На 26 март се навършват 106 години от геноцида на тракийските българи, извършен от турските власти след Междусъюзническата война през 1913 г.
Автор: доц. д-р Петър Ненков
До скоро геноцидът на тракийските българи през 1913 г. беше тема табу за българската историческа наука и политика. Той беше подминаван гузно и мълчаливо и затрупван умишлено под пластовете на забвението. С една единствена цел - да не обидим с горчивата и жестока истина нашите съседи и да не им развалим рахатлъка с чаканите десетилетия наред обезщетения от близо 15 милиарда долара за присвоените къщи и имоти на тракийските българи, които турската държава се задължава да даде, съгласно договора от Ангора (Анкара) през 1925 г.
А обезщетения за хилядите зверски заклани, простреляни и брутално насилени, за прокудените от родните им огнища с огън и ятаган, за оскотяващите унижения и гаври, за черните забрадки на майките, за изкорубените човешки души, за преживения кошмар... Те могат ли да имат парични измерения !?
Може ли да се затрупа под пластовете на забравата сърцераздирателният плач на майките, оставили по дърветата люлки с пеленачета, за да не ги издават със своя плач, затиснатите с камъни малки телца с изкълвани от орлите очи, разнасяните от зверовете части от непогребани човешки тела, може ли да се потули предсмъртния вик на обезумелите от ужас хора, подгонени, като животни от зверове в човешки образ?
С годините израснаха много поколения българи, които нищо не са чували за това. А народ без историческа памет, който не уважава своето героично и трагично минало - е обречен да повтори старите си грешки и да се превърне в дърво без корен, подготвено за подпалки и в кораб без руля, плаващ без посока в световния океан.
Днес, 105 години след Балканската война, ние се запознахме в детайли с превземането на Одринската крепост и новостите във военното дело, използвани от българската армия, както и с великите й победи при Лозенград, Люлебургас, Бунархисар, Шаркьой и Булаир, в които довчерашните роби, наричани презрително от своите господари – "рая ", ги побеждават по всички правила на военното изкуство.
Малцина са обаче онези, които знаят за последвалата през 1913 г. трагедия на българите в Беломорска и Одринска Тракия.
В тези драматични дни и нощи дедите ни проявяват истински героизъм и търпят невъобразими мъки, за да отстоят правото си на съществуване, правото си да се наричат българи!
Дивата вакханалия от животински страсти и зверства на аскера и башибозука над беззащитното българско население в Тракия през 1913 г. с пълно право могат да се нарекат етническо прочистване и първият геноцид в Европа през 20 век.
Няма да скрия, че когато четях написано от академик Любомир Милетич за разорението на тракийските българи през 1913 г. и ужасяващите констатации на членовете на Карнегиевата комисия, после дълго не можех да успокоя душата си.
Нечовешките страдания и мъки на тракийските българи по „дългия път към спасението”, от Бяло море до българската граница минаваща тогава по поречието на река Арда, ме потресоха. Само благодарение на безпримерната саможертва и храброст на четите на Димитър Маджаров и Руси Славов са спасени хиляди обезумели от ужас и бягащи от погромите, тракийски българи.
Днес всеки седми българин е потомък на прокудените от бащините си огнища, мъченици и герои. Затова трябва да помним тяхната саможертва и да не позволяваме на булото на забравата да падне над тяхната памет.
