Как Хайтовите "Диви разкази" се появиха на японски език


Как Хайтовите "Диви разкази" се появиха на японски език
30 Юни 2017, Петък


На 30 юни се навършват 15 години от кончината на големия наш писател

Автор: Десант

Преди 15 години, на 30 юни този свят завинаги напусна един от най-големите съвременни български творци - академик Николай Хайтов. Неговите книги са преведени на много езици, сред които и на японски.

Спомен за това как се е стигнало до този превод и как, за да го направи една японка научава български език, разказва дългогодишният шофьор на Николай Хайтов  Любомир Николов.

"Телефонът иззвъня – беше шефът ми Николай Хайтов:
- Извинявай, Любо, знам, че си в отпуска, но се налага утре да дойдеш за няколко дни на работа. Имаме гостенка от Япония, ще я посрещнем на аерогарата, ще я настаним в хотел, пък после ще видим.
На следващия ден в 17 ч. вече бяхме с Хайтов на аерогарата. Докато чакахме самолета да кацне, той започна да ми разказва една необикновена история. В този момент аеропланът се приземи и развоят на повествованието остана недоразказан.

След малко нашата гостенка – Мисако Маки, беше при нас.
- Добър ден, Хайтов сан! – поздрави японката на чист български език.
- Добре дошла, г-жа Маки! – отговори с приветствие Хайтов и ме представи: – Това е шофьорът ми Любо.
- Добър ден, Любо сан. Много ми е приятно – обърна се към мен японката.

Да си призная, трудно ми беше да определя, дори приблизително, нейната възраст. Впечатли ме приятната осанка на тази невисока, но твърде симпатична, елегантна и усмихната жена от Фукушима.
Стори ми се, че с нейната поява и учтивото „сан“ ме облъхна японска атмосфера. Не се стърпях и я попитах:

- Но вие много добре говорите български. Къде е тайната? А тя посочи към Хайтов и отвърна:
- Той е причината да науча български език и съм много щастлива, че успях.
Качихме се в колата. Изгарях от любопитство, но си казах, че всичко ще разбера, когато му дойде времето. Оставихме гостенката в хотела да си почине след дългия полет и се разбрахме да я вземем оттам в 9 часа на другия ден.

Докато пътувахме към дома на Хайтов, той продължи да ми разказва за Мисако.
- Един ден – сподели той – получавам писмо от Япония, написано на български с печатни букви. В него подателката г-жа Мисако Маки от Фукушима обясняваше как е гледала филма „Козият рог“ и била толкова развълнувана от историята, че се свързала с Българския културен център в Токио и помолила да й изпратят нещо от Хайтов. Разбира се, пратили й „Диви разкази“, но... на български език, тъй като книгата не била още преведена на японски. Мисако я попрелистила и отново се обърнала с молба към нашия център да получи необходимите учебници за изучаване на български език от чужденци.

Две години Мисако упорито изучава нашата родна реч, докато накрая проговаря и прописва на български. След което решава да преведе „Диви разкази“ на японски, за да могат повече хора да се насладят на чудните истории, които Хайтов поднася. Тя успява да издири и адреса на писателя.
И така започва една дълга кореспонденция между Япония и България. В писмото си Мисако задава редица въпроси:
- Господин Хайтов, какво е това чеверме?

И той й обяснява.
- Господин Хайтов, какво е това борика?
Отново следва обяснение, че това е грамаден бор, който трима души не могат да обгърнат. И още, и още...

Но накрая книгата е преведена и Мисако и Хайтов си отдъхват с облекчение. На следващата 1987 г. японката решава да дойде в България и да види с очите си тези красоти, за които знае единствено от „Дивите разкази“ на Хайтов.

И така, неусетно стигнахме пак до началото на моя разказ, за посрещането й на аерогарата. На другия ден към 9 часа тръгнахме за Пловдив. Пътувахме тримата. Вече в града под тепетата спряхме в къщата на Ламартин, която беше творческа станция на Съюза на българските писатели. Вера, съпругата на Александър Примов – управителя на станцията, ни направи разкошно кафе. После се поразходихме из стария град. Мисако остана очарована от архитектурата на сградите и калдаръмените улици.

И ето ни пак на път. Отбихме се за малко в Бачковския манастир, колкото още веднъж да „вземем акъла“ на нашата гостенка с уникалната българска красота и продължихме към Смолян. Не стигнахме до града, а поехме към Момчиловци. Забихме се по тесен горски път и стигнахме  до една разкошна поляна, заобиколена с борики. Тогава разбрах, че Хайтов предварително беше организирал по телефона сценария на пътуването ни.

На единия край на поляната гореше огън. Всъщност нямаше пламъци, а бе оформен един кръг, около метър и половина в диаметър, с разпалена жар, а на петдесетина сантиметра над нея се печеше непознатото на Мисако чеверме.

Един от нашите домакини беше полегнал на една страна до пръта, на който имаше закрепено голямо кормило от автобус. През 3-4 минути той врътваше леко кормилото, та ярето да се запече равномерно от всички страни.
Картинката наистина беше незабравима.
Досещате се, че в близката планинска рекичка се къпеше каса бира.

След около половин час чевермето беше готово и тогава започна най-интересното. Двама от домакините набраха папрат, от която имаше в изобилие наоколо, и я натрупаха в кръг с около 2 метра в диаметър и височина тридесетина сантиметра. Това трябваше да бъде нашата маса.

Компанията ни се състоеше от осем човека. Всички се настанихме направо на земята около „масата“, само за Мисако предвидливо бяха донесли една възглавница. Бай Георги, този, който въртеше кормилото, вдига пръта вертикално и със сила го удари в центъра на „трапезата“. Ярето се свлече върху папрата и месото като някаква магия се отдели от костите. Хайтов се обърна към японката:

- Ето Мисако, това е истинско класическо чеверме.
Че като се започнаха едни лакардии, не е за разправяне. Мисако беше съвсем ошашавена. Наблюдавах я как си отчупва по малко от месото. Сигурен съм, че моята котка сигурно яде повече от нея.
Вечерта приседнахме в един смолянски ресторант. При настаняването ни за вечерята Мисако се приближи и шепнешком ми каза:

- Моля те, седни до мен, за да ми помагаш. Аз уж знам български, но тук всички говорят толкова бързо, че нищо не разбирам. А тази порция, която сервираха, навярно ще ми стигне за три дни.
Чудех се с какви думи да й обясня, че в българското гостоприемство е прието първо да нахраниш госта добре, а после всичко останало.
На другия ден тръгнахме обратно за София. Мисако не спираше да споделя прекрасните си впечатления, като едвам намираше думи да благодари на Хайтов сан за всичко, което е видяла и преживяла в България.

На следващия ден качихме японката на самолета за Токио и потеглихме с шефа от летището да се прибираме.
- Благодаря ти, Любо сан – обърна се Хайтов към мен. – И извинявай още веднъж, че ти прекъснах отпуската.
- Няма нищо, Хайтов сан – отвърнах аз. – Ако трябва да посрещаме и някого от Индия или Шри Ланка, аз съм винаги на разположение".






В категории: И ний сме дали нещо ... , Новини

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки