Глината, от която били изработвани съдовете, трябвало да престои замесена поне една-две зими, за да изгният растенията в нея и да е добра за работа
Автор: Иво Пешков директор на Музеен комплекс-Берковица
В своето хилядолетно развитие народната керамика се явява наследница на древни местни традиции, процъфтявали дълго време по нашите земи.
Най-напред по тях се е правела тракийска и славянска керамика, пропита с антично-гръцко и римско влияние. За X век е била характерна преславската архитектурна и трапезна керамика, а през ХII в българска държава се практикува преславската подглазурна техника и гравираната рисунка върху ангоба, като по този начин се създава и търновската трапезна и отчасти архитектурна керамика. След падането на България под турско владичество и унищожаването на голяма част от нашата материална култура остава да живее само народната съдова керамика.
В миналото Берковица бил малък планински градец, сгушен в полите на Западна Стара планина. Мъжете се занимавали с дърводобив и дървообработване. Тук цъфтели занаятите бубарство, бакърджийство, златарство, коларо-железарство, грънчарство и др.
Разцветът на грънчарството е през ХІХ и началото на ХХ век. Тогава броят на грънчарските работилници бил между 50 и 60. През 1932 г. в града работели 130 грънчари. По-известни от тях са Иван Дончев, Георги Рангелов, Георги Стоянов- Бибита, Иван Николов, Коста Ивков и др.
За развитието на този занаят в градчето имало добри предпоставки. Най-хубавата глина в Берковица била в местностите Чапраза, Ашиклар, Мотокроса и Циганската чешма. Тя е жълта на цвят с лека бяла жилка. За да издържи на високи температури, са я смесвали с песъчлива глина, от която пък се правили обикновените тенджери, гърнета и стомни. А от смесената глина извайвали мезетата (малки чинийки) и буркани. Като цяло в района имало много видове глина, подходящи за изработването на различни съдове.
Глината се копаела от двама души, като първите пластове, достигащи до 80 см дълбочина, били негодни за работа. Добитата суровина била превозвана с каруци до дворовете на майсторите, които я смесвали с вода, за да стане хомогенна. После се складирала в двора и се оставяла да зимува на открито. Когато ще се работи, се внасяла в калника (плитка яма, малък харман) за разкисване. Трябвало да минат поне една-две зими, за да изгният растенията в нея и да е добра за работа.
Един ден преди използването й глината се пръскала с вода да овлажнее достатъчно. В работилницата се смилала и измесвала така, както се меси хлябът. Първоначално се газела от калфата, запретнат до колене – той обикалял в кръг и я тъпчел. След това се събирала с лопата в центъра и газенето продължавало, докато се омеси добре и получи равномерна плътност и сцепление. След което се правели по-големи и по-малки топки, в зависимост от големината на предметите, които ще се изработват.
През ХІХ в. берковските занаятчии изпращали младежи в Бусинци, Трънско, да чиракуват и изучават тайните на грънчарството. Затова и берковската керамика по отношение на орнаментика, цветове и форми е сходна с бусинската.
Занаятът се практикувал семейно, от мъжете на цялото семейство. Бащата или най-старият брат бил майстор, точар и пещар. Той разпределял работата сутрин, давал лично наряд за изпълнение. По негов пример работели другите майстори, калфи, чираци.
Грънчарството се работело в едно общо помещение – тезгяхът и колелата за точене били разполагани пред прозорците, а в дъното на помещението имало рафтове за сушене на готовата продукция.
След засушаването на съдовете, което се определяло винаги от майсторите, те се ангубирали чрез потапяне или поливане, или се шарели с рогче. След това отново се подреждали по рафтовете до пълно изсушаване. Сушенето ставало бавно и на сянка (има глини, каквито са тези в Берковица, които могат да бъдат изнасяни на въздух и на слънце, без съдовете да се пукат, но те са изключение). После съдът се почиствал хубаво и ако е необходимо, се поливал с глеч и се изпичал втори път.
Глазурата (глечта) се образува от оловен окис. Майсторите я приготвяли на открито и на течение, защото отделящите се от нея пари са силно отровни. Цветовете (основни цветове за берковската керамика били зеленият и жълтият) се приготвяли от меден окис (зелената), от калиев бихромат (жълтата) и от железен окис (червената), добивани от местността Калето.
В украсата на изящните по форма съдове преобладават стилизирани растителни орнаменти, ритмично редуващи се точки, черти, запетайки, вълнообразни линии и др.
Пещите, в които се изпичали, са винаги кръгли – едните са правени изцяло в земята, на други само огнището е в земята, като огнището и пещта имат един и същ диаметър. Вместимостта на пещта е около 500-600 съда. В нея те се подреждат в зависимост от големината им.
Уникалната Дяволска кана
През 30-те и 40-те години на ХХ век берковските майстори грънчари успяват след множество опити да направят така наречената Дяволска кана, която се превръща в еманация на труда им и тяхна гордост. Първият берковски грънчар, който успява да я изработи, е Иван Тодоров Николов – Кольо.
Дяволската кана представлява овален керамичен съд с дръжка. Тя има сложна технология на изработката, при която не може да се налее течността в чаша например, защото в пространството между гърлото и тялото има симетрично направени отвори във формата на триъгълници или кръгове. Течността тръгва от вътрешността на съда през отвор на долната, вътрешна част на дръжката, преминава през нея, обикаля през гърлото по периферията (по вътрешен канал) и излиза чрез засмукване през отверстие, срещуположно на дръжката.
Но има още една подробност – за да се засмуче течността, под дръжката има една дупка, която трябва да се запуши, за да се създаде вакуум и така течността да достигне до горния отвор. Т. е. отпива се чрез засмукване през отвора. Кухините (каналите) се изработват с помощта на обелена върбова клонка. Тя е жилава и при направата на кухата дръжка и кухите пространства около гърлото при печенето се създава хлъзгава среда и при приключване на процесите пръчката лесно се измъква от кухините.
Големите съдове берковските грънчари изработвали на три етапа. Изпичали са отделните части в големи трапове със слама, като на всеки етап ги съединявали едни с други, така че да се получи целият съд.
Готовата продукция слагали в иззидани каменни ями. В съдовете съхранявали зърното, а около тях изсипвали пясък, за да се задържат устойчиво. Отгоре са ги похлупвали с капак с три отвора. В тях поставяли обелени от кората прътове, с които се разбърквало зърното и по този начин се премахвала влагата от него. Така изсушеното зърно изкарвало години наред.
При изработването на съдовете берковските майстори грънчари се придържали към традиционните форми керамика като стомни, крондири, гювечи, чинии, чаши, кани, паници и др., както и съдове за съхранение на продуктите като оцетници, стомни – бозаджийки, кюплета, ръкатки, църковни и обредни предмети, ручки (кандилници).
Грънчарите почитали св. Спиридон, когото смятали за създател на грънчарския занаят. Патронния си празник отбелязвали много тържествено.
Един човек тръгвал от грънчар на грънчар, от работилница на работилница да събира пари и с тях закупували всичко необходимо за посрещането му. Жените правели колаци за живи и за умрели грънчари и техните семейства. В черквата се провеждала специална служба за грънчарите. След нея заедно с попа майсторите отивали в някоя работилница или кръчма, където свещеникът ги освещавал и следвало гуляй с ядене, пиене и музика. За съжаление, днес грънчарството в Берковица е отмиращ занаят – в града са останали само двама-трима, които го умеят, но рядко го практикуват.
