Емануил Попдимитров – творецът от Западните покрайнини
03 Ноември 2020, Вторник
Навършват се 135 години от рождението на един от поетите, оставили в нашата литература едни от най-хубавите интимни стихове
Автор: Атанас Коев
На 4 ноември се навършват 135 години от рождението на Емануил Попдимитров – един от най-изявените български поети, творили в периода от 20-те до 40-те години на ХХ век. Той е от авторите оставили в нашата литература едни от най-хубавите интимни стихове.
Роден е на тази дата през 1885 г. в босилеградското селце Груинциг. Първоначално учи в родното си село, а след това в педагогическото училище в Кюстендил. През 1906 г. се записва да следва философия в Софийския университет, но тъй като участвува в освиркването на княз Фердинанд при откриването на Народния театър, е изключен.
Младежът заминава за Швейцария, където завършва философия и литература в университета във Фрибург. През 1912 г. Попдимитров се завръща в България и учителствува в Лом и Хасково.
По време на Първата световна война е назначен първоначално за преводач на Южния фронт, а след това в Главната квартира в Кюстендил. Постепенно застава на пацифистки позиции и когато войната свършва, взема дейно участие в групата „Кларте“.
През 1923 г. Емануил Попдимитров е избран за частен доцент в катедрата по сравнително литературознание на Софийския университет. Тук той преподава до смъртта си през 1943 г.
Младият Попдимитров за пръв път публикува в списание „Художник“, където през 1907 г. е отпечатано стихотворението му „Кърваво писмо“. При по-нататъшното му оформиране като поет силно влияние върху него оказват френският символизъм и западноевропейският неоромантизъм, а първата негова стихосбирка „Сънят на любовта“ го представя като изявен индивидуалист и неоромантик.
Малко преди избухването на Първата световна война поетът създава цикъла „Женски портрети“, чиито стихове са едни от най-хубавите в българската интимна лирика. След края на световната касапница той застава на противоположни позиции, в сравнение с тези преди войната, като обнародва „Позив към българкия писател“, където остро критикува съвременниците си декаденти и индивидуалисти заради тяхната откъснатост от реалния живот.
В стихосбирката „Свободни стихове“ Попдимитров прави опит да представи нагледно революционното надигане на народните маси: „Чернозем“, „Знамена“, „Въглекопи“ и др. Същевременно той отразява и пацифизма на интелигенцията: „Скица“, а на Септемврийските събития от 1923 г. посвещава стихотворенията „Съдба“ и „Кървави конници“. През 1924 г. в списание „Пламък“ публикува творбите си „Жена“, „Народ“ и „Земя“, които са все в тази насока.
Емануил Попдимитров е непостоянен и в идейните си позиции и като учен. В изследванията си той постояно се връща към символизма и неовитализма. Пише за естетиката на Бергсон и за символизма на Ибсен, а през 1932 г. във връзка с това отпечатва мистичната поема „Преображение“.
В периода 1925-1935 г. Попдимитров събира и издава в отделни сборници редица народни песни. Той започва да пише и стихове за деца, в които прозира творческо вдъхновение и жизнерадост.
През 1933 г. поетът създава пиесата „Той не умира“, в която претворява образа на Христо Ботев като виден революционер и изявен творец. Тази негова творба е играна дълго време с успех на сцените в театрите на София и Русе.
Интересът на Попдимитров към конкретната действителност постепенно го извежда на позициите на реализма, утвърждавайки го като поет – гражданин и социален изобличител: „Есенни пламъци“, „Страната на розите“ и др. В тези свои творби поетът бичува недостатъците в политиката, културата, образованието, търговията и дипломацията.
Чрез творчеството си Емануил Попдимитров ни оставя ярки образци на дълбоко човечна и интимна лирика. Неин главен обект са личните преживявания на героите, както и нежните чувства към любимата жена и към красотата на природата. С неподправена обич поетът пише и за най- малките.
