Иконописка Аглая Грънчарова някога била една от прочутите дизайнерки на тоалети от рисувана коприна
Автор: Жан Соломонов
На една баирчинка, както си му е и редно, се издига малка, кокетна църквица. Кръстена е "Св. Николай”. Покривът е покрит с плочи, стените изкърпени и варосани, а вътре всичко чисто, натъкмено, излъскано. Ще рече човек, камбаната аха-аха ще удари и богомолците ще изпълнят храма. Ала не би!
Селото се нарича Караш, Врачанско, и за него се споменава в данъчните тефтери още от 1430 г.
Но преди да ви въведа в храма, ще ми се да ви разкажа нещо за историята му. Замислен по време на османското иго, за строежа му бил нужен нарочен султански ферман. За родолюбивите традици на карашани няма да ви говоря, а само ще спомена, че и по тия места Дяконът е създал свой комитет и често е гостувал в една от тукашните къщи. Уви тя вече е съборена, но плочата бележи нейното място.
И ето, неколцината местни чорбаджии: Цоко Йотов, Христо и Ненко Цокови и Боно Михов най-сетне се престрашили и като напълнили кемерите с бели меджии и алтъни, а дисагите с хляб и пастърма, тръгнали за Цариград. Как са се преборили с администрацията на султан Абдул Азис, колко ръце са целували, колко теманета са сторили и колко бакшиши са пуснали на алчните аги, никой не мож ги преброи. Ала накарая донесли в село скъпоценния ферман. В него (копието може да се види и днес в църквата) се казва, че на селото се разрешава да си съгради църква дълга до 30 аршина, широка – 14 и висока – 20.
Годината е 1858-ма. Сега вече нещата потръгнали.
Храмът бил осветен на 18 март 1863 г., когато тук димели над 500 домашни огнища и жителите доближавали до двете хиляди. Днес, уви, постоянно живеещите са около петдесет пенсионери, а лятото, когато в някои от реставрираните къщи - вили надойдат младите с децата, достигат до стотина.
Ала църквицата грее ли грее. Служба има само по празниците. А как и от къде карашани са събрали дарения да си стегнат този красив храм, да подредят двора, портала и всичко наоколо, наистина само един Бог знае.
Докато разговарях с любезния ми домакин Петко Станков, който с жена си Мария като добри съседи държат ключа от църквата, грижат се за нея и помагат къде каквото трябва, съвсем драговолно, разбира се, в храма влезе една жена, която носеше икона. Така се запознах с местната иконописка Аглая Грънчарова, с която нека да ви срещна тук.
Аглая трупала дипломи и образование, както някои събират пощенски марки. Дъщеря на известен архитект, изкарала първо строителния технкум “ Майстор Колю Фичето” с идеята да хване основите на професиятя, а след това да продължи с архитектура.
Но, плановете са едно, а реализицията им – често съвсем друго. Затова завършила българска филология. Работила малко по специалността и заминала за Германия да чисти къщите на богати хора. Вечер ходела на курсове по рисуване на коприна.
Та когато се върнала в София започнала да шие и рисува бутикови модели и бързо станала една от прочутите дизайнерки. Какво и защо я е накарало да остави тази златна професия, не събрах смелост да попитам, пък и защо ли? Но един ясен ден, дизайнерката тикнала под миндера модните тоалети, загърбила капризите на разглезените си клиентки и се записала в друг курс. Този път по иконография в Кресненския манастир.
Не ще и дума, теглела я четката. След това, неочаквано за всички, купила една порутена къща тук и започнала да я стяга. После се заселила в Караш за винаги. Днес времето й минава в градинката, която никък не е малка, в подредба на дома, защото кой не знае, че в една къща работата никога не се свършва, в малко рибарлък и като “художество”, както казвали нашите древни, рисува икони. Главно за себе си, само не за продан.
”Иконата – каза ми тя – трябва първо да я видиш с душата си, а чак след това да я рисуваш. Самото рисуване е занаят.” Когато има време, се занимава малко от малко и с делата на читалището и на църквата. Така, за Илинденският събор подарила на храма една чудесна икона, която осветена, краси олтара.
Бродех с фотоапарат и бележник по кълдъръмените улица на това селце, което нявга е било център на района. Имало е двуетажно школо, фелдшерски пункт с родилно отделение, културен живот, поминък, търговия, а днес неколцина ентусиасти се мъчат да вдигнат от пепелта като птицата Феникс... И си мислех – колко трудно и в същото време колко е просто за всеки от нас да намери своя “Остров на блаженните”. Ала на някои е дадено, а на други – не.
