Заедно с Иван Братанов, той най-убедително представя на екрана същността на българския национален характер, и то в продължение на повече от пет десетилетия
Автор: Борислав Гърдев
На 23 април 1923 г. в Лясковец се ражда Петър Слабаков.
Той води бурен и нелек живот. В него влиза икономическото му образование във Варна, работата му в театрите във Варна, Бургас, Пловдив, Перник, Ловеч, София, участието му в представителни постановки от „Живият труп“ (1957) и „Светът е малък” (1959) до „Одисей пътува за Итака” (1986) и „Балкански шпионин” (1990), няколкото му брака и развода, известните му родственици (синът Андрей).
Младите го помнят от първите свободни митинги след 10 ноември 1989 г. и като политик-хъш в 7 Велико и 37 ОНС, знаят, че е изключван от БКП и тъй като напоследък рядко гледат нови филми с негово участие, го разпознават в тв му интервюта – особено запомнящо бе в рубриката „Двойките” по „Всяка неделя” през 2005 г., заедно със сина му Андрей , и репортажи от убежището му в севлиевското село Бериево.
По-възрастните имат далеч по-пълна и цялостна представа за големия актьор Петър Слабаков, обогатил с щедрия си талант родното кино, телевизия и театър през последните 50 години.
Той участва в знакови тв постановки като „Криворазбраната цивилизация”, „Билет за завръщане”, а е оставил отпечатъка си и в поредица тв филми и сериали, сред които „На всеки километър”, „Последна проверка”, „Завръщане от Рим”, „По следите на капитан Грант”, „След края на света” и др.
Слабаков разкрива най-пълноценно качествата си на големия екран, където приносът му е безспорен и трудно оценим. Всяка една от десетките му роли е стоплена от характерното му първично витално излъчване. Типичното му лясковско звучене, той налага с непукистка небрежност на екрана и то се оказва допълнителен качествен знак за правдивостта на изградените от него образи.
Публиката неизменно го харесва и аплодира. Особено във върховите му изяви в „Дом на две улици”, „Тютюн”, „Пленено ято”, „Горещо пладне”, „Цар и генерал”, „Най-дългата нощ”, „Шибил”, „Деца играят вън”, „Най-добрият човек, когото познавам”, „Звезди в косите, сълзи в очите”, „Аз, Графинята” и пр.
Заедно с Иван Братанов, Слабаков най-убедително представя на екрана същността на българския национален характер, и то в продължение на повече от пет десетилетия.
Независимо от превратностите, които го съпътстват, смятам, че той преживя пълноценен и богат на приключения живот.
Заедно със Стефан Данаилов той беше най-сниманият наш актьор, като работата му продължи системно и след 1989 г. в наши и чужди продукции.
Вярно, след 1990 г. бе търсен като интересен типаж за майсторско изграждане на поддържаща роля („След края на света”), като символ на фамилна съпричастност (сътрудничеството му с Андрей Слабаков във „Вълците”, „Краят на 20 век”, „Баща ми”, „Хиндемит”) или от уважение към миналите му заслуги („Разследване”), но това съвсем не означава, че Петър Слабаков не е работил с нужната отговорност и всеотдайност. Тъкмо напротив!
Той снимаше до смъртта си, но голямата, възловата изява, с която да направи впечатление и на днешната публика, така и не се появи.
Заслугите му обаче бяха оценени подобаващо и беше удостоен с ордените „Червено знаме на труда” и „Народна република България”, първа степен. СБФД го награди със „Златна камера” за мъжка роля през 1983 г., родният му град го направи свой почетен жител за 80-годишнината му през 2003 г., а театралната гилдия го накичи с „Аскеер” за цялостно творчество през 2004 г.
Той си отиде на 17 май 2009 на 86 години.
Днес мястото му е празно, тъй като такива като него се оказват незаменими. Дори у нас.
