Как една смела българска отвоювала свободна земя от турския султан
Автор: Христина Митева
Макар в харема си да имал повече от 200 красиви жени, султан Мурад занемял, смаял се когато видял хубостта на тази българка, която наричали Мария. Тя живеела в Урдовиза, селище, съществуващо и днес край Черно море под името Китен.
Брегът край него бил недостъпен, начупен и висок. Само от северната страна бил по-нисък, но там била издигната дебела крепостна стена. Между кулите й се намирала главната порта. Край стените имало ров. Селището било оживено и процъфтявало от търговия, лозарство и градинарство. В пристанището му, през врата, препречена с верига, която се махала, когато влиза морски съд, непрекъснато сновяли търговски кораби, стоварвайки тук разнообразна стока от близо и далеч.
Но османците превзели странджанските земи. Паднала под властта им и Урдовиза...
Султан Мурад, наминавайки веднъж през изгубилото блясъка си под турскияя ятаган градче, останал запленен от хубостта на болярската дъщеря Мария. Не излизала и не излизала тя от ума му нито денем, нито нощем! И той поискал тя да му стане жена, обещавайки й всички богатства и благини на света.
Дълго обмисляла красивата българка що да стори. Накрая се съгласила да се омъжи за османския владетел, стига той да освободи от данъци и тегоби земята, която можел един конник с добър кон да обходи за един ден от зори до залез слънце. Тя поискала и правото да си запази българската вяра, давано от самия Мохамед в Корана на мюсюлманите – да не се насилва друговерец да приема исляма. Родена българка, докрай искала да си остане такава.
И понеже знаела, че османлиите никога не спазват думата, дадена на християнин, затова поискала султанът да й се закълне, като в едната си ръка държи Корана, а в другата ръка шепа пръст. Така неговият бог непременно ще чуе думите му и ще следи дали ги изпълнява. В противен случай пръстта, земята ще го погълне, колкото и млад да е той, колкото и да е здрав.
Предвидливата девойка скрила на няколко места хубави, силни и добре отпочинали коне, за да подменя изморени си кон, че да може да обходи колкото може по-голяма територия. Станала рано заранта, препускала цял ден и до заник слънце успяла да обиколи земите на 17 селища. Запъхтян от умора, конят се стополил до морския бряг край залив, който и днес се нарича Атлиман – Конският залив.
Оттогава през Хасекията никога не минавал турчин с подкован кон. В местността Ковач свалял подковите на коня си, за да не смущава тропота на копитата му българите по тези места. Вървял кротко и смирено, като не вдигал очи от пътя си. И не вземал ни данъци, нито плячка, ни ядене, нито искал ангария от жителите на тукашните села.
