – Голяма и Малка…”. Тук се срещаме за пръв път с твърде любопитното споменаване за двете Българии – Дунавска (Малка) и Волжска (Голяма), като връзката между тях е добре подчертана.

Около 1272 г. великият европейски мислител Роджър Бейкън завършва своя енциклопедичен труд „Голямо съчинение”. В него той отново посочва, че има две Българии, като съвестно уточнява, че Малка България е в Европа на Дунав, а Голяма България е в Азия и от нейната територия извира река Волга. Бейкън пише, че България и Влахия са под властта на Асен – т. е. цар Константин Тих Асен.

Най-накрая ще посочим едно сведение за България не от английски, а от ирландски сборник. То е от анонимен автор и се датира от края на ХІІІ в. В него се казва, че България граничи на север със русите, на запад – със Сърбия, а на северозапад – с Унгария. Тоест, България е представена като държава, която се е простирала както на юг, така и далеч на север от река Дунав.


Англосаксонски войни. Гоблен от ХІ в. Крал Алфред Велики Статуя на Роджър Бейкън от XIX в. пред Музея по естествена история в Оксфорд 05 Боен нож – сакс, от крепостта Русокастро

В категории: Средновековие

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки