Димитър Ризов – възход и падение, страдание и възторг


Димитър Ризов – възход и падение, страдание и възторг
Димитър Ризов (вдясно), Захари Стоянов (в средата) и Коста Паница (вляво). Фотография на Димитър Кавра
05 Април 2018, Четвъртък


Животът на видния наш дипломат е бурен, драматичен, пълен с предизвикателства и авантюри

Автор: Борислав Гърдев

Димитър Ризов е необикновено колоритна и скандална личност. Неговият жизнен и професионален  път обхваща два коренно различаващи се етапа.

Първият е до 1903 г. – до пристигането му в Черна гора на 10 юни като дипломатически агент на княжество България. А вторият – като  роден дипломат, какъвто остава до смъртта си на 23 април 1918 г. в Берлин.

Животът му е бурен, драматичен, пълен с предизвикателства и авантюри.

Той участва активно в почти всички важни събития у нас от 1883 г. до края на Първата световна война – при това на първа линия, сред най-важните дейци. Като често променящ възгледите и позицията си,  е смятан от враговете  си за нагъл въжеиграч и шарлатанин. Скарвал се е с бивши приятели и е приемал съюз с някогашни опоненти, но винаги е бил във вихъра на политическите страсти и конфликти.

Ризов има смелостта и дързостта да пише открити писма до екзарх Йосиф I, като това от 30 април 1902 г., в което предлага да остави Екзархията на себе си, както и до  Фердинанд, в които изтъква, че князът „5 години после главоломното падание на Стамболова“ още не се е примирил с „ролята си на конституционен господар на България“ и че „България трябва да пусне в ход всички свои усилия, за да постави час по-скоро македонския въпрос на дипломатическата маса“  за „по-скоро извоюване свободата на Македония.Защото „Македония ще принадлежи един ден на оногова, който й даде свободата“.

За да развенчае бившия всесилен диктатор на България като нравствен дегенерат и блудник две години по-късно в „Разлагающа се и възраждающа се България“ предлага своята трактовка на решаване на македонския въпрос  – „Каква трябва да бъде нашата политика спрямо Македония?“.

Той общува като равен с титани на световната култура като Толстой. При срещата им на 21 декември 1898 г. констатира, че графът няма да подкрепи освободителната македонска кауза, защото „всяка човешка власт ми е противна и аз не мога да издигна гласа си за властването на едни хора над други“.

Обратите в живота му започват с откриването – съвместно с Коне Самарджиев – на първата българска печатница в Солун през 1883 г.

Ризов боготвори Петко Каравелов (влива се в редиците на Либералната партия през 1884 г. и за кратко през същата година редактира вестник „Търновска конституция“), но след 2 юни 1885 г. тръгва срещу него поради различия по македонския въпрос и отношението към Русия.

По време на Сръбско-българската война е ползван за подготовка на бунт на сръбската опозиция в тила на нападналата ни войска на омразния крал Милан. Две години след това е пратен да извърши сондаж за бъдеща уния с крал Милан, което е първото му сериозно ангажиране със сложните и обременени с емоции и свръхочаквания българо-сръбски отношения.

Той ще подкрепи контрапреврата на Стамболов от 11 август 1886 г., но след това ще скъса с премиера Радославов по  доста скандален начин на 19 януари 1887 г., след като е изгонен от официоза „Свобода“.

Ще симпатизира на  русофилските бунтове в Силистра на 19 февруари 1887 г., ще бъде тикнат веднага  в Черната джамия, където покрай страха след побоя над Каравелов  идва намесата на коменданта Христо Попов, гарантиращ сигурността му, след което по български обичай „ние тъй се разслободихме, щото в стаите ни се търкаляха не само бутилки с вино, но и бутилки с коняк“, за да последва интернирането в село Кесарево.

Като депутат (за пръв път е избран за такъв на 11 май 1886 г. в 4 ОНС)  в Третото ВНС единствен ще гласува против избора на Фердинанд за български княз на 25 юни 1887 г.

Във вестник „Млада България“от 10 януари 1896 г. ще посочи, че е останал седнал на стола си и ням „не от някакви лични съображения към принца или от угодничество към Русия“, а защото е против избора на княз „във време, когато страната се намираше във военно положение и народната воля бе задушена“.

През 1890 г. името му ще се свърже със заговора на Коста Паница срещу Стамболов.

Софийският военен съд намира Ризов  за невинен поради недоказване на вината му с присъда от 17 май 1890 г., след което той е принуден да емигрира в Сърбия.

Но и в емиграция Ризов продължава да се интересува от актуалната политическа ситуация в страната и си позволява да пише писмо до Стамболов на 15 март 1892 г.

С него той прави критичен преглед на обстановката у нас и стига до извода, че редът ще се въдвори, когато  конституцията бъде възстановена от Стамболов, след като изгони Фердинанд и освен това – въпреки че са политически противници, смята, че животът на българския премиер трябва да бъде запазен.

Същият Ризов през 1894 г. ще се подиграе с падналия тиран и ще го дискредитира фатално в „Разлагающа се и възраждающа се България“, но пък ще охарактеризира аналитично точно „Българския кризис“ през 1890 г. и делото на Любен Каравелов в очерка му от 21 януари 1897 г.

Последният негов принос в защитата на националната ни кауза ще бъде прочутия му атлас, готов през  декември 1917 г.  - „Българите в техните исторически, етнографски и политически граници 679 – 1917“, изготвен съвместно с брат му Никола при ползване съветите и препоръките на професорите Иширков и Златарски.

Въпреки че е критикуван постоянно и настървено – през целия му живот, той винаги понася достойно и с усмивка на лице хулите и  клеветите срещу себе си.

А го обвиняват за какво ли не – кога с основание, кога по слухове.

Започвам с аферата с купоните от 2 юни 1885 г., когато пак е в компанията на Паница. На кого другиго ще хрумне в ковчега с тленните останки на великия Раковски в Русе да пристигнат крадени акции от касата на румънския артист и касоразбивач Жоржеску, с които да се финансира македонското освободително дело!

Избухва дипломатически скандал, премиерът Каравелов погва Ризов, заплашвайки го със съд. Той пристига в Пловдив, където с подкрепата  на Захарий Стоянов влиза в БТРЦК и участва  в Съединението на 6 септември 1885 година!

След войната със Сърбия, приключила на 16 ноември 1885 г. ситуацията в страната се усложнява и от военното положение, и от последвалия държавен преврат на 9 август 1886 г., с който Батенберг е свален от власт.

Ризов подкрепя контрапреврата на Стамболов, но постепенно охладнява и към Регентството, и към премиера Радославов. Следва шумна раздяла на 19 януари 1887 г.

На 25 юни 1887 г.Ризов единствен ще гласува против избора на Фердинанд за български княз,  а след това ще бъде верен негов дипломат, след като монарха се съгласява той да бъде наш търговски представител в Скопие от 15 май 1897 г.

На 29 май 1899 г. избраният за депутат на 24 април от Кюстендил Димитър Ризов ще бъде касиран скандално от управляващите либерали, ще се брани храбро в залата, заплашвайки управниците – „има близо 5-6 хиляди души, излезли из средните и висши учебни заведения, които справедливо нарекох преди няколко години „възраждающа се България“, и които ще смажат главата на тази реакция без нас“, но по време на Първата световна война именно той  ще бъде пълномощен министър на правителството на Радославов в най-важната за нас  европейска столица Берлин.

Пак Радославов ще го гласи за пълномощен министър в съветска Русия след сключения Брест – Литовски мирен договор на 3 март 1918 г.

Като търговски представител в Скопие Ризов работи усилно и добросъвестно, дава съвети и предложения, включително за изграждане  на жп линията Радомир – Кюстендил – турската граница с рапорт от 11 октомври 1897 г.

Той описва в детайли положението в Македония, което води до ласкавата оценка на Фердинанд при срещата им в Евксиноград на 6 юли 1898 г. – „Във вашите рапорти, господин Ризов, аз виждам Македония като в кинематограф“.

След падането на Стоилов от власт на 19 януари 1899 г. бърза да стане депутат.
Касиран е скандално на 29 май 1899 г., но на изборите на 28 януари 1901 г. е отново избран от Кюстендил!

Нещо повече, интересува се от съдбата на върналите се офицери – емигранти на 14 май 1901 и участва активно в дебата за бюджета на военното ведомство на 13 юни 1901 г.

На Осмия извънреден конгрес на ВМРО, започнал в София на 4 април 1901 г., в своето изказване Ризов поставя като основна задача „подготовка на едно единствено въстание в Македония по предварително съставена географска карта на революционните действия“.

През 1902 г. обаче  след изборите на 17 февруари, изпада от голямата игра.
Останал без служба и препитание, той е  в паника.

Налага се великодушната намеса на Димитър Петков, женен за неговата сестра Екатерина, за да излезе  от кризата и му се даде тласък в дипломатическата кариера.

Ризов става последователно дипломатически представител на България в Черна гора – 10 юни 1903 г., Сърбия, Гърция – неуспешно, не получава агреман, въпреки предложението да заеме поста от 1 януари 1908 г., отказано му от гръцките власти на 5 януари, Италия и Германия.

Завързва контакти, запознава се с основните политически фактори в страните, в които е акредитиран и отново взема активно участие в някои от най-съдбоносните събития от българската история.

Нереализираният сръбско-български договор от 30 март 1904 г. е едно от тях.
Пропаднал, поради намесата на Австро-Унгария, той е важна крачка към бъдещия съюзен договор със Сърбия в навечерието на Балканската война, чиято основа е положена именно от Ризов, македонецът от Битоля, комуто официалните сръбски власти имат доверие.

Двете нощни съвещания в Белград на 19 и 20 септември 1911 г. с Милован Милованович, Никола Пашич  и Люба Стоянович са възлови и решаващи за сключването на бъдещия съюз на 29 февруари 1912 г.

Любопитното е ,че Ризов, ако и да е пълномощен министър, но в Италия преговаря като правителствен пълномощник в отсъствието на титуляра в Белград Андрей Тошев, който се лекува в Карлсбад.

По-късно ще бъде обвиняван, че е част от заговор в ущърб на националните интереси, изземайки функциите на Тошев.

Истината е по-различна.

Премиерът Иван Евстратиев Гешов изпраща на тази деликатна мисия именно Ризов, защото той единствен може да постигне договореност със сърбите, нещо, което не е сигурно за Тошев. А и защото управляващите елити у нас и в Сърбия стигат до извода, че за решаване на националния въпрос е необходимо съюзяване и взаимни отстъпки.

Ризов приема да се отстъпят на Сърбия  Скопие, Куманово, Тетово и Гостивар, а за спорните зони Скопска и Кичевска „да се произнесе Русия“.

Това е основата на бъдещия съюзен договор, одобрена от него, Гешов и Димитър Станчов на срещата им във виенския хотел „Кранц“ на 23 септември 1911 г.

По-късно в дългата статия „ Съюза ни със Сърбия“, писана в Рим на 10 декември 1913 г. и публикувана в сп.“Свободно мнение“ на 21 декември с.г., последвана от „Как дойде катастрофата“ от 10 януари 1914 г., излязла в същото списание на 25 януари 1914 г. , той ще отрече да има по-нататъшно участие в преговорния процес, обвинявайки за грешките и пропуските, довели до националната катастрофа, правителствата на Гешов и Данев.

Чел съм внимателно всичко, писано по въпроса за Балканските войни и първоначално погледнах с насмешка към аргументите на Ризов. И впоследствие промених мнението си.

Сега вече разбирам, че действително е трябвало да се води война с Турция, тъй като всяко нейно забавяне е заплашвало християнския елемент в европейските вилаети от  геноциден терор, подобен на арменския, понеже  младотурците вече не допускат никаква намеса на великите сили във вътрешните им работи за реформи. Че е било задължително сключването на съюз със Сърбия – въпреки наслоените негативи от миналото.

Ризов е прав да твърди, че ако бяхме  започнали самостоятелно война с Османската империя, рискувахме не само нейния неизвестен завършек, но и нападение в гърба ни от Сърбия и Гърция, както и стана след 16 юни 1913 г., тъй като основната част от нашите войски са щели да бъдат съсредоточени в Източна Тракия.

С болка приема, че отстъпването на Скопие е голям компромис, но той се съгласява на него в името на бъдещето, давайки пример с Италия, която постига обединението си, след като отстъпва Савоя и Ница на Франция.

За голяма грешка на българската дипломация, включително на Гешов като външен министър, изтъква липсата както на разграничителни линия на завзетите от армиите земи между България и Гърция, с която нямаме даже подписан съюзен договор, така и мудните реакции за постигане на приемливи отстъпки спрямо Румъния, която всъщност след нападението в гръб  на оголената ни добруджанска граница, довежда и до последвалата наша катастрофа.

Много ценни са и изводите му за превръщането на освободителната война в завоевателна, когато започваме да претендираме за Мраморно море, Родосто и Цариград, както и неизползването на албанския фактор в предстоящия ни конфликт със Сърбия, който е можел да се окаже надежден наш съюзник и липсата па желание от лидерите ни  войната да се води от широко коалиционно правителство…

С тревога и безсилие Ризов следи драматичните събития, споходили България след 16 юни 1913 г. В статията си в „Свободно мнение“ Как дойде катастрофата“ от 10 януари 1914 г., защитава позицията си в подкрепа на Междусъюзническата война основно с уверението на нашите военни, че войската ни ще успее да надделее над бившите ни съюзници, химера, умряла с подписването на позорния Букурещки договор от 28 юли 1913 г.

Как е приел упрека на Никола Генадиев по време на Междусъюзническата война – „Как можеш, ти, Ризов , да повярваш, че сръбските войски, заели Македония, почти чрез една разходка, ще ни я предадат като великденски козунак?“ ми е ясно, но и в оправданието му има резон – „Друго споразумение в оня момент не можеше да има - сърбите нямаше да се съгласят, а събитията не чакаха.“

Било му е много тежко, горчиво и унизително, на него, родения в Битоля, царски дипломат. Затова е обхванат от  желание за реванш и приема без колебание да стане наш пълномощен министър в  Берлин на 16 юни 1915 г.

Вярва в съюза с Германия и при връчване на акредитивните си писма на кайзер Вилхелм II на 13 октомври 1915 г. изказва желанието си „да съдейства за развитието на новите отношения на искрени и лоялни съюзници“.

В започналата освободителна война на българската армия в Македония на 1 октомври 1915 г. той ще настоява България да завземе Солун през декември, ще съдейства за изчистването на спора с австрийците относно Прищина и Призрен на 26 април1916 г., ще помогне за мирните преговори с Русия между 30 януари и 11 февруари 1917 г., ще защитава българската позиция да не късаме отношенията си със САЩ на 30 април 1917 г. и накрая като  последен жест в защита на националната ни кауза  да не важат за нас призивите за мир без анексии и контрибуции, тъй като ние не завладяваме чужди земи,ще публикува прочутия си атлас през декември 1917 г.

Ще изкаже крамолни мисли за следвоенното устройство на  Сърбия и Албания – „най-доброто решение за самите албанци и за мира на Балканите е Албания да влезе в състава на съседните държави“, но без сам да осъзнава, начинанието му с атласа  ще има отрицателни последици за българските интереси в Западна Тракия, тъй като от картите се вижда ясно колко рядко тези земи са влизали в състава на средновековната българска държава.

Разглеждал съм го внимателно и детайлно – образцово свършена работа, при това без да се пренебрегва  флагрантно историческата истина, написан сдържано и мотивирано, на превъзходен немски език.

В очакване на новото си назначение в Москва  за което на 16 април 1918 г. пише в шифрована телеграма до Радославов, че „в Русия предстоят да се решават важни задачи“, поставяйки си като първа  такава  събирането от руското външно министерство на всички тайни документи, отнасящи се до България, поради „тяхното грамадно значение за нас“, Ризов умира неочаквано на 23 април 1918 г.от разрив на сърцето, ненавършил  56 години.

Цар Фердинанд  в телеграма от 24 април до съпругата му –  черногорката  Босилка, незаконната кралска дъщеря, отбелязва прочувствено: „Дълбоко покъртен от печалната вест за преждевременната смърт на Вашия съпруг, многозаслужилият дипломат и отличен патриот“.

Необходимо е да отбележа и думите, които произнася на опелото в София, след пристигането на тленните му останки от Берлин на 27 април, Симеон Радев, на 28 април 1918 г.: „Услугите, които Ризов допринесе за България като дипломат – услугите, които той можеше да принесе – всичко това принадлежи на историята.

Аз бих желал преди да привърша тая скръбна реч, да покажа човека, що бе Ризов, неговата възторжена душа, неговата вяра в доброто, идеалистическият пламък, който постоянно гореше в него.

Желал бих особено да кажа на българската интелигенция с каква нежна любов той я обичаше и какви светли надежди възлагаше на нея“.

Считам, че съдбата е била милостива към него. Вярно, щеше да поеме поста в Москва, в нова Русия, но как щеше да преживее поредната национална катастрофа? Щеше ли да прихване от болшевишкия синдром?  Да се търси отговорност за дейността му като посланик?

Или щеше да стане адепт на земеделците, а вероятно на някое ново политическо движение като Никола-Генадиевото „Народно единство“?

А можеше и да затъне в дебрите на междуособиците във  ВМРО и да завърши като ген. Александър Протогеров или Тодор Александров.

Сигурен съм обаче в едно. Нямаше да бездейства, а щеше да се отдаде на поредната си кауза със същата страст, с която се е борил цял живот...


В категории: Новини , История , Войни за освобождение

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки