Защо бе отложен спорът за гроба на Васил левски

Автор: Ивайло Христов

В началото нищо не предвещава подобен резултат. В края на април 1986 г. ръководството на Българската академия на науките (БАН) приема, че има достатъчно сериозни аргументи и доказателства за препогребването на Левски в „Св. Петка Самарджийска” и изпраща предложение до БТА и вестниците „Отечествен фронт”, „Литературен фронт”, „Пулс”, „Антени”, „Народна култура” да  публикуват нейното решение. То е прието от Бюрото на Президиума на БАН и може да бъде отменено единствено от него.

Два месеца по-късно Президиумът и Научният секретариат на БАН отправят предложение, подписано от акад. Ангел Балевски, под номер 0308-53 (запазено в Архива на БАН), до председателя на Комитета за духовно развитие при Министерския съвет Георги Йорданов за поставяне на паметна плоча пред църквата „Св. Петка Самарджийска”.  „Уважаеми другарю Йорданов – се казва в него, – въз основа на последните проучвания на научните факти, свързани с проведените през 1956 г. разкопки на църквата „Св. Петка Самарджийска”, Българска академия на науките предлага пред църквата да бъде поставена паметна плоча с надпис: „Според редица данни тук през 1873 г. е бил препогребан Апостола на свободата Васил Левски“.

Историята на това писмо е преинтересна, доказателство за манипулативния характер на последвалите решения. В началото на 1987 г., когато започва подготовката относно отбелязването рождената дата на Левски, Министерство на културата запитва БАН дали поддържа решението си за поставяне на надпис пред църквата „Св. Петка Самарджийска”. Отговорът на Академията  е утвърдителен. Скулпторът Михаил Бенчев изработва надписа.
На 27 април 1987 г. на съвещание в кабинета на члена на Политбюро на ЦК на БКП Йордан Йотов (на което присъстват и Ангел Балевски, Георги Йорданов, Стоян Михайлов, Пантелей Зарев и Илчо Димитров)  предложението е одобрено, като е предвидено слагането на паметната плоча да влезе в програмата за честването на 150-годишнината от рождението на Апостола през 1987 г. 

На следващия ден обаче по нареждане на проф. Никола Стефанов (началник на кабинета на Тодор Живков) това решение се отменя (признава го Йордан Йотов в частен разговор с Николай Хайтов) като отдел „Идеологическа политика” при ЦК на БКП нарежда споровете за гроба на Левски да се ограничат по възможност само в специализираните издания: сп. „Археология”, „Исторически преглед”, „Музеи и паметници на културата”, „Векове”.
Официалното съобщение  до средствата за масова информация също не вижда бял свят нито в „Работническо дело“, нито в „Литературен фронт“, нито в „Отечествен фронт“. Явно е, че апаратът на ЦК на БКП не е го е подкрепил, а тогава  това е единствената институция, която има право да казва кое в печата да се публикува и кое не.  
И така, по какви причини предложеният от БАН надпис бива „замразен“ и отменен в последна сметка от ЦК на БКП – решение, което връща въпроса за гроба на Васил Левски отново в изходна позиция? 

Няколко са възможните отговори на този въпрос.
Вън от всякакъв коментар са нарушенията, направени в хода на злополучните разкопки в „Св. Петка Самарджийска“ през лятото на 1956 г. Ако намерените кости бяха съхранени, със сегашните възможности на научния анализ еднозначно може да се докаже дали това е скелетът на Левски, или не. Още повече, че археолозите са били наясно с публикацията във в. „Мир“ от 1937 г. за препогребването му  в „Св. Петка Самарджийска“, както и със статията във в. „Труд“, появила се няколко дни преди започване на разкопките, където се напомня, че вероятно в черквата е препогребан Апостола.

Оттук и усилията да се прикрие истината за съдбата на костите, да се ликвидират и заметат следите, както и да не се отговори на главния въпрос: как и защо са изчезнали костите на скелет № 95 (на Левски), разкрити в олтара, и дали е организирано тяхното  „изчезване“ и по всяка вероятност – унищожение.

Следваща причина за мълчанието е догматичното отношение на част от партийния елит към националните символи. Неслучайно Владимир Топенчаров  публикува в броя от 1 март 1988 г. на вестник „Отечествен фронт“ статията „Идея, а не гроб и кости“. В нея един от водещите партийни ментори и „патриарх” на комунистическата публицистика формулира въпроса за гроба на Апостола като „дълбоко политически въпрос”, с който се „прави волно или неволно опит да се отклонява вниманието на българската демократична общественост от нетленните идеи на Левски и да се насочва към тленните останки, които спокойно си лежат някъде, макар и неизвестно къде, в българската земя”.  Тоест, налице е доминиране на идеологическите, а не на научните съображения.

Не са без значение и опасенията, че православната църква ще спечели „незаслужен авторитет“, ако се признае, че сетният дом на Апостола се намира в един от нейните храмове. Чисто и просто превръщането на „Св. Петка Самарджийска” в духовен паметник и светилище на Левски е в разрез с провеждания  курс към интернационализация на страната – чрез деформиране на историята, заличаването на националните традиции и обединяващите исторически имена и символи.

Идеологическата доктрина на 50-те години, пък и през следващите десетилетия в България, трудно би позволила да се обвърже трайно църквата като институция с личността и делото на Васил Левски. 
И не на последно място, историческата колегия, казано най-общо, е обидена и силно смутена от вмешателството на Николай Хайтов (чрез книгите „Последните мигове и гробът на Васил Левски“ и „Гробът на Васил Левски“) в нейната сфера. В последна сметка Хайтов осъществява пробив в една специализирана и охранявана от масовия читател научна област.

Неслучайно той е наричан многократно от историците и археолозите „дилетант” и „лаик”, позволил си да се „вмъкне” в тяхната професионална територия. Нека да не забравяме, че в периода 1944-1989 г. идеологическите дисциплини (към които без съмнение принадлежат историята и археологията) са много важна част от политическия живот на държавата. Неслучайно полемиката за гроба на Левски се премества от БАН в коридорите на ЦК на БКП.

Този спор, както обикновено става, надхвърля своите очертания и се превръща в междуличностен сблъсък на две равнища. Първо – между Хайтов и неговите опоненти. И второ, което е по важно – между различните крила (едното на Йордан Йотов, а другото на Георги Атанасов) в ЦК на БКП и техните привърженици.

Става дума за „тежестта” на различните историци и влиянието им пред Тодор Живков. Явно е, че групата на Георги Атанасов (към нея принадлежи и началникът на кабинета на Тодор Живков Никола Стефанов) взема превес пред Първия и успява да наклони везните в полза на  противниците на тезата, че Левски е препогребан в „Св. Петка Самарджийска”.
След „нежната революция“ през 1989 г. спорът за гроба на Левски навлиза в друг контекст – този на „голямата промяна”, който определя и новите посоки в развитието на дискусията. Те ще покажат, колкото й странно да звучи, че установяването на мястото, където лежат тленните останки на Апостола, е еднакво неудобно както за комунистическата власт, така и за новоизлюпената демокрация.

Абсурдно, но е факт – сега спорът за местопогребването на Васил Левски е почти забравен и е вън от интересите на обществото, потъващо все повече в пипалата на глобализма.


В категории: Горещи новини