С „Рана“ той създава проникновена, смела и много емоционална книга за най-трагичните мигове от модерната ни история, някои от които съзнателно не са осмисляни вече повече от век
Автор: Борислав Гърдев
Захари Карабашлиев изненадва приятно с новия си роман „Рана“.
След злободневната актуалност на „Опашката“ (2021) той отново се насочва към нашата бурна и драматична история.
По признанието му е искал да създаде роман за потресенията след 9 септември 1944 г. и за Народния съд, но е разбрал, че корените на насилието и нетърпимостта в обществото ни, са по-назад – във времето на Илинденско-Преображенското въстание и нещастните войни за национално обединение от 1912 – 1918 г.
Карабашлиев подхожда отговорно и скрупольозно към взривоопасната тема. Можел е да създаде патетична епопея за съдбовните ни мигове, да се помъчи да бъде новият Кирил Христов, но е осъзнал, че не му е цел, нито в кръвта да пише епос от типа на „Чеда на Балкана“ (1930).
С „Рана“ той създава проникновена, смела, обхватна и много емоционална книга за най-трагичните мигове от модерната ни история, някои от които съзнателно не са експонирани и осмисляни в течение на повече от век.
С „Рана“ той изпява скръбната елегия за неосъщественото ни обединение, за нестаналата България, за раната на нереализиланата мечта да бъдем силни, единни, обединени и движени от алтруистичната цел за просперитет и възход на отечеството ни. С този роман той възвисява и подлага на критичен анализ националния ни дух, манталитет и поведение.
„Рана“ се чете на един дъх, въпреки че е сериозно и щателно обмислена сага.
Авторът залага на стегнатостта на изказа, на компактното и динамично повествование с неизбежните ретроспекции, свързани с разорението на тракийските българи между юли и септември 1913 г., най-мрачните и трагични страници не само в неговото творчество, но и до колкото имам наблюдения в съвременната българска литература.
Без да претоварва разказа си и без излишни обяснения Карабашлиев претворява краткия, но съдържателен живот на Сава Сотиров, подпоручикът, сражавал се на Добруджанския фронт, който на два пъти среща смъртта в очите.
Първият – при бягството на семейството му от Одринска Тракия към старите предели на царство България и след това с началото на Добруджанската операция.
Сотиров е патриот и добре обучен офицер, но не успява да извърши нищо героично на фронта. Успява обаче, ако и да е ранен тежко в корема, да спаси живота на четиригодишното сираче Лена и да запази в себе си чиста и неопетнена любовта към обаятелната пианистка Елиза.
Сюжетната рамка е обхваната от писмата на румънския интелектуалец и пленник във Варна Доро Габрилеску до неговия брат Йон, в които дава другата, страничната и безпристрастна гледна точка на описваните събития, придавайки им по този начин необходимия полифонизъм.
„Рана“ не е и не може да бъде официозно четиво.
За сметка на това критично и мотивирано преосмисля събитията от Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни, доказвайки нагледно, че войната е зло и лудост, в която народите, впрегнати в полкове и дивизии и подложени на мунщровка и агитация, загубват човешкия си облик, превръщайки се в машини за убиване на врага.
В романа има великолепни народно-психологически зарисовки и наблюдения, както и интересни обобщения за спецификата на националния характер на турчина и руснака.
Турчинът през 1913 г. е зловещ и безмилостен кръвопиец, а три години по-късно в лицето на Мехмед Али Йълмаз вече полага грижи за сирачето Лена, предлагайки му храна.
Казашкият патрул пък вместо да е кръвожаден отмъстител на неблагодарните братушки, просто дава възможност на Сава и Лена да стигнат до българските позиции.
„Рана“ е удивително съвременен и актуален като текст, пацифистко послание, емоция и образна система. Той ни кара да се замислим и да пазим най-ценните добродетели в националния ни същност, да останем състрадателни и грижовни човеци, а след това български патриоти. Може би това е най-важното и непреходното в неговото послание.
С „Рана“ Карабашлиев достига творческа зрелост и пълнота, доказвайки, че е сред най-талантливите и значими съвременни български писатели.
