Когато човек няма какво да каже, по-добре да замълчи. Когато един изпълнител е в творческо безсилие, също е по-добре да не наддава глас. Това диктува логиката, но не и когато става дума за българското участие на “Евровизия”. Всяка година БНТ1 дава луди пари за нещо, от което полза черпят само броен кръг от хора. Във всеки случай, сред тях не са зрителите, заради които всъщност се организира мероприятието.
Участието е на аванта единствено за композиторите, текстописците и изпълнителите на победилата песен, колкото и бездарна да е тя, защото към банковите им сметки започват да валят хонорари от авторски права. Всяка година българското парче на “Евровизия” се завърта задължително по телевизиите на всички участващи държави, а освен това и по редица радиостанции, с които Европейският телекомуникационен съюз, организаторът на фестивала, има договор за реклама.
Така дори само от тези задължителни просвирвания авторите на песента печелят пари. Които никак не са малко, защото за разлика от България, в останалите страни от Европа, отчисленията за авторски права са си сериозни суми.
През 2006 години заради “Нека да плача” в изпълнение на Мариана Попова, композиторът Дани Милев се беше похвалил, че е получил 20000 лева само от задължителните ротации на парчето. И това при положение, че Попова тогава се класира предпоследна и песента й нямаше никакъв успех в Европа. Заради тези 20000 лева ежегодно куцо и сакато се натиска да участва в българския финал. Не защото има какво да предложи, а
защото има аванта.
2011 година не направи никакво изключение. В сряда вечер, по време на поредния вътрешен финал, драгият български зрител имаше възможност да избира между 19 песни, от която нито една не ставаше.
Чухме ретро-парчета, които биха били по-подходящи за средата на 80-те години, но не и днес, когато изискванията за модерен саунд са съвсем различни. Но и това не бе най-големият кусур. Кошмарно бе да се слуша как хора, демонстриращи самочувствие, пеят фалшиво. Ама съвсем фалшиво.
Първенец тук бе Емилия Валенти, която не можа да вземе правилно дори три поредни тона. Но проблем с гласа си имаха също Пламена Петрова, група “032”, Симона Сиваньо… Да им се чуди човек какво правят на сцената, след като очевидно не са за там.
Абсолютно нелепо изглеждаха и напъните на продуцираната от Стефан Диомов група “5-те сезона”. То не бяха хвалби, то не бяха заричания, че са най-добрите. В края на краищата парчето им “Take me hand” звучеше все едно извадено от първия албум на “Модърн токинг”, издаден някъде в началото на 80-те с характерния за онези времена постен аранжимент и архаични напеви в стил “итало диско”.
Като добавим и особеното им сценично поведение, наподобяващо свенливите квартетни изпълнения от 60-те, единственото което може да се каже за тези иначе млади и вероятно талантливи момчета и момичета е едно голямо съжаление. Както за тях, че нямат нищо общо с модерния свят на поп-музиката, в който властва хаус и ар`н`би, така и за композитора на песента им Стефан Диомов.
Някакъв ужас, в който властваха хаос и безпътица пък бе “Blue cotton levi`s” на “Уикеда”. Ако поне един зрител е успял да разбере мелодията на тази
сбирщина от ритми,
то той заслужава определено награда.
Странна и съвсем безсмислена бе и песента на мамин Ванин Костов – Боян Михайлов. Освен характерния си стил – да не се отлепва от полата на майка си, той представи на “Евровизия” и нещо като нищо на света.
Сред всичко това логично най-приемливо звучащи бяха парчетата на Поли Генова, Рут Колева и група “Йерихон”. Което съвсем не значи, че са били добри. Просто на общия кошмарен фон стояха някак прилично. Още отсега обаче спокойно може да се предвиди на 99,99%, че избраницата ни – Поли Генова, ще спори за едно от последните места на “Евровизия”, който тази година ще се проведе през май в Дюселдорф.
Генова бе предпочетена от зрители и жури като най-позната сред участниците, пели правилно. Но парчето й е ретро мелъдирок без отличаваща се мелодия и без никакъв сносен аранжимент. А и има съмнения, че ще го пее в Германия на английски, което допълнително ще го превърне в безформено и неотличаващо се от другите изпълнения на фестивала и ще го отпрати в дъното.
Въпреки, че в сряда по БНТ1 Поли Генова изпя “На инат” на български, сред авторите на текста бяха посочени и двама чужденци, наред с българските текстописци. Най-вероятно те са правили английския текщст, с който именно Генова си мисли, че ще шашне Европа.
На “Евровизия”, освен всичко друго, има и една такава нагласа сред зрителите в различните страни: добра песен, но от неочаквана страна. Ако, примерно, България или Кипър, или пък Сан Марино (които тази година се врщат на фестивала) представи там някакъв невероятен хит, изпят на английски, вероятността той да остане незабелязан сред общата маса англосаксонско звучене е огромна.
Ако обаче една страна представи парчето си на свой език, това веднага ще го отличи от останалите и ще накара зрителите да го запомнят. Така вероятността те да гласуват за него се увеличава. Психолози и музикални критици отдавна обясняват този феномен с това, че езиците, които ухото не е свикнало да слуша, подсъзнателно оставят отпечатък в съзнанието.
За съжаление обаче в България, а и в много други страни, изпълнителите не разбират това и всяка година представят на “Евровизия”
тонове англоезичен боклук.
Тук може да се дадат много примери. В Швеция живее изпълнителят от ирански произход Араш. Той пее в модерен клубен и етно стил. В Швеция има много като него, но точно Араш е известен по цял свят, защото пее на фарси и екзотиката на този непознат за масовия вкус език се запечатва в паметта на слушателя. Ако погледнем “Евровизия”, ще видим, че единствения български успех на фестивала бе в годината, когато Елица и Стунджи представиха “Вода” изцяло на български. Разбира се, важни за успеха им бяха и динамичното им присъствие на сцената, както и стила на парчето им – дръм ен бейс.
Но да се върнем на родния финал от тази сряда. Причината за толкова ниското качество на участвалите композиции до голяма степен бе не в авторите им, а в БНТ1. Наместо да обяви ясни правила за конкурса месеци преди провеждането му, националната телевизия сколаса да напише такива едва месец, преди датата му.
Те се отличаваха на 180 градуса от миналогодишните и това буквално стъписа желаещите да се включат. А и срокът за подаване на песни бе чисто и просто две седмици.
Няма такъв гений, пък било то и Моцарт, който за 14 дни да направи хит. Е, може и да има, ама вероятността той да се намира точно в България в този момент и да напише песен именно за “Евровизия” клони към нула. Да не говорим, че тук не ставаше дума за свободно подаване на заявки.
Специално жури, оглавявано от Стефан Димитров най-напред си избра изпълнители, които то прецени, че са добре дошли да участват и после им даде ултиматум за две седмици да са готови с песен. Най-малкото това звучи непрофесионално.
Поканените от това жури да се включат Десислава, Преслава, Графа, Мария Илиева се отказаха. Тоест, хората, които пеят правилно и имат професионално отношение към работата си заявиха ясно, че няма какво да предложат за този кратък срок на фестивала. Затова пък 19 участници се появиха там, повечето с музикален отпадък, за който обаче ще бъдат хонорувани.
В България често се случва така. Напред излизат не можещите, а по-нахалните и тарикатите. Поради което появата ни в “Евровизия” всяка година ще е от полза (най-вече финансова) единствено за участниците, не и за зрителите.
