Човекът със 100 ръце - Георги Раковски, не е само революционер


Човекът със 100 ръце - Георги Раковски, не е само революционер
02 Април 2017, Неделя


Сравнително малко известни са неговите проекти за икономическо интегриране със Запада

Автор: Георги Ваташки

На 2 април преди 196 години е роден основоположникът на националноосвободителното движение на България, националният герои и идеолог Георги Раковски.

Свикнали сме да възприемаме неговата личност единствено в светлината на революционното му дело и някак си в сянката на тази му популярност остава делото на видния котленец като първия етнограф у нас.

Иван Вазов го нарича „мечтател безумен, образ безумен“. Всъщност той е една универсална личност, оставила отпечатък и в сферата на образованието, печата и дори науката. По онова време Раковски е известен като човека със 100 ръце – той е книжовник, публицист, общественик, революционер...

Съби Стойков Попович, както е истинското име на Раковски, е роден на 2 април 1821 г. в богатото семейство на чорбаджи Стойко Попович – буден и авторитетен терзия, водач на местните еснафи. Като млад Съби сменя първото си име, като взема името Георги – на вуйчо си капитан Георги Мамарчев, известен бунтовник и офицер в руската армия. Друга версия  свързва избора му на фамилията с името на полския революционер Михаил Раковски,  който бил преследван в Европа и странствал из Азия.

Раковски получава финансова подкрепа от Стефан Богориди, за да се изучи. В Карлово той е ученик на  известния даскал Райно Попович. Накрая завършва и гръцката Велика народна школа, намираща се в  елитния цариградски квартал Куручешме.

По време на обучението си в турската столица се запознава с велики личности като Иларион Макариополски, Неофит Бозвели, Сава Доброплодни, както и с дейци на полската емиграция като Михаил Чайковски, по-известен като Садък паша. 

Подобно на повечето свои събратя,  в хода на Кримската война  започва да храни надежди за освобождаване на българите. След края й Раковски взема решение, което определя по-нататъшната му съдба: открита борба с турското правителство и гръцкото духовенство „чрез пресата и сабята”.  Към 1855 година той вече знае цели 5 езика: персийски, френски, турски, гръцки и арабски.

През 1858 г. приема руско поданство и става преподавател в Одеската семинария. Именно тук водят началото си и първите му опити за изява в едно неподозирано за него поприще, тръгвайки по трънливия път на историка и журналиста. След разпускането на легията Раковски е напълно разочарован от двуличната политика на Атина и Белград.

Огорчението от егоистичната политика на балканските страни го насочва към... историческата наука. Основната му цел обаче е не толкова критичното търсене на истина, колкото „разбуждането на националната свяст“. В онази епоха българите се нуждаели по скоро от това, отколкото от задълбочени академични трудове.

Раковски изгражда в своите съчинения образ на света, в който българската нация играе основна роля – често романтична и леко преувеличена. Посочват се враговете, търси се вдъхновение за подвизи.

Котленецът е от първите български историци, оценил делото на Паисий Хилендарски
За него трудът на светогорския монах е изходната точка, от която започва новата история на България. За автора на „Горски пътник“ голямото значение на „История славянобългарска“ за националното ни осъзнаване е очевидно. Възгледите на двамата големи българи съвпадат както по отношение на несъгласието им с чуждите домогвания, така и  в укорите им към своите „неразумни и юроде“ съвременници.

Независимо от начина, по който са формулирани, идеите на светогорския монах  допадат на Раковски поради усилията им да обвържат директно историята на българите с човешката общност като цяло, а не просто с една нейна част, каквато са славяните. Не са му напълно чужди и месианските елементи във възгледите на Паисий.

Същевременно младият революционер, който се оформя в контекста на други културни и исторически представи, не може да не отхвърли някои от идеите, които лежат в основата на „История славянобългарска“.  Така в „Основни начала за българската най-стара словесност“ Раковски оспорва преминалата от Стария завет в паисиевата история юдейскоцентрична представа за древността на човечеството и търси други възможности, които да съответстват на неговото време. С цел да обясни  произхода на българите, в издавания от него вестник „Български лебед“ той обръща взор към... историята на Индия.

Идеологът на нашето националноосвободително движение написва много статии, в които се опитва да повдигне националното самочувствие на борещия се за духовно и политическо освобождение български народ с примери от неговата история, показващи общност с древната индийска култура.

Той открива и описва много примери за родство между българския език и санскрит, като намира и аналогии в съвременния български фолклор с божества и митични персонажи от индийската митология. Според него, малко европейски народи могат да се похвалят с такова богатство. Раковски заимства от модерната по негово време европейска наука идеята, че прародината на човечеството е Азия, а древна Индия е люлката на европейската цивилизация.

Според него българите са „най-чисти“ индоевропейци, които първи напускат Хиндустан и донасят в Европа стария култ към Шива. За разлика от много свои съвременници пламенният котленец вижда в староиндийските вярвания не „примитивен“ политеизъм, а усъвършенствана религия, от която и по негово време сред българите се пазят значителни следи.

Неговите наблюдения сочат, че тази древна религия е близка до християнството и поради това българите лесно биват покръстени от апостол Павел.

Всички тези свои виждания Раковски публикува под заглавието „Кратко разсъждение върху тъмните и лъжовните начала, на които е основана старата история на европейските народи“. В изданието той споменава, че след дълги бдения и четене във Виенската библиотека е успял да определи съвсем точно къде е прародината на българите – в района на Северен Афганистан и Памир.

Интересът му към Индия не се изчерпва само с нейната древна история и богатото й културно наследство. Като хуманист той съчувства на борещия се за своята независимост индийски народ и издига глас в подкрепа на тази борба още през 1857 г.

Колкото и странни да изглеждат идеите на Раковски, сънародниците ни от ХІХ век са имали нужда  от тях. Те са били част от процеса на раждането на българската нация. А в онази възрожденска епоха основният враг, с който българите трябва да се справят, е Гръцката патриаршия и по тази причина доста от съчиненията на котленеца са насочени против елините.

Като възпитаник на Куручешменското гръцко училище, за известно време той става част от кръга около съотечественика си Стефан Богориди в Истанбул и има възможност да се рови в библиотеката му. От това време датира и близостта му с Гаврил Кръстевич, който има отношение към хипотезата за хунския произход на българите.

Същевременно Раковски е сред тогавашните българи, които за времето си са познавали много добре античната култура. Но той е напълно чужд на патоса на елинофилите и често се изказва не много ласкаво за древна Елада. Характерен пример за отношението му към класическата древност и претенциите на фанариотите е заглавието на една негова статия, публикувана през 1865 г. в „Българска старина“, озаглавена „Приемуществото  на българския език над староелинския или истинския състав  на елинския език“.

Раковски не пропуска възможност да изобличи древните автори в тенденциозност. Същевременно той умело намира и използва такива техни идеи, които подкрепят собствените му тези. В съчиненията си на няколко пъти например въвежда един цитат от Платоновия диалог „Кратил“, който по това време едва ли е бил познат на много българи. Въпреки изцяло отрицателното си отношение към гръцката античност, Раковски не се поколебава да я използва, за да докаже идентичноста на българския народ.

Заемайки част от прочутото съчинение на Херодот, той се спира на странната теория за така наречения кимерийски произход на нашата нация. Тя не е подплатена от никакви доказателства и самият той я отрича по-късно в писмата си.

Въпреки че е свързан с Русия, с нейната наука и култура още от ранно детство по семейна линия и въпреки че участва като доброволец в Руско-турската война и дори получава руско поданство, под влияние на различни фактори Раковски се превръща в един от най-яростните противници на руските имперски домогвания, а оттам - и на русофилството, и на славянофилството като стратегии за общуване на българите със света.

През 1858 г. той се връща на Балканите, дълбоко разочарован от руската политика за преселване на българите във Влашко и Молдова.

За разлика от крайните славянофили, властващи в руската историография в този период, Раковски не приема идеята за опасностите, които крие в себе си западната цивилизация. Той получава много от европейската наука при престоя си в Марсилия и неговите политически планове често имат „европейски“ облик и дух.

Показателни са сравнително по-малко известните му проекти за икономическо интегриране със Запада. Редица статии в „Дунавски лебед“ от 1860 -1861 г. разгръщат идеята, че Западът има изгода да търгува с българите.

Научните търсения на котленеца не се ограничават само до чистата история и нейното тълкуване. Първият етнографски анализ също принадлежи на него. През 1859 г. на бял свят излизат „Показалец или ръководство как да си изискват и издирят най-стари черти нашего бития, язика, народопоклонения“. Проучването на Раковски в българския фолклор и до днес не е загубило значението си и съвременните учени го цитират като най-достоверен източник.




В категории: История , Войни за освобождение

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки