Портретът на “правилния” кандидат за президент е поставен навсякъде в Тунис. Дори и по архитектурните паметници от римско време - снимки авторката
25 Ноември 2009, Сряда
Президентът на африканската държава Зин ал-Абидин Бен Али и лидера на Беларус Александър Лукашенко са като две капки вода. Но единият е тачен като голям приятел, а другият редовно е обявяван за тиран
Автор: Пролетина Николова, наш пратеник
В края на октомври със зашеметяващия резултат от 89.62% от гласовете тунизийците преизбраха за пети пореден път президента си Зин ал-Абидин Бен Али. Новината мина и замина абсолютно незабелязана за българите, които от десетина години припознаха Тунис като туристическа дестинация. Тези, които са я посещавали, знаят, че това е една от най-спокойните африкански държави. И толкова. Останалото е море, курорти и пустинна екзотика. Надали някой български турист в Тунис дори се е и замислял, че се намира в една от поредните диктаторски държави, макар и украсена със славата на светска и мирна страна.
В дъното на централния булевард в столицата Тунис, където сега има часовникова кула и фонтан, някога се е издигал паметника на комунистическия вожд Хабиб Бургиба
Впрочем Бен Али е точно толкова авторитарен, колкото и президентът на Беларус Александър Лукашенко. И в двете държави се управлява с желязна ръка. Полицията е униформена и цивилна и буквално е на всяка крачка. По конституция те са многопартийни и демократични. На практика опозицията е свряна в миша дупка. Онези, които открито опонират на властта, са отдавна настанени в централните столични затвори. Тези, останали на свобода, се държат кротко и служат само за фасадна реклама пред света, че има някаква легална опозиция. По време на избори се допускат и алтернативни кандидати за президенти. Малцина от местните жители и в Беларус, и в Тунис обаче дори успяват да научат имената им, защото медиите са дресирани и послушни. Националните и частните телевизии отразяват само предизборните мероприятия на действащия президент. Имената на неговите конкуренти се съобщават единствено в емисиите вечерта след вота, когато от кумова срама трябва да се отразят и техните мижави резултати от изборите. Вестниците също са в президентския строй. А радиото излъчва предимно музика, за да забавлява народа. И в Беларус, и в Тунис президентите отдавна са нарушили по няколко пъти конституцията.
В големите градове не само че Бен Али извира отвсякъде, но местните власти поставиха и плакати, в които се декларира, че цялото население единодушно ще гласува за него
Любопитно е, че Лукашенко пое властта през 1994 година все пак по демократичен път – той спечели редовни избори с обещанието, че ще се пребори с мафията и ще спазва закона. Когато изтече и вторият му, позволен по Конституция, мандат, след съмнителен референдум, промени основния закон, което му даде право да заема поста практически до смъртта си. За разлика от него Бен Али се възкачи на президентския стол през 1987 година без избори, а след безкръвен преврат. Той уж въведе нова Конституция, според която държавният глава може да се избира само два пъти и не може да се кандидатира, ако е навършил 70 години. Днес Али е на 73 и няма никакво намерение да се оттегля.
Защо при това положение западният и демократичен свят приема Тунис и Бен Али за големи свои приятели и съюзници, а същевременно Беларус е сочена като страна на тиранията, в която президентът е диктатор? Въпросът е още по-любопитен като се има предвид, че най-новата история и на двете държави е почти еднаква. До разпадането на Съветския съюз Беларус е негова социалистическа република. Преди безкръвния преврат пък Тунис официално се води също социалистическа държава, а несменяемия по това време президент Хабиб Бургиба, по примера на останалите комунистически страни, е наричан в родината си “геният на Африка”. В центъра на столицата Тунис още приживе му е издигнат паметник (на чието място сега има фонтан), а неговите портрети са провесени из цялата страна. Печатът на останалия социалистически свят се обръща към него с дружеското “другарят Бургиба”.
Отговорът се крие в последователното лицемерие, характерно от години за т.нар. демократичен свят. Докато Тунис е заобиколена от опасни и непредвидими страни като Алжир (където ислямистите постоянно напомнят за себе си с атентати и нападения) и Либия (управлявана от непредсказуем лидер), то Беларус граничи с Обединена Европа. В първия случай Западът чисто и просто си затваря лицемерно очите за една ясно изразена диктатура. Бен Али е светски президент, отдавна се е саморазправил с ислямистите в собствената си страна, отворил е широко вратите за всякаква западна инвазия – икономическа и културна, поради което западните лидери го приемат за “свой” човек и нямат нищо против налаганите от него строги порядки. Затова пък с удоволствие редовно се упражняват в демократическа риторика по отношение на Беларус, която не е така склонна да се подчинява и често проявява несговорчивост и независимост по отношение на останалия свят. Още повече, че там наоколо няма ислямска или каквато и да е друга заплаха, което значи, че демокрацията може да се брани, щом това по никакъв начин не пречи на стратегическите интереси на Западните лидери. Впрочем тяхното лицемерие и двоен аршин може да се забележи и по отношение на една от най-мракобесните държави в света – Саудитска Арабия, където шериатските съдилища продължават и до днес да издават присъди “рязане на крайници” и “бой с камшик”. А жените могат да получат документи за самоличност само след писмено разрешение на своите бащи или съпрузи. Тази мрачна държава в момента е съюзник на цивилизования свят и западните лидери не пропускат повод да засвидетелстват това пред ортодоксалните й монархически управници.
Но да се върнем на Тунис. Макар и подтисната, на последните избори опозицията този път надигна плахо глава и дори си позволи да изразява някакво недоволство. Подобие на скандал се разигра около кандидатурата на Ахмад Нади аш-Шабби (63 годишен), лидер на Демократично-прогресивната партия. Той обвини Бен Али, че е “затворил вратата на надеждата” пред туниския народ и сне своята кандидатура.
Президентът Бен Али дава старт на предизборната си кампания на 11 октомври. Мероприятието бе излъчвано директно от всички тунизийски телевизии. Зрителите обаче така и не разбраха кои са конкурентите за поста, защото имената им не бяха съобщени в нито една новинарска емисия
На прессконференцията, която даде в седалището на партията си на 25 август в присъствето и на чужди журналисти, той директно обяви, че предстоящите избори «няма да са свободни, ще са нечестни и непрозрачни». «Отказвам се от участие в избори само, за да съм декор в тях. Не искам да се мъча да отправям послания, които никой няма да отрази и ще останат скрити от народа », каза аш-Шаби. Той добави, че е нужно да се накара властта да проведе политически и правови реформи, които да засвидетелстват уважение към тунизийците и правото им на честни избори. Гласът му обаче не бе чут нито в Тунис, за което се постараха сресаните местни медии, нито в западните средства за информация. Нито някой световен лидер обърна внимание на ставащото в Тунис. Наместо това по същото време там долетя италианския премиер Силвио Берлускони, който проведе “топла и приятелска” беседа с авторитарния президент Бен Али и по нищо не даде да се разбере, че е притеснен от цензурата и липсата на свобода в страната. Впрочем, Берлускони ги умее тези работи. Миналия месец той намина и през България, където почти всички медии също са строени в две редици около местния авторитарен премиер Бойко Борисов, а опозицията или е свряна в миша дупка или чисто и просто е подчинена на властта. Но не се чу Берлускони да е бил притеснен от това. За разлика от Беларус, България е винаги съгласна и не проявява независимост и наченки на суверинитет. Перфектни качества, за да се дореди и тя, като Тунис, в редиците на любимите на Запада авторитарни държави.
