За Солунското примирие – един век по-късно


За Солунското примирие – един век по-късно
Иван Луков, Андрей Ляпчев и Симеон Радев по време на преговорите по Солунското примирие през 1918 г.
29 Септември 2018, Събота


На 29 септември 1918 г. приключва историята на Третото българско царство

Автор: Борислав Гърдев

Преди век, на 29 септември, в Солун, е сключено примирие, с което България излиза победена от Първата световна война.

Условията са жестоки и унизителни, но след пробива при Добро поле на 15 септември и последвалият войнишки метеж от 18 септември 1918 г., страната ни е изправена до стената и няма възможност за маневриране.

В своя мемоар за Андрей Ляпчев, озаглавен „29 септември 1918 : Солунското примирие“, публикуван в „Зора“ на 29 септември 1942 г. Симеон Радев си спомня живо и увлекателно за срещата си през август 1918 г с тогавашния финансов министър в правителството на Малинов, когато той го кати на важни преговори в Берлин.

Радев е в оставка като пълномощ6ен министър  от година – след приключването на мисията му в Берн, освен това двамата са от различни партии, които воюват помежду си – стамболовисти  и демократи, но това не пречи на диалога помежду им.

Симеон Радев харесва у Ляпчев „ширината на неговия ум, добротата му и тая дълбока житейска мъдрост, която постоянно бе расла у него заедно с опита и възрастта му.“

На 28 септември вечерта Ляпчев вика при себе си в Министерския съвет Радев и му заявява: „Не остана друго освен примирие. Тръгваме подир някой час за Солун. Ти си в делегацията. Иди да се приготвиш.“

Българските преговарящи са всъщност трима – третият е ген. Иван Луков, като към тях се присъединява и управляващия американската легация в София Доминик Мърфи, тъй като България не е  във  война на САЩ, а разчита на съдействието  й.

Той е привлечен от видния демократ Григор Василев, с надеждата да помага на българската кауза , съгласно принципите на президента Уилсън. Мърфи обаче няма официални пълномощия от своето правителство и затова дори не е допуснат до дискусиите в Солун.

Докато е в Солун, според Радев „Ляпчев стоеше напрегнат с всичките си духовни сили.Но на връщане бе посърнал.“ И има защо.

Преговорите с командващия Източните съглашенски армии маршал  Франше д`Епре са мъчителни и тежки. Българите „все още правят затруднения“. Затова коварният французин прибягва до хитър ход – той вика на доклад офицер от 3-то бюро, осведомяващ го за случилото се през деня, според получената от Битоля информация от Източната френска армия. Маршалът чете на висок глас – „Градът Ресен току-що бе зает от Втора индокитайска дружина“. Това печално известие покрусява двамата наши делегати, родом от Ресен.

На 29 септември в 11,30 ч. е подписано примирието, което според френския маршал „премахваше българската армия“, а на другият ден те  заминават за София.

Логично е Ляпчев да е посърнал и не случайно при пристигането си в нашата столица ще заяви на 2 октомври пред парламента: „На мен, синът на Македония, се падна печалната участ да положа надгробния камък на мечтата за обединена България“.

Ако хвърлим един поглед върху военната конвенция, определяща условията за спиране на военните действия между Съюзните сили и България, ще стане ясно защо и Радев, и Ляпчев се възприемат като гробокопачи на родината си.

България трябва незабавно да изпразни „окупираните още територии“ в Гърция и Сърбия, без да изнася добитък, зърно и хранителни продукти. Веднага трябва да се демобилизира армията, включваща 3 дивизии и 4 полка кавалерия.Оръжие, муниции и коне се предават от българските власти под контрола на съюзниците...

България трябва да върне на Гърция военните материали на 4-ти армейски корпус, придобити след завземането на Източна Македония; българските военни, намиращи се западно от Скопския меридиан и принадлежащи на 11 германска армия, се считат до нова заповед за военнопленници – 90 000 души остават в плен, като „ до сключването на мира ще бъдат употребени за работа в Ориента от Съюзените армии, без взаимност по отношение на съюзните военнопленени.“

Не по- малко унизяващи достойнството ни са и четирите тайни членове на споразумението:

1.Съглашението ще използва по свое усмотрение железниците, пътищата, водните артерии  и пристанища, ще контролира телефоните и телеграфите, 2.ще заеме „известно число стратегически пунктове във вътрешността на българската територия“ . Столицата „ще бъде окупирана само при особени обстоятелства“,3. българските пристанища се отварят за съюзни и неутрални параходи,за да се използват за инвазия в болшевишка Русия, а  4.при нужда главнокомандващият си запазва правото да изисква пълното прекратяване на всякакви отношения между България и бившите й съюзници.

Това е всъщност сърцевината на прословутото Солунско примирие. Няма достоен мир, а просто скрита форма на окупация. Вярно, не от сръбски и гръцки войски, но и сенегалците са ни достатъчни.

Добруджа е пропусната в клаузите на вердикта, но илюзията, че ще я запазим умира много скоро.

И Малинов все пак извършва една достойна постъпка – в знак на протест след получения ултиматум да очисти северната ни граница  подава на 28 ноември 1918 г. своята оставка като премиер и на правителството .

България губи достойнство и суверенитет.

Всъщност на 29 септември 1918 г. приключва историята на Третото българско царство. Родината ни се прощава със своя ХХ век, превръща се в държава без значение, няма самостоятелност, лишена е от армия, ще бъде натоварена с чудовищно големи контрибуции на 27 ноември 1919 г. и завинаги ще се прости с мечтата за осъществяване на своя национален идеал.

Тя ще остане играчка в ръцете на великите сили и ще потъне в пропастта на социалните сблъсъци, реформени утопии  и граждански стълкновения.


В категории: Новини , История , Войни за освобождение

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки