Неведнъж обществото е било разтърсвано от драматични истории за кървава вендета заради шепа земя. Подобни сюжети са попадали в центъра на не едно художествено произведение – нека си припомним само Елинпелиновата повест „Земя“, в която брат погубва брата си заради една кирлива нива. На немалко подобни случаи станахме свидетели и след като започна голямото връщане на одържавените през социализма имоти.
Но спорове и апетити за земята се разгарят не само между хората, но и между съседни държави. България неведнъж е губила изконни свои територии и народът ни знае каква болка причинява това. Колелото на историята обаче се върти и всички свикваме да преглъщаме горчивата истина, че никога няма да получим обратно откъснатите като живо месо парчета земи от снагата на майка България.
Останала колкото една човешка длан, милата ни родина не може да се отърси вече близо век около граничните си проблеми край най-югоизточната си точка – устието на река Резовска.
За съседна Турция това място се явява нейната най-северна точка на Черноморския й бряг. Тя достига до нея по силата на Букурещкия договор, когато границата между двете държави е преместена от вододелното било на Странджа по долината на река Резовска. Прилагайки системно в течение на десетки години нагли трикове, съседите ни тихо си крадват по малко от нашата територия. С което пък още по-подмолно променят и морската ни акватория.
Работата е там, че когато в морето между две държави се влива река, граничните очертания се определят от посоката на нейното течение. От това зависи и линията на континенталния шелф и съответните морски икономически зони.
Като се възползват от този принцип, комшиите запретват ръкави и се заемат буквално да „избутат“ реката към нашия бряг. То не са изкуствени диги, насипи, камъни, бетони и какво ли още не, с които реализират хитрия си замисъл.
Българската държава се опитва години наред да противостои на тези посегателства, предприемайки отчаяни дипломатически ходове. И след като те не дават желания резултат, вместо да си подложим и другата буза, почваме също да изграждаме диги. Тази почти карикатурна междусъседска разпра щеше да остане в аналите като една много комична случка, ако в един момент не бе прераснала в твърде взривоопасна ситуация.
Съвсем не на шега, и от двете страни на реката, някъде в края на 70-те години на миналия век, покрай булдозерите започват да се навъртат войничета с картечници и да се трупа войска. Прерастването на мирното ландшафтно „строителство“ във военен конфликт се разминава на косъм.
Впрочем ние така или иначе сме принудени да вземем някакви мерки, тъй като изградената от турците дига причинява, макар и рядко, но доста сериозни разливи на граничната река върху нашите територии. Иначе районът е сух и тук рядко вали, но пък като завали – не цяла неделя, а за няколко часа се излива цял потоп от небето.
Както през 2006 г., когато един невиждан порой проби старото устие на Резвая, разрушавайки турските изкуствени насипи, и завлече цели тонове тетраподи (натрупаните по брега бетонни форми за укрепване на вълноломи, б. а.) навътре в залива. Това беше ясен знак, че и с най-изтънчени лукавства човек не може да надхитри природата. Както се казва – където е текло, пак ще тече и никакви диги не са в състояние да изместят руслото на реката, колкото и засега да успяват.
Не е възможно да проследим и опишем с подробности цялата сага, разиграваща се покрай кабърчето, с което закачаме географската си карта в долния й десен ъгъл. Едва ли има наше правителство, което да не се е занимавало с този въпрос.
По време на мандата си като външен министър в периода 1962-1971 г. Иван Башев например подписва общо 12 спогодби с Турция, едната от които засяга определянето на Черноморската икономическа зона по талвега (осевата линия, която маркира най-дълбоката част на речното корито, б. а.) на река Резовска. Комшиите продължиха да пренасочват течението й обаче, за да завладеят по-голям дял от Черно море.
В книгата „Срещу някои лъжи“ пък можем да прочетем разказа на многогодишния ни държавен и партиен ръководител Тодор Живков, който от първо лице разяснява позициите си по щекотливия проблем:
„Още в България господин Кенан Еврен (държавен глава на Турция в периода 1982-1989 г., б. а.)... се опита да ме ангажира и с въпроса около устието на река Резовска. Искаше изменяне на талвега й. Корекциите с метри се отразяваха с десетки километри на черноморския шелф. Целеше се преразпределение на морските територии. Казах му: „Не виждам проблеми с река Резовска. Тече си кротко, влива се в морето“. Господин Еврен се опита да ме кандърдисва да отидем заедно там: „Елате да обиколим и от наша, и от ваша територия. Там е такава девствена красота“... Отказах да разговарям повече. За мен темата беше изчерпана. И след това не допуснах повторно да бъде поставяна на разискване“.
В по-нови времена правителството на Филип Димитров подписва на 6 май 1992 г. в Анкара договор за приятелство, добросъседство, сътрудничество и сигурност между Република България и Република Турция, възоснова на който на 4 декември 1997 г. в София Иван Костов и Месут Йълмаз сключват споразумение за определяне границата в района на устието на река Резовска (наричана на турски Мултудере, б. а.) и разграничаване на морските пространства между двете държави в Черно море. То е ратифицирано у нас през 1998 г. и обнародвано на следващата година в Държавен вестник. Актуално е и до ден днешен.
Това обаче, което смущава в него и заради което все още не е поставена точка на дълголетните неразбории покрай Резово, е неговото неизпълнение на практика. Една от клаузите задължава страните да изработят съвместен проект – не по-късно от дванадесет месеца след влизане в сила на споразумението, който да стане основа на последващо разчистване и преоформяне на района, след което никой няма да има право да променя коритото на реката и речната граница, фиксирани след извършването на тези мероприятия.
Поправете ме, ако греша, но повече от 10 години, откакто споразумението действа, нищо от договореното в него не се е случило. Хората, които са се навъртали преди време по тези места, днес не могат да познаят реката. За сметка на това бившият външен министър от царското правителство Соломон Паси лансира през 2006 г. проект за спогодба за откриване на сезонно ГКПП в Резово. И за да е още по-романтично, сякаш всичко наоколо върви по вода, щедро обеща да се направи мост, по който по-лесно ще ходим на гости у комшиите в съседното село, прекръстено малко преди това на Бандикьой (в превод от турски – Харесано село). Старото му име впрочем е Ая Стефанос – иначе казано Стефаново.
Наречено е така „в чест“ на Стефан Стамболов, който като министър-председател го преотстъпва на Турция – вече никой не си спомня срещу какво. Не стига това, ами на натовецът му се привиждаха в бъдеще и туристически корабчета, които да правят рейсове между Резово и турския град Инеада.
При такава външна политика, логично последва реакцията на Анкара. През лятото на 2007 г. Турция изведнъж поиска да отклонява от водите на граничната река, за да снабдява Истанбул с питейна вода. И този въпрос продължава да се поставя на дневен ред, въпреки че споразумението за междудържавната граница в устието на река Резовска забранява построяването на каквито и да било съоръжения, които биха довели до промяната на талвега й.
С днешна дата
След визитата на Борисов в Турция, Реджеп Ердоган заяви: „Източната граница на ЕС опира до проблема с река Резовска и спорната линия. Като две съседни страни, които имат общ бряг на Черно море и се явяват източна граница на ЕС, България и Турция трябва да разширяват и укрепват тези връзки... Въпросът за съвместната комисия вежду двете страни и интензивната работа на тази комисия ще ни направи стратегически партньори. Един от въпросите, които тя разглежда, е проблемът за река Резовска“.
Питаме се, докога ще продължават да се леят само витиевати празни приказки.
На подобни фрази станахме свидетели и при управлението на Сергей Станишев, когато през май 2009 г. се проведе първата, единствена и последна за този кабинет среща на смесената българо-турска комисия по нерешените въпроси в двустранните ни отношения.
На нея в рамките на проблематиката за река Резовска, както гласи пресбюлетинът от рандевуто: „бяха набелязани конкретни мерки по прилагане на Споразумението от 1997 г. за разчистване устието на реката“ и забележете! – „беше потвърдено общото желание да се придаде нова динамика на обсъждането на нерешените въпроси“...
За съжаление и герберското правителство не проявява никаква динамика в това отношение. Досега, освен празните приказки, единствено, което е свършило, е актуализирането на състава на експертните работни групи по отделните нерешени въпроси, като извади от екипа за определяне границата в района на устието на река Резовска и разграничаването на морските пространства между двете държави закритото Министерство на извънредните ситуации, ГД „Гранична полиция“ и Военногеографската служба на Българската армия.
А времето минава, турският бряг продължава да „пълзи“ към българския, контурите на реката продължават да се променят, а ние продължаваме педя по педя да губим от безценната си земя и стотици квадратни метра от прилежащата акватория. И така вече десетки години...
В началото на така наречената алея „Европа“ в село Резово, минаваща покрай самата граница на Европейския съюз, е побита табела, на която е написано: „Това е краят, но раят на България“. Ще бъде непростимо, ако допуснем след години този надпис да бъде заменен с табела, обозначаваща „Изгубеният рай“.
