Ангели и демони в седемте живота на Димитър Талев


Ангели и демони в седемте живота на Димитър Талев
20 Октомври 2018, Събота


Авторът на "Железният светилник" е смятан за „Опасен за отечествонофронтовската власт“

Автор: Борис Цветанов

Най-популярното разминаване на  Димитър Талев със смъртта е в Куциян през 1947 г., когато тежка вагонетка се преобръща и го затрупва с въглища. Един друг страдалник, Йордан Вълчев, оказал се случайно наблизо, го изравя, но писателят не дава признаци на живот, не диша, няма пулс. След изкуствено дишане най-сетне отваря очи и изрича седем сакрални думи: „Боже, имал съм още дни и години...“

Това не е първото спасяване по чудо на живота на Димитър Талев.

Владимир Талев, малкия му син разказва пред вестник „Труд“, че срещу баща му ВМРО протогеровисти е организирало няколко атентата.

Преди да премина към тях, държа да поправя една въпиюща несправедливост. Отдавна е наложено кой знае защо мнението, че Димитър Талев бил слаб, свитичък наглед и затова наричан Димче, силно късоглед и непохватен, болнав.

Запознал се с живота му, не можах да го допусна и това се потвърди от думите на сина му пред „Труд“: „Баща ми не е бил свит човек с големи диоптри. Имал е страхотна воля, когато е трябвало е размахвал бастуна, а на колана си винаги е имал затъкнат револвер...“

Може би най-сериозното разминаване със смъртта Димитър Талев има на 2 юни 1933 г. пред кино „Модерен театър“ на „Мария Луиза“. Той от пет месеца е оглавил като директор след убийстовото на Симеон Евтимов вестник „Македония“ и веднага след това е получил документ със смъртна присъда и три думи „Следващият си ти!“.

Вместо уплаха, както очакват, Димитър Талев започва още по-убийствени статии за братоубийствената война, която се води по това време по софийските улици – за петстотин дни от двете криле на ВМРО падат 80 жертви. Стреля се по улици, домове, кръчми и елитни локали. Тая атмосфера на сензационност той ще я отрази в неизвестанта си дори за специалисти творба „В дрезгавината на утрото“. Корифеите на соцриализма ще я нарекат подражание на „Парижките потайности“ на Ежен Сю.

Талев пише в „Македония“: „Смърт на протогеровистите, креатури на Белград, на федералистите от Виена и агентите на Москва“. Отговарят му с манифест „Око за око, кръв за кръв“. Талев отговаря с възторжена статия за отмъстителката за убийството на Симеон Евтимов Катерина Константинова  „Това е нова Мара Бунева, нова Мелпомена Карничева!“...

И така – 2 юни 1933 г. Предишния ден е убит Шерю Божинов, председател на Солунското братство. Пред „Модерен театър“ един младеж, Кирил Цонев, по жребий определен да застреля Талев, изважда пищовче, стреля сватбарски, повален е от тълпата... В полицията ще се кае: „Нападнаха ме двама мъжаги по пътя и ми отнеха прекрасните точни револвери, нямаше да имам грешка  с тях, оставаше ми това женско пищовче...“

Много скоро Талев отново ще чуе писъка на куршумите, те ще опърлят косата му при една престрелка на протогеровисти и михайловисти край хотел „Континентал“.

По-подробно ще се спра на най-честите срещи на Димитър Талев с най-страшния му демон Лев Главинчев. Наричан е „македонския Дракула“. Но за БКП  до края на живота си той остава, както се отбелязва в некролога на Партията от 21 август 1970 г.: „изтъкнат революционер, скромен, честен, предан комунист, народен представител“. Брат му Павел по време на погребението ще заяви със законна гордост „брат ми прати на оня свят лично 226 михайловисти... А убитите от него врагове на народната власт са тройно повече“.

Лев Главинчев е най-масовият убиец в България за всички времена и истинско чудо е оцеляването на Талев, към когото той изпитва лична дива омраза. Неволно човек идва до заключение, че наистина ангел хранител е бдял над живота на писателя.

Враждата започва още в студентските години на двамата (началото на двадесетте години), когато Талев инициира изключването на Главинчев от студентското дружество „Вардар“ за пораженско поведение. Лев Главинчев е този, който е оглавил софийската секция на протогеровистите и издава смъртните присъди над Талев. Имал е литературни интереси, но е от ония, за които Радой Ралин казваше „амбиции вселенски, възможности махленски“. Влиза в конфликт с нецепещия басма никому Гео Милев и това изяжда главата на поета, а не поемата му „Септември“.

Преди много години с контраразузнавача полковник Иван Охридски, главен следовател по делото на убийците от април 1925 г., стигнахме до извода, че убийците от Трета секция на Иван Вълков нямат нищо общо с убийството на Гео  Милев, а е лично отмъщение на Лев Главинчев. Но това в ония години не можеше да се оповестява, Главинчев бе близък със семейстовото на Живкови, Тодор Живков и Людмила са били кръстници на сватбата на дъщеря му.

Има едно малко известно показание пред полицията на Борис Тасков, шофьор на такси, което съвпада по време с убийстовото на Гео Милев, как Главинчев и още един тип удушили на задната седалка спътника си.

Удушаване на жертвата е бил любимия похват на Главинчев. Добрин Мичев, историк, специалист по македонските въпроси, преди години ми е разказвал за кошмара, който почувствал при среща с този „човек“: набит, рус с много космати ръце, имал чувството, че гледа палач от средновековието, каквито виждал по стари картини.

„Когато убивал – разказва Стоян Бояджиев, деец на ВМРО пред писателката Ирина Александрова („Горещо червено“) – изпитвал удоволствие, възбуждала го живата сила на обекта, приятно му било хората да умират в ръцете му.“

Другарувал с поети, злобеел към мнозина, приятел бил с Димитър Б. Митов, а съпругата на последния дори го наричала „романтичен разбойник“.

Този път именно слабостта му да убива с голи ръце спасява през тридесетте години Димитър Талев. Той лично на два пъти се опитва да застреля писателя, но и при двата случая пистолетите му правят засечки.

Иван Михайлов, с когото Талев има добро приятелство, издава смъртна присъда на Лев Главинчев, но той се отървава само с две ранявания.

Съдбата отново се намесва в закрила на Талев – Главинчев влиза в затвора през 1935 г. за две убийства – удушава и реже главата на любовницата си и убива един търговец. Вероятно е любопитно, че след години БКП ще признае престоя на Главинчев в затвора за трудов стаж.

Срещите на Димитър Талев с демона Главинчев продължават веднага след Девети септември. Пред Христо Огнянов през 1965 г. Талев разказва: „Останах жив по една случайност. Бях арестуван веднага след Девети септември. Натикаха ме в Дирекцията на Народната милиция и ме заведоха документирано в списъка на арестуваните. На този прост факт се дължи моето спасение“.

Талев греши. Документирано арестуване не било изобщо никаква пречка за Главинчев. И Райко Алексиев е арестуван документирано, но Главинчев лично го пребива до смърт. От кабинета си Главинчев нарежда да му бъде доведен арестувания писател Димитър Талев. Милиционер му довежда такъв.

Но това се оказва един самозванец, който още от края на тридесетте години шантори из вестници и културни институти, извадил си лична карта на името на Димитър Талев, носи очила досущ  неговите, дава тъпи статии с това име, даже си издействал и командировки от Италианската легация... Димитър Талев го разобличава във вестник „Зора“, но оня не мирясва. Та точно него довели на Главинчев, от което оня побеснял: „Това не е Талев, дето ми трябва“.

Все пак двамата се срещат. Няма по-красноречиво описание на поредното разминаване със смъртта, дадено от писателя пред Христо Огнянов: „Влезе в килията, гледа ме свирепо, клати глава. Какво мога да направя срещу такава отрепка. Гледал съм вълк как се върти в железен кафез в зоопарка и започнах като вълка – демонстративно да обикалям без да поглеждам палача. Невероятно напрежение. Всеки миг ще ме застреля. Но моите обиколки го извадиха от търпение. Отвори вратата, тръшна я...“

От тук насетне започва одисея към смъртта от втори вид. Талев е трябвало да поеме към отвъдното от лагерите на смъртта. Свети Врач, Росица, Родина, Дупница Бобов дол, Куциян. Оцелява отново по чудо (вече започнахме с това), като сега големия ангел спасител е жена му Ирина. „Невероятна жена и предана съпруга“ – я определя синът на Талев. Представяйки мъжа си като много болен и нуждаещ се от лекарства, тя взема от аптеките специфичните за онова време шишенца с лекарства, етикира с латиница, а вътре поставя карамелизирана захар, за да крепи организма му при убийствените дажби в лагера.

В публикации в печата се е наложило мнението, че Георги Караславов бил издействал освобождаването на Талев от лагерите на смъртта. Нищо, освен думите на милиционер, който най-вероятно греши, не потвърждава това. Караславов е по-скоро един от демоните на Талев – той е факторът, който държи четири години в чекмеджето си дадения за печат ръкопис на „Железния светилник“, той е и този, който се подиграва със самокритиката на писателя, направена по настояване от ЦК на БКП: „Ха, че това самокритика ли е?!“

Спасителят от лагерите на смъртта е Христо Радевски. Авторът на прочутата фраза „Секретарите идват и си отиват, поетите остават“ другарува по това време с Вълко Червенков и това вече означава много. Радевски пише писма до ЦК на БКП и писателят е освободен, но интерниран в Луковит заради донесения на агентите, които го следят, че не е скъсал с фашисткото си минало. Това е вече отново смърт, нищо че е литературна.



Отново като ангел се намесва Христо Радевски. Като главен секретар на СБП той моли в писмо до ЦК на БКП „да се даде възможност на Димитър Талев да печата книгите си“. Благодарение на дружбата на Радевски с Червенков, ЦК блакосклонно излиза с решение да му се позволи на Талев да печата книгите си, но само след като излезе в печата със статии, разобличаващи дейността  на михайловиски и титовисти. Има и резолюция, че те първо трябва да бъдат предоставени за одобрение в ЦК, но е зачеркнато от Червенков. Разрешението Талев да печата книгите си е подписано с червен молив.

ДС обаче следи под лупа върнатия в София  писател, настанил се на „Паренсов“ 28. В разсекретените документи има любопитна скица на апартамента му. Причината намира отговор в думите на Владимир Талев, че от дома на писателя започнали да изчезват ръкописи. Това принуждава писателя да постори със спестени средства дом в Бистрица.

Но облаците над него не се разсейват. Рубен Леви, по това време отговарящ за пропагандата в ЦК на Партията, пише справка, в която определя, че Талев „не е толкова писател, колкото един от най-видните дейци на реакционната  клика на Иван Михайлов и с нищо не показва, че е скъсал с миналото си.“

„Опасен за отечествонофронтовската власт“ – оценява го агента на ДС Тома Трайков.

В досието на писателя подобни оценки нямат брой, но не си заслужава внимание да се спираме на тях.

През 1952 г. народът  реабилитира Димитър Талев. Остават му още дни и години живот. Четиринадесет. Писателят си отива от този свят на 20 октомври 1966 г.


В категории: Новини , История , Нова история

2
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
2
примерно
20.10.2018 07:55:14
0
1
Списъкът е директно, идва от СССР. Защо тези факти се пропускат, и да се уточнят точно? Толкова години... и колко други по развитието на СИВ, примерно...
1
примерно
20.10.2018 07:55:04
0
1
Списъкът е директно, идва от СССР. Защо тези факти се пропускат, и да се уточнят точно? Толкова години... и колко други по развитието на СИВ, примерно...
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки